Хари Харисън
Зима в рая (34)

32

Както и всички събития при парамутаните, тяхното пристигане предизвика много врява, смях и ядене. Услужливи ръце издърпаха икергака им на брега, други парамутани се кискаха и си пречеха един на друг в бързането да го разтоварят, облажвайки се с остатъците от храната. След многото дни пътуване през морето се бяха развалили апетитно, така че бяха оценени високо и излапани бързо. Армун остана да помага на жените, но Керик беше нетърпелив да види тази нова земя и знаеше, че не може да помогне при издигането на паракаута на Калалек. Той взе копието и лъка си и тръгна покрай другите паракаути към гористите хълмове. Беше приятно да се чувства отново на твърда почва след безбройните дни в икергака, въпреки че понякога земята сякаш се люлееше под краката му. Когато стигна до дърветата, пое дълбоко мириса на листатия им разкош. Това беше добра земя.

Студените зими обаче стигаха и тук. Макар и в средата на лятото, в дълбоките падини още имаше сняг. От дърветата се обаждаха птици, но в гората като че нямаше по-големи животни. Може би по-добър ловец щеше да види следите им, той не откри нищо. Освен това и се умори бързо, след многото дни в морето краката му бяха отвикнали от непрекъснато ходене. Въпреки това усещаше истинско удоволствие отново да е на устойчива земя и продължаваше, забравил умората. Помириса въздуха. Горски мъхове, трева… и слаб дъх на мърша, носен от вятъра. Чу слабо припукване.

Керик спря, наведе се бавно и остави копието си на земята. Постави внимателно стрела на лъка си, отново взе копието и тръгна тихо напред с оръжие във всяка ръка. Пукането стана по-силно, той забеляза нещо да се движи на полянката отпред. Бавно, придържайки се към сенките, той тръгна натам и внезапно спря изумен.

Мъртвото животно май беше елен, разкъсан и окървавен. Но създанието, което го ядеше, не приличаше на нищо познато. Беше високо, тънко и наведено, с глава заровена в трупа. Изправи се и издърпа парче месо. Окървавени глава и човка, опулени очи, някакъв вид мургу. Не — беше птица! По-висока от него, с крака по-дебели от неговите и мънички криле. Сигурно той помръдна, защото създанието го видя, изпусна месото, изграчи и запляска с криле. Той захвърли копието си, вдигна лъка, изпъна тетивата докрай и пусна стрелата.

И не улучи. Птицата отстояваше плячката си и продължаваше да крещи, той вдигна отново копието си и бавно се отдръпна назад под защитата на дърветата. Имаше достатъчно време някой друг ден да намери и убие някое от тези създания. Обърна се и се върна към брега.

Паракаутът им беше вече готов, Калалек седеше отпред на слънце с картата на илане, простряна в скута му. Той се усмихна, когато видя Керик, и разтърси картата към него:

— Тук има нещо и скоро ще го разбера. Вече знам много. Виждаш ли всичкото това зеленото, като люспи, знаеш ли какво е това? Океанът. Скоро ще разбера.

Армун се появи от палатката, когато ги чу. Той й разказа за гората и срещата си с голямата птица.

— Това е нова земя, трябва да очакваме нови неща — заяви тя с твърда практичност. — И аз също ще отида да огледам. Там ще има растения и храсти, от които ти не разбираш нищо. В гората винаги се намира храна, ако знаеш къде да търсиш.

— И опасности също. Не отивай сама. Трябва да вървим заедно.

Изражението й се промени и тя го улови за ръката, сякаш хватката й щеше да го задържи тук.

— Те просто са чакали нашият икергак да пристигне, преди да тръгнат на север на лов за уларуак. Само мъжете, дори порасналите момчета не ходят. Това е най-важното нещо за тях.

Забеляза помръкналото й лице и страха в очите й.

— Какво има?

— Искат и ти да отидеш с тях.

— Не съм длъжен.

— Те са сигурни, че молбата им ще ти достави голямо удоволствие. Това е голяма чест и очакват да я приемеш. Но аз не искам да ме изоставяш.

Разбираше чувствата й. Били са разделени твърде дълго. Опита се да й вдъхне увереност — а и на себе си.

— Няма да отнеме много време, ще бъде просто лов. Ще видиш.

След току-що завършилото пътуване Керик нямаше желание да потегля отново по море. Но нямаше начин да го избегне. Момчетата го гледаха завистливо, жените го потупваха, когато минаваше покрай тях, защото се смяташе за най-голям късмет да пипнеш някой, който отива на първия си лов за уларуак. Остатъкът от деня мина в подготвяне на икергаките, повечето от нощта в пируване със старото месо — знаеха, че на връщане ще докарат прясно.

