Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Рай (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Winter in Eden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
hammster (2017 г.)
Корекция и форматиране
VeGan (2018 г.)

Издание:

Автор: Хари Харисън

Заглавие: Зима в Рая

Преводач: Григор Гачев

Година на превод: 1998

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Камея“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полипринт“ ЕАД — Враца

Редактор: Владимир Зарков

Художник на илюстрациите: Бил Сандерсън

ISBN: 954-8340-44-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1495

История

  1. — Добавяне

31

Имаме кивиот икагпулуарлот такугувсетаме.

В морето има повече пътища, отколкото в гората.

Пословица на парамутаните

glava31.png

Сега за Армун бяха трудни чакането и неизвестността. Отначало всичко беше наред след решението да напуснат лагера край езерото. Нямаше връщане назад и тя не се колебаеше. В края на краищата тя беше силната и караше Керик отново и отново да не забравя, че решението е добро и е единственото възможно. Винаги, когато го намереше седнал и мрачен от грижи, търпеливо му изброяваше отново причините да решат. Нямаха друг избор. Трябваше да тръгнат.

Арнуит, за когото и двамата бяха загрижени най-много, като че нехаеше. Никога не се бе отделял от майка си, не разбираше какво ще означава това. Дарас, най-сетне започнала да се освобождава от кошмарите си, беше много нещастна от промяната и плака много. На Ортнар му беше все едно, а Харл нямаше търпение те да тръгнат. Тогава щеше да остане единственият ловец, който да доставя храна.

Двамата илане обаче бяха убедени, че краят им е настъпил. Имехей композираше смъртната си песен. Надаске беше решил да умре в бой и винаги носеше хезотсана си. Керик разбираше страховете им, но ги смяташе за безпочвени. Двете половини от самада му вече имаха установена връзка и трябваше да продължават така. Нямаше нужда нещата да се променят. Илане бяха майстори в ловенето на езерна риба и ракообразни, залагаха призори с плуване капаните и мрежите си. Но като ловци не ги биваше много. Затова бе започнала справедлива размяна — риба срещу месо, и всички се радваха на резултатите. Арнуит, като единственият посрещан и в двата лагера без подозрения, се грижеше за размяната, гордо превит под тежестта на товарите си. Мъжкарите щяха да бъдат в безопасност, всички щяха да бъдат в безопасност, докато останат незабелязани.

Пътят до уговореното място край морето беше лек. Отърсили се от други задължения, те се грижеха един за друг и се радваха на новооткритата свобода и близост. Често дори вървяха хванати ръка за ръка. Никой истински ловец не би го направил, по пътеката трябва да има само тишина и наблюдателност, но Армун беше още по-щастлива така.

През първите дни беше така. Сега обаче чакането им тежеше в лагера им над залива, изморяваше ги наблюдението на празния океан ден след ден. Керик беше в мрачно и унило настроение, седеше и гледаше по цял ден към морето, в очакване на икергака на парамутаните, който все не идваше. Седеше, без да излиза на лов. Месото им почти беше свършило, но сякаш не го беше грижа за това. Армун знаеше, че когато той е в такова настроение, опита ли се да му говори, ще каже прекадено много — или прекадено малко — затова стоеше денем настрани, събираше корени и растения, сега се хранеха почти само с тях.

Беше ранен следобед и кошчето й не беше пълно дори наполовина пълно, когато чу вика му през дърветата. Нещо не беше наред! Но страхът й изчезна, когато се вслуша отново. Тя хукна натам също с вик и го срещна на мъничката полянка с висока трева и жълти цветчета.

— Тука са, парамутаните, приближават се към брега! Той я прегърна и завъртя около себе си така, че двамата паднаха и кошчето й се разсипа. Те го събраха заедно, след това той я улови и се претърколиха във високата трева.

— Не бива, не сега — каза тя нежно. — Не трябва те да си тръгнат без нас.

Когато слязоха в мъничкия залив, черното тяло на икергака се полюляваше в плитката вода със спуснато платно. Имаше много махане и викане, докато те прецапаха до него; услужливи ръце ги изтеглиха на борда. Там беше и Ангайоркак, с кръгли и изплашени очи сред гладката кафява козина на лицето й. Беше запушила с ръце устата си.

