Хари Харисън
Зима в рая (14)

12

Един от по-младите мандукти раздуха огъня и добави нови съчки. Пламъците затрептяха и осветиха малката група около Саноне, седнал от другата страна на огъня. Керик поиска да говори с всички ловци, но саску не постъпваха така. Мандуктите вземаха решенията и останалите им се подчиняваха. В момента те тихо разговаряха, докато Керик се беше загледал неподвижно в огъня, опитвайки се да прозре какво бъдеще ги очаква, но виждаше единствено отчаяние в тази топла светлина.

— Не можем да се съгласим. — Саноне се обърна към него. — Ти просто предполагаш, нямаш доказателства, трябва да изчакаме и да видим.

— Да чакаме, докато започнем да умираме? Не виждаш ли ясно какво е направено? Погледни към брега на юг, където стои празния на пръв поглед стан. Нищо, че там сега няма мургу — той е предназначен да бъде празен. Тези растения са отровни и смъртоносни, но трябва да бъдат отгледани някъде, за да се съберат семена от тях. Защо не на брега? Това е средата, в която са предназначени да растат. Били са посадени там, за да порастат и цъфнат, а когато узреят, семената им ще бъдат посети. Това обяснява и защо бяха там малкото мургу, което убихме.

— Това са просто предположения…

— Може би. Но те миришат силно на истина. Помисли за това създание, предназначено да живее сред лозите и растенията, където всичко друго умира. Защо ще хвърлят усилия да създадат такова животно, ако растенията са само за защита? Не, то има далеч по-ужасно значение. Предвидени са да се разпространяват. Тук. Малките мургу ще тичат и ще се крият, където и да минат, ще оставят тези семена след себе си. Ще дойдат и тук, в Деифобен, нашият град ще бъде изпълнен със смърт, а ние ще умрем или ще го напуснем.

— Ако малките мургу се опитат да дойдат тук, ние ще ги убием — обади се един от мандуктите и другите замърмориха одобрително.

Керик се насили да овладее гнева си.

— Наистина ли? Такъв невероятен стрелец ли си с лъка и пръчката на смъртта, че да ловуваш денем и нощем, из цялото това огромно пространство, под всяко дърво и храст, да убиваш всяко мургу, щом то се появи? Ако мислиш така, значи си глупак. Всичките сте глуповати. И аз се чувствам като вас — не ми се иска да вярвам в това нещо. Но няма как. Ще трябва да се махнем оттук, колкото се може по-скоро.

— Не, няма да стане. — Саноне се изправи. — Тук ни доведе Кадаир и той няма да ни изостави.

— Може да ви е довел Карогнис — натърти Керик. Чу ужасени хълцания наоколо и се надяваше, че потресът ще им помогне да го разберат. — Не можем да убием всички тези създания, когато те започнат да идват тук, не можем да спрем семената да растат. Трябва да си тръгнем оттук, преди хората да са започнали да умират.

— Не може да бъде. Няма да направят такова нещо, защото то ще им остави този град неизползваем. Каквото убива нас, ще убие и мургу също толкова бързо.

Керик пренебрегна виковете на съгласие и изкрещя по-силно от тях:

— Разсъждавате като деца! Мислите ли, че мургу ще създадат и посадят тези растения, ако не знаят и как да ги унищожат? Когато този град стане отново техен, всички тези смъртоносни храсти ще бъдат разчистени.

— Ако те могат да го направят, значи и ние можем.

— Не, не можем. Нямаме познанията, които те имат.

Саноне вдигна ръка и останалите замълчаха.

— Започваме да се гневим, мъдростта си отива. Казваме неща, за които по-късно ще съжаляваме. Може би всичко, което Керик казва, ще се случи. Но дори ако стане така, имаме ли избор? Ако те могат да убият този град, не могат ли да ни последват и да убият и нашата долина, или което и друго място да изберем за стана си? Може би Кадаир ни е довел тук, за да умрем, може би това е част от неговия план. Няма как да го знаем. Изглежда, че нямаме голям избор. Ще бъде по-лесно да останем тук.

