Хари Харисън
Зима в рая (4)

2

Белесекесе амбийгуру десгу рукак’кусарод, мурубелек мурубелек.

Тези, които плуват на върха на най-високата вълна, могат само да потънат в най-дълбоката водна яма.

Афоризъм на илане

Ерефнаис заповяда всички да слязат долу — и пътниците, и екипажът, — когато урукетото навлезе в открито море. Тя обаче остана горе на перката, когато бурята се стовари върху тях, и прозрачните мембрани закриха очите й от шибащия дъжд. Между струите вода тя мярна за миг изгорения град: високо над него се издигаше колона дим, бреговете бяха пусти. Гледката се впи здраво в паметта й, можеше да си я представи ясно и когато дъждът я закри. Щеше да я вижда винаги. Остана на мястото си до падането на нощта, когато урукетото забави ход, плувайки леко по течението, докато не започне да разсветлява отново. Едва тогава слезе уморена в основата на перката, където прекара цялата нощ, заспала на празното място на кормчията.

Когато прозрачният диск за наблюдение над нея просветля призори, Ерефнаис разгърна наметалото си за сън и се надигна замаяно. Старата рана в гърба я болеше при катеренето към наблюдателния пост. Сутрешният въздух беше прохладен и свеж. Облаците на бурята от предишния ден бяха отнесени надалеч, и небето беше чисто и ярко. Перката се разклати, когато урукетото се раздвижи, и чудовищното създание ускори ход със засилването на светлината. Ерефнаис погледна надолу, провери дали кормчията е на мястото си и отново огледа океана. Пред огромната човка хвърчаха парцали от пяна, двойка придружаващи ентеесенати плуваха напред. Всичко беше както е редно при пътуване.

И все пак нищо не беше както трябва. Мрачните мисли, които сънят потисна, избликнаха и я заляха. Пръстите й се впиха силно в дебелата кожа на урукетото, острите нокти на краката й — също. Инегбан се бе пренесъл в Алпеасак най-сетне — тя самата помогна за това, — и градът бе станал могъщ. А загина за един-единствен ден. Гледаше, но не разбра. През живота си, прекаран в морето, никога не бе виждала огън. Сега вече знаеше всичко за него. По-горещ от слънцето, бучеше, ревеше и миришеше страшно, задавяше при доближаване, ставаше ярък, след това черен. И уби града. Шепата оцелели, все още смазани от тъмнината на мрака, лежаха долу. Останалите илане и фарги бяха мъртви в града, останал зад тях. Тя потрепери и впи поглед напред, боеше се да се обърне, за да не види това място на печал отново. Ако беше нейният град, тя също щеше да е мъртва, защото онези, които огънят не погълна, разбира се, умряха с гибелта на града.

Сега обаче имаше други затруднения. Учената Акотолп беше долу, все още стискаше ръката на мъжкаря, когото довлече на борда. Но оттогава не помръдваше, просто стоеше неподвижна и мълчалива, дори когато се обръщаха към нея. Сякаш не чуваше молбите на мъжкаря да го пусне. Какво можеше да се направи за нея? Ами другите долу, безсмъртните? Какво трябваше да се направи? Налагаше се да помисли най-сетне и за другата. За онази, чието име не изричаше никой.

Ерефнаис потръпна и се отдръпна, когато Вейнте се покатери в перката. Като че я бе призовала с мисълта си — а най-малко нея би желала да види тази слънчева сутрин.

Без да й обърне внимание, Вейнте отиде в задната част на перката и се загледа в бълбукащата следа на урукетото. Ерефнаис я наблюдаваше, после въпреки страха си също се обърна и загледа към хоризонта. Беше тъмен. Отдръпващата се сянка на нощта, или може би буря, просто нямаше как да е земята… и градът. Прекадено далеч бяха, за да се виждат. Едното око на Вейнте се завъртя назад към нея. Ерефнаис заговори:

— Дойде в мълчание, Вейнте, и не проговори оттогава. Те… мъртви ли са?

— Всички са мъртви. И градът също е мъртъв.