— Сами — проплака тя. — Двете момчета изчезнали…

Калалек се премести при тях, докато Армун обясняваше за децата, и им подаде парчета апетитно развалено месо в знак на приветствие.

— Яжте, бъдете щастливи, има много неща за разказване… — Керик го прекъсна с вдигната ръка.

— Моля те, бавно… разбиране трудно.

Той беше забравил малкото от езика на парамутаните, което научи през зимата, и повика Армун. Тя се вслуша в потока от думи, след това преведе:

— Те са отпътували, всичките други парамутани, през океана към място, което той нарича Аланивок. Този икергак е последният, който ще отплува. Намерили са стада уларуак и добър бряг, където могат да правят нещо. Не зная какво означава думата, да разфасоват. Взели са всичко, малките лодки, паракаутите, всички деца, всекиго.

В гласа й имаше страх, когато каза това.

— Мислиш, че ако отидем с тях, никога няма да се върнем обратно ли? Попитай го сега за това.

— Това е дълго пътуване — каза Калалек. — Ще ви хареса там, няма да искате да се върнете.

— Дебела глава, очи, които не виждат! — каза силно Ангайоркак и го удари с юмрук по покритата с кафява козина ръка. Тупването обаче беше слабо, предназначено само да привлече вниманието му към думите й. — Кажи сега на Армун, че когато тя поиска да се върне на този бряг, ти ще я доведеш — или искаш да я разделиш от първородния й син за целия й останал живот?

Калалек се усмихна, нацупи се и се удари по челото, за да покаже съжалението си.

— Разбира се, лесно пътуване, ще отидем където искаш, това не е страшно за този, който познава морето и ветровете като мен.

Наслушаха се на приветствени викове от всички на борда и стигнаха до съгласие, че денят е добър за начало на пътуването към Аланивок. Нямаше защо да се бавят повече. Прибраха тану на борда, какво още да правят от тази страна на океана? Щом решиха, всички се хванаха на работа с типичната за парамутаните жизненост. Меховете за вода бяха занесени на брега, измити и напълнени от близкото поточе. Щом всички се качиха, икергакът беше отблъснат от брега и се завъртя, за да улови вятъра. Въжетата на платното бяха изпънати и пътуването започна. Курсът им беше на североизток, отдалечаваха се полека от брега. Преди залез земята изчезна напълно. Когато слънцето се спусна под хоризонта, бяха сами насред океана.

Подхвърлянето и клатенето на икергака улесни тану много в отказа от разваленото месо и гъстата мазнина — и двамата бяха повалени от морската болест. Другите привършиха с яденето, повечето се провряха под предния заслон и заспаха. Нощта беше топла и въздухът навън по-свеж. Армун и Керик останаха на мястото си.

— Знаеш ли колко време ще ни отнеме пътуването? — запита Керик. Армун се разсмя.

— Питах Калалек. Каза, че ще трае дни наред. Или не могат да броят много добре, или не ги е грижа.

— И двете по малко. Май изобщо не се тревожат, че са далеч от брега. Как ли намират верния път, а не плуват в кръг?

Сякаш в отговор Калалек се покатери до мачтата и се улови за нея, олюлявайки се в такт с леките вълни. Нямаше луна, но в ярката звездна светлина се виждаше добре. Той вдигна нещо към небето и погледна, след това викна някакви нареждания на кормчията, който премести лоста на кормилото. Платното изплющя леко и Калалек разхлаби възлите, скъси някои въжета и отпусна други, докато корабът пое, накъдето трябваше. Щом свърши, Армун го повика и го попита какво правеше.

— Търсех пътя ни обратно към паракаутите — обясни той малко самодоволно. — Звездите ни показват пътя.

— Как?

— С това.

Той им подаде предмета, изработен от съединени костици. Керик го огледа, повъртя го в ръцете си, поклати глава и го върна.

— Не разбирам — просто четири кости, завързани в краищата, за да образуват квадрат.

— Да, разбира се, прав си — съгласи се Калалек. — Само че те са завързани от Нануак, докато той е стоял сред паракаутите на брега на Аланивок. Така се прави. То е важна тайна, която сега ще ти разкрия. Виждаш ли тази звезда горе?