За пръв път Керик замълча, защото нямаше какво да отговори на Саноне. Беше ли това единственият им избор? Да стоят тук и да умрат или да бягат през цялата огромна земя. И да открият смъртта, чакаща ги да пристигнат. Без да говори повече, той се уви в коженото си наметало, изправи се и тръгна към мястото, където спеше. Денят беше дълъг и тежък, чувстваше умора, но въпреки това не можеше да заспи. Легнал в мрака, търсеше някакъв изход, път, за който не се бяха досетили. Щяха да повикат Херилак през пролетта и той щеше да дойде с тану. Щяха да нападнат острова, където бяха илане, и да ги прогонят. Да заловят учена и да я накарат да им разкрие как смъртоносните растения да бъдат убити. Да убиват гущерите, когато те се появят, да изравят растенията, когато те започнат да растат. Много можеше да бъде направено — и трябваше да бъде направено.

Сутринта беше ясна, слънцето — топло, нощните страхове отстъпиха пред дневната светлина. Керик белеше портокал, когато забеляза Саноне да излиза от листатия отвор на един от свързаните помежду си проходи. По лицето му бяха врязани бръчки на болка, той влачеше краката си, докато пристъпваше. Керик се изправи и забравеният плод тупна на земята.

— Първата — каза Саноне. — Започна точно както ти каза. Дете, малко момиче, играло си на брега на реката, когато някакъв трън се надигнал от пясъка, забил се в крака й и тя умряла. Изкопахме растението от земята с копия, беше голямо колкото дланта ми, и го изгорихме в огъня. Но как е успяло да стигне дотук — в центъра на града?

— По много начини. Може да са пуснали семената по-нагоре в реката. Или са ги дали с храна на птиците, за да паднат с изпражненията им. Много са мъдри тези илане, дето отглеждат нови неща. Когато правят нещо, го правят добре. Трябва да предупредим всички и да вземем предпазни мерки. Или може би да си тръгнем?

Саноне изглеждаше в този момент по-възрастен от годините си, бръчките се впиваха по-дълбоко в лицето му.

— Не знам. Тази нощ отново ще разговаряме. А аз трябва да направя някои неща, за да разбера волята на Кадаир за всичко това. Много трудно е да се разбере кое точно е правилно.

Керик дойде със Саноне, за да види каквото беше останало от растението, и го разбута с пръчка.

— Много е мъничко — но тръните са също толкова големи, колкото при напълно порасналите. Имаше ли и още такива?

— Претърсихме наоколо. Само това.

— Всички трябва да носят кожа, увита около краката им. Да не докосват странни растения. По-големите деца да се грижат за по-малките. Децата да стоят на определени места, които всяка сутрин да бъдат претърсвани много внимателно.

Керик усети глад и отиде при огъня, където жената на Нене — Матили, винаги готвеше и за него. Тя печеше чудесно месо на въглени, покриваше го с глина, която се втвърдяваше, така че месото ставаше добре опечено и сочно. Поднасяше с него в малки чинийки и пюре от плодове, смесени със сол и люти чушки, в които да се топи месото. Ставаше чудесно на вкус, а той сега беше гладен.

Но когато доближи огъня, Матили го изгледа студено отдолу и направи жест, който той виждаше за пръв път: с длан, поставена отвесно пред носа й, между очите. Когато я заговори, тя не отвърна, а побягна и се скри в стаята, където спяха двамата с Нене. Беше озадачаващо и Керик се канеше да си тръгне, когато се появи нейният мъж.

— Дано да не си гладен, Керик, защото нямаме месо.

Той пък извръщаше лице, докато говореше, което беше необичайно за него.

— Какво е станало с Матили? И защо тя си държи ръката така?

Повтори жеста. Но подобно на илане, той също виждаше жестовете като част от цяло, включващо тялото и всички крайници. Без да се усети, отпусна рамо, постави ръка на гърдите си в защитен, женски начин, дори за миг застана досущ като Матили. Нене видя тези извивки и не ги разбра, както не проумяваше много други неща около Керик. И той също не ги харесваше, но не даваше израз на чувствата си. Беше дошъл моментът да каже на Керик.

— Ела тук, ще се опитам да обясня.

Навлязоха навътре сред дърветата, за да не бъдат чути.