Въпреки ужаса, който навяваха думите, Ерефнаис забеляза колко странно говори Вейнте. Не като висша към низша или дори равна с равна, а монотонно и безчувствено, напълно необичайно. Сякаш беше сама и наоколо нямаше никой, и се обръщаше сама към себе си.

Ерефнаис искаше да замълчи, но въпреки това отново проговори, въпросът като че изскочи по свое желание:

— Огънят… откъде дойде огънят?

Каменната маска на Вейнте изчезна мигновено и цялото й тяло се сгърчи в хватката на силна емоция. Челюстите й така се разтвориха в израз на омраза/смърт, че казаното беше приглушено и неясно:

— Устузоу, който дойде… устузоу с огън… омраза към тях… омраза към него. Смърт. Смърт. Смърт.

— Смърт — изрече пресипнал глас и ръце се раздвижиха в рефлекторно поемане-обратно-върху-себе-си.

Ерефнаис чу само звука, защото Енге се покатери зад нея. Но Вейнте я виждаше добре и я разбра, всяко движение от отговора й беше пълно с отрова:

— Дъще на смъртта, ти и твоите трябваше да сте в онзи огнен град. Най-добрите илане, които умряха, трябваше да са на ваше място тук.

В гнева си заговори като равна с равна, ефенселе с ефенселе. Когато растеш в морето с останалите и си се появила едновременно с тях, със своето ефенбуру, това беше най-естественото нещо — като въздуха. Ти си ефенселе с останалите от твоето ефенбуру за цял живот. Но Енге не искаше да го приеме.

— Паметта ти е слаба, долно същество.

Каза това по най-обидния възможен начин — най-висша към най-низша. Застаналата между тях Ерефнаис изхленчи от ужас, гребенът й припламна в червено, после в оранжево, докато се спускаше в бягство надолу. Вейнте се олюля назад като от удар. Енге беше безмилостна.

— Ти беше отхвърлена. Срамът от теб пада върху мен и се отричам от теб като ефенселе. Твоята безогледна амбиция да убиеш устузоу — Керик, всички устузоу, вместо това унищожи чудесния Алпеасак. Ти нареди на низшето създание Сталан да убие моите другарки. Откакто се е излюпило яйцето на времето, не е имало такава като теб. Да не се беше появявала от морето! Ако цялото ни ефенбуру беше загинало там, в мокрото мълчание, щеше да е по-добре, отколкото това.

Кожата на Вейнте отначало припламна в гняв, докато Енге говореше, но бързо потъмня, тялото й се успокои. Гневът й остана запечатан вътре в нея, за да го използва при нужда — а не да го хаби срещу това низше същество, което някога й беше равно.

— Остави ме.

Тя отново се обърна към пустото море.

Енге също се извърна, дишаше дълбоко, засрамена от себе си заради пристъпа на необуздан гняв. Не в това вярваше и не това проповядваше на другите. С голямо усилие успокои движенията на крайниците си и играещите цветове на дланите и гребена си. Едва когато стана неподвижна като камък и също така затворена в себе си като Вейнте, си позволи да проговори отново. Под нея беше дежурната от екипажа, която водеше урукетото през морето, отзад беше командващата. Енге се наведе надолу и издаде звук на говорене-внимание:

— Тази-която-следва пита тази-която-води, ще направи ли Ерефнаис удоволствието да се присъедини тук?

Другата илане се покатери с нежелание, усещайки присъствието на Вейнте, обърнала им гръб.

— Тук съм, Енге.

— Моите благодарности и добрите пожелания на тези с мен, защото ни запази от унищожение. Накъде си заповядала път?

— Накъде? — Ерефнаис повтори въпроса и изпита срам.

Тя беше командир и въпреки това дори не помисли накъде да пътуват. Промърмори истината със сковани движения на крайниците си:

— Избягахме от огъня в морето, курсът ни е както винаги на изток към Ентобан. Направихме го в паниката на бягството, а не следвайки мъдростта на заповед.

— Откажи се от срама — ти спаси всички нас и за това може да има само благодарност. Ентобан и илане трябва да са ни цел сега. Но кой град?

