Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Рай (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Winter in Eden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
hammster (2017 г.)
Корекция и форматиране
VeGan (2018 г.)

Издание:

Автор: Хари Харисън

Заглавие: Зима в Рая

Преводач: Григор Гачев

Година на превод: 1998

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Камея“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полипринт“ ЕАД — Враца

Редактор: Владимир Зарков

Художник на илюстрациите: Бил Сандерсън

ISBN: 954-8340-44-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1495

История

  1. — Добавяне

14

glava14.png

Тази нощ Керик спа малко, имаше твърде много неща за обмисляне. Самадите щяха да дойдат на юг, това беше решено, ловците с новите си хезотсани щяха да тръгнат сутринта, за да ги доведат. С ловците тук градът беше в безопасност — или поне колкото изобщо можеше да бъде. Сега Керик трябваше да му обърне гръб и да помисли за собствения си самад. Остави Армун при самадите, а тя се е опитала да дойде при него. Не искаше дори да мисли за възможността тя да е мъртва. Трябваше да е жива някъде на север. Щеше да я намери, с помощта на Ортнар щеше да открие парамутаните. Щяха да я намерят, детето също… Оставаше само едно нещо, за което да е загрижен. Двамата мъжки илане.

Защо ли изобщо да се грижи за тях? Те не значеха нищо за него. Но не беше вярно. Те бяха важни. Бяха затворени така, както той някога. Той беше завързан за шията — пръстите му докоснаха железния пръстен, щом се сети, — а те бяха заключени в ханалето. Все същото. И те имаха храбростта, която му липсваше тогава — искаха смело да тръгнат напред в един свят, за който не знаеха нищо. Бяха готови да го последват, защото му вярваха. Искаха да бъдат част от неговия самад. При тази мисъл той се разсмя в тъмнината. Доста странен самад щеше да бъде! Самадар, който едва можеше да пусне стрела с лъка си, ловец с дупка в черепа, пробита от бившия му самадар, една жена, едно дете — и двама изплашени мургу! Самад, който наистина щеше да плаши околните — че даже и собствения си самадар.

Какво друго можеше да стори за бедните, безпомощни същества? Да ги остави тук означаваше сигурна смърт. По-добре да ги убие сам. И те не искаха да се върнат при женските илане. Разбираше ги. И все пак, ако тръгнеха на север заедно с него, те сигурно щяха да умрат в снега. Какво можеше да направи? Да ги изведе оттук… а после?

Една идея започна да се очертава и колкото повече я прехвърляше в ума си, толкова по-възможна изглеждаше. На сутринта вече беше ясна и той заспа с нея.

Ортнар го чакаше на амбеседа, понесъл всичките си оръжия и нещата си на гръб.

— Тръгваме днес малко по-късно — обясни Керик. — Остави нещата си тук и ела с мен, искам да разгледам пътя ми на север.

Те отидоха до все още непокътнатия модел на местността около града и Керик се взря внимателно.

— Ще тръгнем по различен път, поне отначало. Кажи ми, Ортнар, ще се подчиниш ли на заповедите ми, дори ако не ти харесват, или ще отидеш в друг самад?

— Един ден може и да отида, защото ловецът се подчинява на самадара, само когато е прав в това, което казва. Но не сега, не и докато не отидем на север и не намерим Армун и сина ти. Чувствам, че сбърках, като не й помогнах. Затова ще те следвам, където и да ме отведеш, докато не направим това.

— Такива думи не се казват лесно и аз вярвам на всяка една от тях. Ще тръгнеш ли тогава с мен на север, дори ако двама мъжки мургу дойдат с нас?

— Те изобщо не ме интересуват. Ще умрат в снеговете така или иначе.

— Добре. Ще тръгнем следобед, когато ловците ги няма, понеже си мисля, че тези тану, които си тръгват сега, биха се зарадвали да използват новите си пръчки на смъртта върху мъжкарите.

— И аз бих се зарадвал на това, ако ти не ми беше самадар.

— Това го вярвам. Сега нека да вземем голям запас от месо на мургу от склада. Ако някой те попита защо взимаме двама мургу с нас на север, то е защото те ще носят много месо за нас, за да вървим по-бързо и да не спираме да ловуваме. Кажи им, че ще убием мъжкарите, когато месото свърши и повече нямаме нужда от тях.

— Сега разбирам, самадар. Това е добър план и ще те оставя да ги убиеш лично, когато му дойде времето.

Когато влязоха в ханалето, двамата илане огледаха новодошлия с голям страх.

— Дръжте се като мъжкари! — нареди им Керик. — Ще пътуваме заедно и трябва да свикнете едни с други. Това е Ортнар, който ме следва.

— Мирише ужасно на смъртен пушек — каза Имехей и потрепери деликатно.

— А той пък мисли, че дъхът ви е отвратителен, защото ядете сурово месо. Сега не мърдайте, докато ви премеря това.