— Думите, които ти каза последната нощ. Говореше с мандуктите, викаше и много хора са те чули. Матили е разбрала какво си казал. Глупавите жени правят така с ръцете си, за да прогонят Карогнис.

Керик се озадачи.

— Моите думи от последната нощ — и Карогнис? Не ми е ясно.

— Карогнис е злият дух, зъл като мургу, очите му не трябва да спират върху теб или ще ти се случи зло.

— Че какво общо имам аз с Карогнис?

— Някои казват, че ти говориш с езика на Карогнис. Ти изрече думи за Кадаир, които са били чути. Не е било хубаво да го правиш.

Керик погледна мрачното лице на Нене. Макар мъжът да би отрекъл, изпитваше същото като Матили. Саску слушаха своите мандукти и ги разбираха, когато те говореха за живия свят, как Кадаир го е създал и как всичко в света е разбрало това. По това приличаха на тану, които виждаха живот във всичко около тях — животните и птиците, дори реките и дърветата. Знаейки откъде е дошъл целият този живот, те никога не си позволяваха да говорят за Ерманпадар, освен с най-дълбока почит. Керик винаги забравяше, не беше израсъл с тези силни вярвания както бяха тану и саску. Опита да се извини.

— Говорех от страх и гняв. Кажи на Матили, че не съм бил на себе си и съм казал нещо, което не мисля.

— Трябва да се върна.

Нене се обърна и си тръгна, без да отговори. Сега беше очевидно, че вярваше в същото като жените. Керик не показа мигновено пламналия в него гняв и не извика след него думи, които само биха усилили чувствата му. Но мразеше глупостта им.

Те са просто устузоу.

Да, такива бяха, но не биваше да мисли като илане… и нямаше да го прави. Беше устузоу точно като тях, а не илане.

И все пак, дори докато си мислеше за това, крачеше към ханалето, чудеше се как ли я карат двамата мъжкари там. Макар и самият той тану, точно сега предпочиташе да е сред илане.

— Много скучно — каза Надаске и добави движението за безкраен-сън. — Тук през цялото време и никой не идваше да ни види. Някога ни извеждаше из града на слънце и беше удоволствие. Но ти вече не го правиш, трябва да си говорим само един с друг, има малко за казване след всичките тези дни. Някога май можехме да поговорим, но ти, разбира се, си имаш други преважни работи и рядко идваш тук.

— Още сте живи — напомни Керик със следа от гняв и горчилка. — Това би трябвало да ви радва донякъде.

Надаске се извърна настрани и изобрази женска и питане. Керик се усмихна на този намек, че е постъпил грубо и обидно. Точно като женска. Но само преди малко именно жена го беше прогонила гладен от огъня си. И още не беше ял. Огледа се. Апетитът на мъжките беше капризен, част от консервираното месо от предния ден беше останало. Керик си откъсна парче и го задъвка. Имехей заквича:

— Ние ще умрем тук заключени и ще гладуваме освен това!

— Не бъди глупак.

Изобрази равенство на мъжкарите и глупост — объркваща комбинация, защото вторият жест се използваше само от женските. А тези двамата му определяха доминиращата женска роля, когато той беше при тях. Гневът му отново избухна: никъде ли не го приемаха?

— Вейнте се е върнала — каза той. — Тя и много други са наблизо.

Тогава му обърнаха внимание, извиняваха се за лошото си настроение, уверяваха го в неговата сила и благородство и го молеха за информация. Остана още, щастлив от присъствието им — разбираше, че има много общо с тях. Можеше да говори за това, което го интересуваше, чрез задълбоченото и сложно общуване на илане. Не му пукаше за Кадаир, нито за Карогнис, нито пък дори за Ерманпадар. За малко поне всевъзможните му грижи бяха забравени. Едва по обяд той излезе, но се погрижи да се върне преди мрак и да донесе месо. Ядоха заедно, споделяйки удоволствието.

Но зад това лежеше тъмната сянка на бъдещето. Вейнте беше наблизо и между пръстите й беше смъртта. Отровните храсти щяха да растат добре на слънцето, малките гущерчета щяха да тичат и да разнасят смъртоносните им семена. Бъдещето беше неизбежно — и мрачно.