Отговорът дойде мигновено.

— У дома. Където е моето ефенбуру, където това урукето за пръв път е влязло в морето. Мореопасаният Икхалменец.

Въпреки че все още гледаше мятащите се вълни, Вейнте беше извъртяла едно око, за да наблюдава разговора. Тя помоли за внимание, но само Ерефнаис гледаше към нея.

— Островният Икхалменец не е в Ентобан. С уважение моля за курс към Месекей.

Ерефнаис прие молбата, в същото време учтиво, но и твърдо потвърди предишното направление. Вейнте виждаше, че погрешното й решение не може да бъде променено, затова запази мълчание. Щеше да има и други начини да стигне до целта си — защото трябваше да го постигне. Месекей беше голям град на широка река, богат и процъфтяващ, далеч от северния студ. И по-важното — те й бяха помагали повече от всеки друг град в борбата срещу устузоу. Бъдещето беше сиво и непроницаемо, когато се вгледаше в него, замаяният й ум беше изпразнен от мисли. Ще дойде време, когато сивотата трябва да се пропука и тя отново ще може да мисли за бъдещето. Добре е по това време да е в град между приятели. В Икхалменец има и други урукето, ще намери някакъв начин.

Приятели там — но само врагове тук. Фактът изглеждаше огромен на фона на сивотата. Енге и нейните Дъщери на смъртта още бяха живи, а всички, които толкова заслужаваха да живеят, вече бяха мъртви. Не биваше да е така, нито щеше да остане така. Но нямаше какво да направи тук, в морето. Сама срещу всички тях, не можеше да очаква помощ от Ерефнаис и нейния екипаж. Стъпеше ли на брега, щеше да е друго. Как ли щеше да го промени тя? Мислите й се събуждаха за живот и тя ги прикри в неподвижността на тялото си.

Зад нея Енге изрази оттегляне с почит към командира и се спусна надолу. Когато достигна долния край на перката, погледна нагоре към неподвижната фигура на Вейнте и за миг почти видя как работи умът й. Зъл, мрачен и смъртоносен. Амбициите на Вейнте никога нямаше да се променят, никога. Тези мисли така силно изпълниха Енге, че крайниците и се размърдаха въпреки опитите й да се контролира, и дори в сумрачната фосфоресцираща светлина беше лесно да бъдат разчетени. Тя им се ядоса и тръгна бавно през полумрака. Покрай неподвижната Акотолп и измъчения й мъжки питомец, и по-нататък, към малката групичка, скупчила се до стената. Акел се изправи, обърна се към нея… и се отдръпна назад пред приближаването й.

— Енге, от-последователя-към-водещия, какво нещастие движи крайниците ти така, че се боя за живота си, когато ти дори само се приближиш?

Енге спря при тези думи и изрази извинение.

— Послушна Акел, това, което изпитвах, не беше към теб — нито към някоя от вас, другите. — Погледна към останалите Дъщери на живота и остави движенията си да изразят колко й е приятно да бъде с тях. — Някога бяхме много. Сега сме малко, така че всяка от вас е по-ценна за мен от много. Тъй като ние оживяхме, докато другите умряха, усещам, че това ни дава мисия — и сила да я осъществим. Ще говорим за това друг път. Има други неща, за които трябва да се погрижим по-напред. — С палци до гръдния си кош тя изобрази слушащи-уши/гледащи-очи. — Съжалението, което донесох със себе си, не е мое собствено. Ще си помисля сега за причината за това съжаление.

Тя намери един тъмен ъгъл зад мехурите с консервирано месо, където щеше да е трудно да бъде видяна, след това легна с лице към живата стена на урукетото и наложи на тялото си тиха неподвижност. Едва след като упражнението приключи, тя позволи на мислите си да се върнат към Вейнте. Вътрешни мисли, които нямаше да се отразят върху външната й неподвижност.