Тръгнаха на сутринта, Армун остана вътре в паракаута, не можеше да понесе да го вижда как отново я напуска, и се появи едва когато малката флота беше само размито петно на хоризонта.

Плаваха на север и Калалек побърза да обясни на Керик причината за това, подтикван от любовта на парамутаните към приказките.

— Ледът, плаваме към леда, там са уларуаките.

Керик не можеше да разбере защо създанията стояха на север, близо до леда, Калалек използваше думи, които не бе чувал досега. Просто щеше да изчака, докато стигнат леда, и да разбере сам защо.

Минаха много дни в плаване, преди на хоризонта да се покаже бялата линия на леда. Докато се приближаваха и замръзналата стена се извисяваше над главите им, имаше много викове и възбуда. Вълните бучаха и се разбиваха в стената, между тях можеха да се различат тъмни маси, увиснали от леда.

— Кунгулек — каза Калалек и потърка стомаха си. — Уларуакът идва тук и го яде. Ние идваме и ядем уларуака. Весело, а?

Когато завиха покрай леда, Керик успя да различи, че кунгулекът е някакво зелено водорасло с огромна дължина, прикрепено към леда и плаващо навътре в морето. Никога не беше виждал нищо подобно. С тази мисъл дойде и известно разбиране. Уларуакът е дошъл тук да яде кунгулек — и парамутаните го последваха. Той очакваше с въодушевление да види какви създания пасат тези студени северни ливади.

Керик неволно се поддаде на вълнението от лова. Икергаките завиха на запад и тръгнаха до ледената стена. Когато стигнаха до първите айсберги, отчупени от нея, те се разпръснаха в редица, за да търсят около ледените блокове и в каналите между тях. Но никога сами. Това беше групова работа, винаги се виждаха по няколко от другите икергаки. Икергакът на Калалек беше близо до средата на редицата. Съседните вдясно и вляво се виждаха лесно, другите се бяха изгубили от разстоянието или в претърсване на още канали.

На Калалек се падаше честта да стои на носа и да хвърля копието. Представляваше дълга дървена дръжка с резбован костен връх с много завити обратно куки, които щяха да се впият в плътта и да предотвратят измъкването му. Калалек седеше, смазваше дълго въже с мазнина и го навиваше на равномерна купчина до себе си. Всички други продължаваха да следят за плячка.

Плаваха така на север пет дни, търсеха по цял ден и почиваха през нощта. Всяка сутрин потегляха веднага, щом станеше достатъчно светло, за да се вижда, разпръснати в ловната си формация. На шестия ден Керик тъкмо изтегляше спусната въдица и един от наблюдателите нададе силен радостен вик:

— Сигналът, там, виж!

Някой в икергака отляво махаше нещо тъмно над главата си. Калалек грабна една кожа и предаде сигнала нататък по редицата, докато завиваха, за да последват другия икергак. Стадото беше видяно и ловът започваше.

Първите икергаки изчакаха останалите, всички потеглиха заедно на запад.

— Ето ги там — провикна се Калалек. — Колко красиви са, никога не съм виждал нещо толкова красиво!

За Керик бяха само тъмни туловища на фона на леда, но за парамутаните бяха храна и жилище, самият живот. Цялото им съществуване зависеше от уларуаките и за да ги открият, те бяха пресекли океана от континент до континент. Дойде време да успеят.

Разстоянието намаляваше, Керик започна да различава големите тъмни гърбове на животните. Имаха затъпени глави и нещо като дебели устни. С тях улавяха кунгулека и откъсваха големи ивици. Напомниха му за урукетото, също толкова големи, само дето нямаха висока гръбна перка. От време на време някое от тях изскачаше над водата и рухваше обратно със страховит плясък. Икергаките се приближаваха, насочиха се към далечния край на стадото и започнаха да се разделят. Калалек кимна одобрително при маневрата.

— Минават пред тях, оставят се да ги видят, карат ги да дойдат обратно към нас.

Посочи към другия икергак, подобно на техния спуснал платното си, полюляващ се неподвижно по вълните.

Другите бързаха напред, изпънали платната си докрай, за да стигнат до стадото колкото се може по-бързо, завиваха, за да заемат позиция. Огромните същества пасяха спокойно, на пръв поглед безразлични към икергаките, които се приближаваха все повече. Техният кораб се полюляваше напред-назад по вълните, платното висеше. Напрежението растеше, Калалек разтърси копието си и запристъпва от крак на крак.

— Идват! — извика някой.