С много сочене и креслива помощ от останалите накрая разбраха за коя звезда им говори. Керик не познаваше небето добре, Армун я позна.

— Това е Окото на Ерманпадар, така са ме учили. Всички други звезди са душите на смели ловци, които са умрели. Всяка нощ излизат на небето от изток, издигат се над главите ни и след това отиват да си почиват на запад. Вървят заедно като голямо стадо елени, а Ерманпадар ги наблюдава и не се движи заедно с тях. Той стои там на север и гледа, тази звезда е неговото око. Тя е неподвижна, докато тармите крачат около нея.

— Никога не съм обръщал внимание.

— Гледай тази нощ и ще видиш.

— Но как това ни помага да намерим пътя си?

Още крещене — обяснения от Калалек, който имаше чувството, че Керик не разбира езика на парамутаните, защото е глух. Ако викаше достатъчно силно, сигурно Керик щеше да разбере какво казва. Армун превеждаше обясненията му как се използват костите.

— Тази дебелата кост, тя е долната. Трябва да я държиш пред окото си и да гледаш край нея към мястото, където водата и небето се събират. Накланяш я нагоре и надолу докато не можеш да видиш страните й, само кръглия край. Когато това стане — и трябва да я държиш правилно насочена през цялото време — трябва бързо да погледнеш нагоре покрай тази кост, която е за Алачивок, към звездата. Трябва да сочи право към звездата. Опитай.

Керик се бореше с рамката, мигаше и се взираше, накрая очите му се умориха и започнаха да сълзят.

— Не мога да го направя. Когато тази кост сочи към хоризонта, другата кост сочи над звездата.

Калалек изкрещя от радост и повика останалите парамутани да видят колко бързо Керик се е научил да управлява икергака, още през първия си ден в морето. Керик не можеше да разбере защо се радват толкова, щом той не се беше справил.

— Ти си прав — настоя Калалек. — Икергакът е, който не е прав. Прекалено далеч сме на юг. Ще видиш, когато отидем по на север — костта ще сочи звездата.

— Но нали ти казваше, че тази звезда не се движи както всички други?

Калалек направо изпадна в истерия при това и се затъркаля от смях. Мина време, преди да може да обясни. Излезе, че тази звезда не се движи, ако ти не се движиш. Ако плаваш на север, тя се издига в небето, ако плаваш на юг — спуска се. Което означаваше, че за всяко място, на което си, звездата има определено положение в небето. И това е начинът да си намираш пътя. Керик не беше много сигурен какво означава това и заспа, преди да го разгадае.

Въпреки че двамата винаги бяха малко замаяни от непрекъснатото подскачане, накланяне, надигане и спускане на лодката, морската болест стана по-лека след няколко дни в морето. Хапваха по малко мазнина и месо, но бяха привършили вече внимателно отмерваните порции вода. Помагаха в риболова, защото прясно изстисканият сок от риба утоляваше жаждата им още по-добре от водата.

Керик се чудеше над завързаните кости всяка нощ, а звездата-ориентир се издигаше забележимо в небето. Веднъж Калалек извика щастливо, след като направи измерванията си, и всички се изредиха да гледат покрай костите — наистина те сочеха звездата и хоризонта едновременно. Тогава промениха курса си по на изток. На сутринта Калалек се разрови из багажа си и измъкна по-голямата конструкция от много кости, която Керик вече беше виждал.

— Ние сме тук — каза той гордо и потупа една от страничните кости. Прокара по нея пръста си надясно, докато стигна до друга кост, завързана напреки. — Ще плуваме по този начин и ще дойдем тук, и това е Аланивок. Толкова лесно е.

— Всичко друго, но не е лесно — каза Керик, премятайки в ръце сложното изделие.

И си припомни.

— Армун, онези карти на мургу са при вещите ни. Разкажи на Калалек какво са те, докато ги извадя.

— Но какво са те?

— Разкажи му… уф, не е лесно. Кажи му, че мургу пресичат този океан вътре в тяхната голяма риба. Когато го правят, те използват плоски неща с цветни линии по тях, за да се знаят къде са. Нямам представа как ги използват, но може би той ще се досети.