Вейнте със страховитата омраза. Енге вече беше свободна от всякакви чувства към бившата си ефенселе, можеше да я възприеме такава, каквато беше. Черна сила, творяща зло. И след като разбра веднъж този факт, стана ясно, че първото действие на този мрак щеше да се насочи срещу Енге и нейните другарки. Те оживяха, докато другите умряха. И щяха да разказват в Икхалменец, а казаното от тях нямаше да е от полза за Вейнте. Следователно по нейната проста логика на причина и следствие те трябваше да умрат, нищо не можеше да е по-ясно и просто.

Известната опасност може да бъде избегната, предвидената заплаха — предотвратена. Трябваше да се съставят планове. Първият беше най-лесен. Оцеляване. Тя се размърда, надигна се и отиде при другите. Акел и Ефен я поздравиха, Омал и Сатсат спяха, потънали вече в коматозното състояние, в което щяха да изтърпят дългото мрачно пътуване.

— Събудете се, трябва да поговорим. — Енге изчака, докато другите се размърдат и съсредоточат. — Не можем да обсъждаме, така че искам съгласие/покорство. Ще направите ли каквото поискам?

— Ти говориш за всички нас, Енге — потвърди Омал и другите изразиха съгласие.

— Тогава трябва да направим така: докато четири спят, една винаги трябва да е будна — дебнат ни големи опасности. Това трябва да сторим. Ако будната заспива, друга трябва да бъде събудена. Една винаги ще стои будна до спящите. — Тя ги огледа — изразяваха разбиране и съгласие. — Тогава всичко е наред. Спете, сестри мои, аз ще стоя будна до вас.

Енге продължаваше да седи в същата поза след известно време, когато Вейнте се спусна долу от перката. Долови внимателния поглед на Енге, по дължината на тялото й пробяга тръпка на омраза. Енге не отговори, нито пък се обърна настрани. Спокойствието на погледа й раздразни Вейнте още повече и беше принудена да легне на разстояние, обърната с гръб към тях, за да се успокои.

Пътуването беше бързо и без особени събития — всички на борда бяха толкова шокирани от смъртта на Алпеасак, че бягаха от запомнените ужаси в съня, събуждаха се само за да ядат и заспиваха отново. Но една от посочените пет винаги беше будна и бдеше.

Енге спеше, когато се показа сушата, но беше оставила съответните нареждания.

— Ето го зеленоперестия бряг на Ентобан — рече Сатсат, събуждайки я с леко докосване.

Енге изрази проникновена благодарност и изчака в мълчалива неподвижност, докато по едно време командващата не остана сама в горния край на перката. Тя също се изкачи там, двете се загледаха в притихнало възхищение в бялата линия на прибоя, очертаваща се на фона на зелената джунгла.

— Почтителна молба за осведомяване. — Ерефнаис отговори с потвърждение. — Гледаме сега към брега на топлия и вечен Ентобан. Но известно ли е коя точка от крайбрежието виждаме?

— Някъде тук.

Ерефнаис показа картата хваната здраво между пръстите на едната й ръка, с другата очерта участък от брега. Енге се вгледа отблизо.

— Трябва да се придвижим на север покрай брега, — поясни Ерефнаис, — след това покрай Йебеиск към островния град, мореопасания Икхалменец.

— Ще бъде ли счетено за непочтителна досада, ако помоля командира да посочи топлобрежния Йебеиск, когато минем наблизо?

— Комуникация ще бъде осъществена.

Минаха още два дни, преди да се приближат до брега. Вейнте също се интересуваше от Йебеиск и стоеше в единия край на перката, докато Ерефнаис и Енге бяха в другия. Беше късен следобед, когато минаха покрай високите дървета, златната извивка на пясъците по краищата на града, дребничките очертания на рибарски лодки, завръщащи се с дневния улов. Изненадващо след цялото си любопитство, Енге изобщо не прояви интерес. След един дълъг поглед изрази благодарност за информацията и се върна долу. Вейнте си позволи спазматичен проблясък на омраза, докато тя преминаваше, и отново се загледа към брега.

Сутринта чу как някоя от екипажа се обърна към командващата и не можа да овладее гневните тръпки, разтърсили тялото й. Трябваше да се досети — трябваше!