Ортнар беше направил кожени раници за месото и двамата илане скоро се оплакваха от тежестта на новия им товар.

— Млъквайте или ще ви дам да носите още повече! — заповяда Керик. — Вие сте като още мокри фарги, никога през живота си не сте работили. Извън ханалето има много работа за вършене и ще ви се наложи да поемете част от нея. Или предпочитате да отидете на юг, на родилните плажове?

Те млъкнаха, обаче Имехей направи движение на безкрайна омраза, когато мислеше, че Керик гледа настрани. Добре. Малко гняв щеше да им е от полза. Надаске се обърна и пресегна нагоре в нишата в стената, измъкна металната скулптура на ненитеск, направена от Алипол.

— Където отиваме ние, отива и тя — каза твърдо.

Керик изрази съгласие.

— Увийте я добре и я поставете в раницата. След това останете тук с този устузоу, докато се върна. — Керик се обърна към Ортнар. — Отивам за своите неща и оръжието си. Остани с тези мургу, докато се върна.

— С тези? — загрижено рече Ортнар и стисна копието си. — Те имат зъби и нокти, двама са срещу един.

— Те се боят от теб повече, отколкото ти от тях. Ще трябва да постоите без мен.

— Умираме, смъртта е пред нас — хленчеше Надаске. — Когато излезеш оттук, устузоу ще ни промуши с копието си. Пея смъртната си песен…

— Млъквайте! — заповяда Керик като най-могъщият сред висшите на най-низшите под него. — Това, което сега ще кажа на вас, ще го кажа и на него. Ние ще бъдем заедно. Всички вие ще ми се подчинявате. Вие ще бъдете мои фарги. Той ще бъде мой фарги. Вие ще бъдете ефенселе. Това е нашето ефенбуру.

Когато обясни на Ортнар същото, той се завъртя и излезе. Отвън пред ханалето го чакаше Саноне.

— Ти ни напускаш.

— Ще се върна обратно с Армун.

— Всички ние вървим по стъпките на Кадаир. Сам ли тръгваш?

— Ортнар идва с мен. Той е добър ловец и познава пътя. Ще вземем и тези мургу с нас, да носят храна.

— Това е добре, защото не мога да ти обещая, че ще ги опазя, след като ти тръгнеш. Когато се върнеш, ние ще бъдем тук.

Керик нямаше кой знае колко неща за взимане. Неразрушимият пръстен винаги беше на врата му, малкият и големият ножове висяха от него. За севера щяха да са му необходими всичките кожи, които имаше. Нави ги внимателно, върза ги за раницата си и я надяна.

В ханалето той откри с облекчение, че малкият му самад все още е непокътнат, въпреки че Ортнар стоеше до едната стена, а двамата илане — при срещуположната. Когато влезе, всички се размърдаха с облекчение.

Слухът се беше разнесъл и саску се събраха сякаш до последния да гледат странната процесия. Керик вървеше пръв, без да се оглежда, двамата мъжкари се препъваха след него, превити под тежестта на раниците си, и във всяко движение на телата им личеше страх. Ортнар вървеше последен и като че му се искаше да е другаде. Носеше два хезотсана, както и Керик — резервно оръжие, ако някое умре, беше обяснил Керик. Минаха през града до най-северния му изход към полето, където ненитескът го проследи със спокойния си поглед. Едва когато се отдалечиха достатъчно от града, Керик обяви почивка. Ортнар просто спря и зачака, но мъжкарите се сринаха на земята, гърчейки се в изрази на умора и отчаяние.

— По-добре смърт, по-добре родилните плажове!

— Ханалето е нашият дом, мястото ни е там!

— Некадърни мъжкари, спокойно — нареди Керик. — Почивайте, докато можете, след това продължаваме.

— Защо хленчат и се тресат така? — попита Ортнар.

— Те са като деца. Никога преди не са били извън града, нито пък са вършили каквато ще да е работа, подобна на носенето на тези раници.

— Това не е работа — отговори ловецът заядливо. — Те са големи, грозни и силни. Ще ги накараме да работят, преди да ги убием.

— Те са мои приятели и няма да ги убиваме.

— Тогава ще го направи зимата. За мен е все същото.

— И това също няма да стане. Когато разглеждахме картата на околността, видя ли голямото езеро на север оттук?

— Викаме му Кръглото езеро. Бил съм там.

— Добре. Отиваме най-напред там. Би ли водил?

Поради оплакванията на Надаске и Имехей и бавната им походка стигнаха до езерото едва на третия ден. На юг от него имаше блата, но Ортнар знаеше път, по който ги заобиколиха до брега на езерото.

— Добре се лови риба тук — каза той. — Има и дивеч за лов.

— Толкова по-добре — отвърна Керик. — Защото оставяме тези мургу тук със запас от месо. Ще продължим сами. Така ще вървим по-бързо.