Всички парамутани се събраха и се развикаха от изумление при вида на картите. Тези, които не можеха да се проврат достатъчно близо, се молеха да им бъдат описани. Отначало просто се радваха на цветовете и очертанията, и ги въртяха и разглеждаха отново и отново. Бяха особено впечатлени, че разтъркването със слюнка и дори драскането с нокът не повреждаха линиите, които преминаваха през цялата дебелина на твърдото, полупрозрачно вещество. Калалек изчака всички да им се нарадват, преди да се наведе над тях и да започне да разучава подробностите.

По-късно през деня вятърът се засили, буташе пред себе си черни облаци. Това вече приличаше на истинска буря. Керик гледаше небето неспокойно, но парамутаните бяха възбудени и щастливи, ровеха из нещата си. Докато бурята се разрази и започне да се излива дъжд, те бяха опънали голямо парче кожа, за да събират водата. Вятърът го подхващаше и се опитваше да им го издърпа, над тях бляскаха светкавици и отекваха гръмотевици. За всички беше тежка работа, но се оказа, че си е струвало — преди бурята да отмине, три от меховете за вода бяха напълнени и всички се напиха с прясна вода до пръсване.

След бурята времето стана по-хладно, през повечето време беше облачно. Морската болест отслабна до постоянна, търпима досада, Керик имаше повече сили да учи езика на парамутаните. Армун го обучаваше, отговаряше на въпросите му, но той ходеше при самите парамутани, за да се упражнява. Нямаше никакви проблеми, те бяха големи приказливци и говореха сами на себе си, ако нямаше кой друг да ги слуша. Така времето минаваше лесно, докато една сутрин се събудиха сред голяма врява. Две бели морски птици, озарени в червено от светлината на изгрева, преминаха над главите им. Керик не беше впечатлен, но Калалек обясни:

— Има земя в тази посока — и не може да е на много дни плаване!

След това те всички се надвесиха над борда и се загледаха във водата, и бяха възнаградени, когато една от жените изписка и почти падна зад борда. Двама я хванаха за глезените и още един за опашката, която се беше измъкнала изпод дрехите й, а тя цопна с главата напред в океана. Издърпаха я цялата мокра и усмихната, хванала здраво парче водорасло.

— Расте само близо до брега! — извика тя, радостно стискаше и пукаше плавателните му мехури.

Но земята още не беше много близо. Имаше бури и насрещни ветрове, парамутаните бяха толкова ядосани, че свалиха платното и спуснаха една от лодките на вода. Завързаха я за носа с дълго въже от плетени кожени ремъци, и по четирима — мъже и жени наравно — се сменяха на греблата. Армун и Керик също даваха своя дял, задъхани и потни, докато теглеха големия икергак със скорост на охлюв през вълните. Те се радваха не по-малко от останалите, когато задуха лек западен вятър и с много викане лодката беше изтеглена обратно на борда, а платното — отново вдигнато.

На следващия ден, точно преди залез, някой забеляза тъмна линия на хоризонта пред тях. Имаше много спорове на висок глас дали са облаци или земя, последвани от щастливи викове, когато видяха, че в края на краищата е земя. Платното беше спуснато и на дълго въже беше хвърлена плаваща котва, за да не бъдат избутани към брега от вълните.

Призори всички се събудиха и видяха как слънцето се издига над гористи хълмове, вече много по-близо. Калалек се покатери по мачтата колкото можеше, за да огледа за ориентири, накрая извика и посочи на север към няколко малки островчета, едва видими край брега. Завиха натам, улавяйки бриза, и развиха добра скорост. Преди обяд островчетата бяха подминати, и зад тях, над пясъчен бряг, бяха черните кръгли куполи на паракаутите.

— Аланивок! — извика силно някой и всички парамутани се развикаха в радостно съгласие.

— Гора и храсталаци — каза Керик. — Тук трябва да има добър лов. Земя без мургу, никой от парамутаните не ги е виждал. Може би това е мястото, където ние ще живеем. Да забравим напълно за мургу и никога да не мислим за тях отново.

Армун мълчеше — нямаше, което можеше да каже. Знаеше, че споменът за другите самади и мислите за това как мургу ги преследват няма да си отидат. Той не говореше за това, но тя виждаше по лицето му, че винаги е в мислите му. Те можеше да са в безопасност.

Но всички други?