— Изчезнали са, Ерефнаис, всичките пет. Видях местата им за спане празни, когато се събудих. Няма ги в урукетото, нито в перката.

— Никой ли не е забелязал нищо?

— Нищо. Аз трябваше да се събудя днес първа, за да поема курса. Пълна загадка е…

— Не, не е! — изкрещя Вейнте и всички се отдръпнаха от нея. — Единствената загадка е как не разбрах, че ще стане. Те знаеха, че не ги очаква добро в смелия Икхалменец. Потърсили са укритие в Йебеиск. Обърни, Ерефнаис, и тръгни направо натам!

В гласа на Вейнте имаше команда, в позата й — заповед. Ерефнаис обаче не помръдна в настъпилата тишина. Гледащите и слушащи членове на екипажа стояха неподвижни, с по едно око обърнато към всяка от двете. Вейнте изрази спешност, заповедност и гняв, надвиснала като буреносен облак над по-дребничката си събеседница.

Изкривената и куца Ерефнаис обаче също имаше воля. Беше забелязала доста от мотивите зад този спор. Енге беше добра с нея и никога не я обиждаше. Тя знаеше твърде малко за Дъщерите на живота и се интересуваше още по-малко. Но вярваше твърдо, че на убиването трябва да се сложи край. А се виждаше чудесно, че зад всяко от изпълнените с отрова движения на Вейнте се крие смърт.

— Продължаваме по курса. Няма да се връщаме. Освобождаване от присъствие от командира към пътник.

След това се отдалечи, оставяйки куцането й да приглуши израза на удоволствие и превъзходство в движенията на тялото.

Вейнте се вцепени от гняв, парализирана от безсилието си. Тя не командваше тук — не командваше никъде, отекнаха мрачно мислите й — нито пък можеше да използва сила. Екипажът нямаше да го позволи. Беше вплетена в безмълвна, вътрешна битка с гнева си. Трябваше да управлява логиката, да повелява студеният разум. Неоспоримият факт беше, че в момента не можеше да се направи абсолютно нищо. Енге и последователките й засега избягаха. Нямаше значение. Имаше достатъчно време, един ден щяха да се срещнат отново и щеше да последва мигновено правосъдие. Нито пък сега можеше да се направи нещо срещу командващата на урукетото. Тези неща бяха твърде дребни, за да ги обмисля. Сега трябваше да помисли за крайречния град Месекей и важните задачи, които ще се стреми да изпълни там. За да постигне целите си, щеше да се нуждае от внимателно планиране, не от безмозъчен гняв. През целия си живот винаги беше държала гнева си под контрол и сега се учудваше на силата, която откри в него. Причиниха й го устузоу, разрушиха спокойствието й и я превърнаха в същество с необуздани постъпки. Керик и неговите устузоу я направиха такава. Това нямаше да бъде забравено. В бъдеще гневът й щеше винаги да е под контрол, за всяко нещо. Освен за едно. Ценната омраза е онази, която израства силна на скрито. За да бъде отприщена един ден.

С течението на тези мисли напрежението отслабна и тялото й отново беше нейно. Огледа се и откри, че е сама. Ерефнаис беше горе в перката заедно с дежурните от екипажа; останалите потънаха в коматозен сън. Вейнте погледна към мястото, където бяха спали Енге и нейните последователни, и то беше празно, без никакво значение за нея. Така трябваше да бъде. Емоциите и тялото й отново бяха под нейна власт. В мрака оттатък нещо се раздвижи и тя чу отчетливо звуците на молба-за-комуникация. Едва тогава си спомни за присъствието на дебелата учена и мъжкия. Приближи се до тях.

— Помогни на едно безпомощно мъжко създание, велика Вейнте — замоли пленникът, гърчейки се в неподатливата хватка на Акотолп.

— Познавам те от ханалето. — Вейнте се развесели от хленченето му. — Ти си Есета<, който пее, нали?