— Няма ли да ги убием? Това не го разбирам.

— Няма да ги убия, те са ми приятели. И те са от моя самад. Те не ме молят да убия теб.

На Ортнар му беше трудно да разбере това.

— Но ти си тану, а те са просто мръсни мургу. Аз ще ги убия заради теб, не се безпокой.

— Част от мен също е мръсно мургу, Ортнар, никога не забравяй това. Аз израснах с тях и ги виждам не както ти ги виждаш. Забрави за малко омразата. Помогни ми да им дам малко безопасност, след това ще продължим.

Ортнар погледна към мургу: един от тях се прозина и ловецът отстъпи назад при вида на редовете конични зъби.

— Ако това е, което искаш, самадар, ще ти помогна. Но не мога да излъжа и да кажа, че то ми харесва — или изобщо, че разбирам защо го правиш.

— Благодаря ти за помощта, тя е всичко, за което моля. Сега нека да им кажа какво съм решил.

Керик изчака писъците на страдание да се превърнат в плач от безнадеждност, преди да им затвори устите:

— Още-мокри-от-океана — или безстрашни-мъжкари? Какви сте вие? Тук е вашата възможност да живеете, да сте свободни от женските и ханалето. Да бъдете силни и независими. Ще построим защита срещу дъжда. Преди да тръгнем, ще ви покажем как да използвате хезотсаните, как да ловувате и да ловите риба. И когато се върна от север, ще дойда за вас. А дотогава от вас се иска само да останете живи. — Те потрепериха от страх. — Женска би се справила — добави той злобно.

Ортнар наряза клони с ножа си, за да направи покрив, след това изряза пръти, за да постави клоните върху тях. Двамата илане го гледаха с голям интерес.

— И аз мога да правя това, даже още по-добре — каза Надаске. — Ръцете на устузоу са несръчни, нямат достатъчно палци.

— Опитай тогава. — Керик му подаде кремъчния си нож.

Ортнар видя движението и отскочи настрани от тях, собственият му нож беше готов за бой. Керик въздъхна.

— Ортнар, ще е по-добре, ако те могат сами да си направят покрив. Мисля, че от уменията ти ще има повече полза, ако вземеш своята пръчка на смъртта и наловуваш малко прясно месо за нас.

— Сприхаво-необщителен — каза Имехей. — И ме е страх от каменния зъб на края на пръчката.

— Той отива да ловува за нас, така че нека да довършим тази работа. Вземете моя каменен зъб и нарежете още клони. Ще ги използваме, за да довършим покрива. Но първо ще ви покажа тайните на хезотсана, за да се защитавате и да ловите прясно месо. В езерото има риба и раковини, те се ловят лесно, ако знаете как.

Керик привърши с обучението доста преди ловецът да се върне — знаеше, че Ортнар ще реагира остро, ако види оръжия в ръцете на илане. Те бяха скрити далече от погледа под довършения покрив, преди Керик да даде последните си заповеди:

— Използвайте консервираното месо, само когато няма прясно месо или риба, защото запасът няма да ви стигне за дълго време.

— Болки-в-ръцете, умора-в-тялото — въздъхна Надаске.

Имехей смени цветовете на дланите си в знак на съгласие. Керик успя да се овладее.

— Силно-настояване за цялото ви внимание. Вие трябва да правите както ви казах, иначе ще умрете от глад. Бавна смърт, докато плътта се стопява, кожата увисва на гънки, зъбите се развалят и изпадат…

Надаске издаде агонизиращ вой и движения на подчинение, които означаваха, че Керик има цялото им внимание.

— Това няма да се случи, ако сте разумни, защото наоколо има предостатъчно дивеч. Най-голямата опасност за вас могат да бъдат женските илане, които ще ви открият, ако не сте предпазливи. — Очите им бяха разширени, слушаха го мълчаливо. — Знаете за птиците, които летят и се връщат с картинки. Стойте под прикритие колкото можете повече и се оглеждайте за големи птици. Когато листата на покрива изсъхнат, заменете ги с нови. Правете тези неща и няма да бъдете намерени и върнати в ханалето… и на родилните плажове.

Керик и Ортнар тръгнаха призори, двамата илане гледаха потеглянето им с разширени и пълни със страх очи. И все пак тук те имаха избор. Керик беше направил за тях каквото можеше, беше ги снабдил с храна и оръжия. Той се надяваше, че ще се научат да ловуват преди консервираното месо да свърши. Дори това да не станеше, те поне имаха възможност, каквато тану нямаха. Можеха да се върнат при своите. Достатъчно. Сега щеше да мисли за себе си и за дългото пътуване, което им предстоеше. Да мисли за Армун някъде на север, някъде там. Жива.

Езерото и колибката изчезнаха зад тях, скрити от извивка на пътя.