— Вейнте е винаги-първа, защото помни имената на всичко, от най-дребно до най-велико. Но сега нещастният Есета< няма за какво да пее. Тежката женска, която ме държи, ме издърпа от ханалето, провлече ме през смрад и мъгла, които попариха дъха ми, полуудави ме по пътя към това урукето, сега ме държи в желязната си хватка и много ме боли. Да говориш с нея те умолявам, кажи да ме пусне, преди да съм умрял от хватката й.

— Че защо не си съвсем умрял? — попита Вейнте с груба прямота.

Есета< се отдръпна и изписка.

— О, велика Вейнте, защо искаш толкова незначително същество мъртво?

— Не искам, но всички други умряха. Смели илане от Алпеасак. Отхвърлени от мъртвия им град, за да умрат с него.

Докато говореше, Вейнте усети вълна от смазващ страх. Те бяха умрели — а тя не. Защо? Бе казала на вярната до смърт Сталан, че това е заради омразата им към устузоу. Наистина ли беше така? Достатъчна причина ли е, за да остане жива, когато всички други умират? Тя се вгледа в Акотолп, обзета от мрачните си мисли, и за пръв път разбра какво изпитва учената. Съмнение-в-живота, бягство-от-смъртта. Акотолп бе работила в много градове, така че не изпитваше смъртоносна преданост към нито един от тях. Но и знаеше, че смъртта поради отхвърляне може да бъде отключена за миг. Точно затова водеше своята вдървена, мълчалива битка. Държеше се сред живите със силата на волята си.

Това разбиране придаде сила на Вейнте. Ако тази дебелана можеше да живее само със силата на волята си, тогава тя, със силата на волята на ейстаа, също можеше да оцелее, да живее… и отново да управлява. Нищо не беше изгубено!

Вейнте вдигна пред невиждащите очи на Акотолп и изпълнения със страх поглед на мъжкаря присвити пръсти в изпълнен със сила жест на победа и драсна силно с извадени нокти по пружиниращата повърхност. Стон на страх достигна до нея и тя погледна надолу с нарастващо удоволствие към прикриващия се Есета<. Желанието дойде мигновено.

Наведе се и силните й пръсти освободиха хватката на учената върху китката на мъжкия. Повтарящите се звуци на благодарност бързо бяха заменени от стонове, когато тя го притисна по гръб, възбуди го болезнено и брутално го яхна.

Вдървените мускули на Акотолп не се разхлабиха, но по-близкото й око бавно се обърна към сплетената двойка. Още по-бавно застиналите й черти се раздвижиха в неразгадаемо изражение.

След това Вейнте се потопи в дълбок сън до следващата сутрин. Първото нещо, което видя, щом се събуди, беше как дебелата учена се катери запъхтяно нагоре в перката. Вейнте огледа наоколо, но не видя мъжкаря, без съмнение се беше скрил от нея. Размърда се с леко веселие при мисълта, след това се разсъни, възбудена от мисълта за Есета<. Урукетото се разклати, преминавайки през голяма вълна, и стълб ярка слънчева светлина от перката освети вътрешността. Слънцето изглеждаше топло и привлекателно, Вейнте се разсъни напълно, стана, прозя се и се протегна. Светлината я привлече, отиде до перката и бавно се изкатери до върха. Там стоеше Акотолп, очите й се бяха превърнали на ярката слънчева светлина във вертикални цепки сред кръглото й лице. Тя забеляза Вейнте и изрази благодарно присъствие.

— Ела тук на слънце, добра ми Вейнте, за да му се порадваш, докато ти благодаря.

Вейнте изрази приемане на предложението, удоволствие — и въпрос за причина. Акотолп преплете пръсти в спокойно приятелство и заговори:

— Благодаря ти, силна Вейнте, защото твоят пример беше ключов за запазването на живота ми. Съществуването ми се определя от научната логика, но зная твърде добре и ролята, която играе тялото, извън контрола на мозъка. Зная, че заповедта на ейстаа може да отключи в една илане метаболитни промени, които да доведат до сигурната й смърт. Видях, когато всички в трагичния Алпеасак умряха, че смъртта на града също може да отключи тази реакция. Разбрах какво става и се изплаших за себе си, въпреки големите си познания, боях се, че също мога да бъда настигната от смъртта. Оцеляването на мъжкаря ми помогна. Щом той можеше да остане жив, значи можех и аз. Затова ръката ми го държеше толкова здраво, докато се борех за оцеляването си. След това ти дойде и го взе от мен, аз усетих това и зрението ми се върна. Видях те величествено жива, толкова женствена, че взех сила от теб и разбрах, че смъртта ми е отблъсната. Благодаря ти за живота си, силна Вейнте. Той е твой, за каквото пожелаеш. Аз съм твоя фарги, готова да изпълнява заповедите ти.

В този момент друга голяма вълна разклати урукетото и пълното тяло на Акотолп залитна настрани. Вейнте се протегна и я хвана за ръцете, удържа я да не падне и изрази сърдечна благодарност на равна към равна.

— Сега е мой ред да ти благодаря, силна Акотолп. Предстои ми много да направя и дълъг път да извървя. Ще ми е нужна помощ. Приветствам те като първа последователка в това, което ще постигна.

— Ще бъде щастие за мен, Вейнте, да служа на заповедите ти.

Те се олюляха едновременно, когато урукетото прехвърли още по-голяма вълна, слънцето за момент беше скрито от сянка. Двете погледнаха нагоре и Акотолп изрази радост-от-гледката.

Зрелището наистина беше възхитително. Минаваха край устието на голяма река и от двете й страни се простираше лимоненозелена джунгла. Там, където реката срещаше океана, се образуваха големи вълни, запенени и плискащи. Естекели ловяха риба — повече, отколкото можеха да бъдат преброени. Гмуркаха се във вълните, големите им покрити с козина криле бяха сгънати, дългите човки потъваха дълбоко, докато единствено костените израстъци отзад на главите им останеха над повърхността. Други се рееха над тях в бавни кръгове и сенките им пъргаво се плъзгаха по морето отдолу. Създанията издаваха прегракнали крясъци, все по-силни, когато урукетото минаваше сред тях.

— Виж как се издигат във въздуха! — извика от удоволствие Акотолп. — Изучавала съм тези животни. Ако ги разгледаш, ще видиш, че размахът на крилете им е толкова голям, а краката им толкова къси, че им е невъзможно да излетят от друго място, освен от естуар като този. Тук се образуват високи вълни, които се носят срещу вятъра вместо по посоката му. И естекелът, след като се е наял с риба, изскача от върха на вълната и се оказва във въздуха. Фантастично!

Вейнте не споделяше въодушевлението на учената от тези смърдящи на риба, покрити с козина летящи създания. Гмуркаха се твърде наблизо и от крясъците им я боляха ушите. Тя остави Акотолп и се спусна долу, въпреки клатенето заспа отново. Прекара така останалата част от пътешествието, коматозна и неподвижна, и още спеше, когато Ерефнаис изпрати една илане от екипажа да й съобщи, че са достигнали острова, към който пътуват, и скоро ще влязат в Икхалменец.

Вейнте се покатери в перката и видя, че океанът зад тях е празен. Бяха пътували почти един ден надалеч от бреговете на Ентобан, за да достигнат този архипелаг, изолиран тук сред пустотата на морето. Сега минаваха покрай голям остров с група високи планини по средата. Върховете им бяха покрити със сняг, обвити в облаци и полускрити зад струи дъжд — мрачно напомняне за зимата, която беше враг на всички тях. Тези скалисти острови бяха твърде далече на север, за да харесват на Вейнте. Усети тръпки при тази мисъл и реши да ги напусне колкото се може по-скоро.

А нужно ли беше? Идваха във вълноопасания Икхалменец, градът, ограден от зелени джунгли, поръбен с жълти пясъчни брегове и с издигаща се над него висока, заснежена на върха планина, издигаща се над него. Това беше тяхната цел. Погледна към увенчания със сняг връх на планината пред тях, вгледа се в него неподвижна, с вцепенено тяло, и усети как новата идея расте и узрява. Като че всъщност идването в Икхалменец не беше лоша вест.