После всичко сякаш се случи едновременно, Керик отскочи настрани, за да не пречи. Платното беше вдигнато и вързано здраво, докато кормчията — за пръв път с лице към носа — насочи кораба към стадото, което се беше изплашило и сега бягаше от другите икергаки. Калалек стоеше готов на носа, непоклатим и неподвижен, очевидно не слушаше всички викани към него съвети. Тъмните очертания на уларуаките се носеха срещу тях.

— Сега! — викна Калалек. — Завъртай!

С едно бясно движение кормчията натисна силно греблото си, другите увиснаха на въжетата, за да завъртят платното от другата страна на мачтата. То изплющя и се изду отново. Мигове по-късно вече се движеха в една посока с уларуаките, под остър ъгъл спрямо тях.

Причината за тази маневра скоро стана очевидна. Икергакът не можеше да се сравнява по скорост с бягащото стадо и никога не би могъл да ги настигне. Но когато гигантските морски създания се изравниха с тях, Калалек можеше да си избере жертва. Той го направи спокойно, давайки с ръка знаци на кормчията в коя посока да завива, пренебрегнал всички съвети за размери и пригодност от останалите в екипажа. Сега бяха сред тях, издължени влажни тела, движещи се от двете им страни.

— Сега! — изкрещя Калалек и заби копието си в мехур, който висеше на ремък от носа на икергака, точно до него.

Острието се измъкна черно и ръсещо капки, от пукнатия мехур се понесе отблъскваща миризма. Икергакът подскочи при удара в гърба на уларуак. Калалек заби копието надолу с всичката си сила, дълбоко в кожата на животното, и отскочи настрани, когато намотаното въже, завързано за копието, започна бързо да се изнизва зад борда. Смрадта от пробития мехур беше просто невероятна, Керик се наведе и повърна във водата. През сълзи видя как Калалек прерязва ремъка, мехурът падна в морето и беше отнесен.

После Калалек ритна през борда надутата кожа, точно в мига, когато се изхлузи и последната част от въжето. Кожата заподскача по вълните, привързана за въжето, икергакът зави и я последва.

Калалек отново се покатери по мачтата и закрещя. Ако изгубеха от поглед надутата кожа, всичко щеше да се провали.

Кормчията погледна към Керик и се разсмя.

— Силна отрова, добра. Кара те да избълваш обратно всичката храна, само като я помиришеш. Дори уларуак не може да живее дълго с тази отрова в него, ще видиш.

Беше прав — скоро стигнаха до надутата кожа, полюляваща се по вълните. Под нея едва се различаваше огромното, неподвижно тяло на уларуака. Останалите от стадото бяха изчезнали, но другите икергаки бързаха насам.

— Добър удар, нали? — заяви Калалек, щом се спусна от мачтата, загледан доволно в улова си. — Да си виждал някога толкова добър удар?

— Никога — отговори Керик.

Скромността не беше сред добродетелите на парамутаните.

— Скоро ще изплува, след това ще потъне, но ще видиш какво ще направим, преди да го изгубим.

Докато гърбът на уларуака се показа на повърхността и вълните се запремятаха над него, останалите икергаки бяха пристигнали. Керик се изуми, когато един след друг парамутаните съблякоха кожите си и се гмурнаха в ледената вода, стиснали между зъбите си костени куки, подобни на много големи рибарски кукички, завързани в края на кожени ремъци. Изплуваха един по един и бяха вдигнати в икергаките, от козината им се стичаше вода. Те трепереха и викаха колко смели са, докато се изсушаваха и обличаха.

Никой не им обръщаше внимание, всички бяха заети да теглят ремъците. Керик можеше да помогне, не се искаше умение, само сила. Целта стана ясна, когато тялото на уларуака се размърда във водата и бавно се претърколи. Куките бяха забити в перките му. Сега плуваше с по-светло оцветената си коремна част нагоре.

Част от направения от преплетени опори под беше вдигнат, изпод него извадиха нещо навито. Оказа се дълго черво от някакво създание, запазено от дебел слой мазнина. На края му имаше прикрепена костна тръба с остър край. Калалек се съблече, захапа тръбата със зъби и скочи през борда. Ту плуваше, ту пълзеше по тялото на уларуака, дългото черво се проточи след него. На едно място коленичи, опита жилавата кожа с пръсти, заудря я с юмруци. Премести се, повтори същото, след това им махна и измъкна заострената кост измежду зъбите си. Вдигна я над главата си с две ръце и я заби с цялата си сила, за да промуши твърдата кожа на животното. След това я завъртя и дозаби в плътта, докато тя престана да се вижда.

— Опитайте сега! — викна той и се изправи треперещ, обвил с ръце тялото си.

Отначало Керик помисли, че двамата парамутани изпомпват вода от икергака. Видя обаче, че голямата помпа е прикрепена към края на червото и тласка въздух. Тръбата се загърчи и изправи. Калалек наблюдаваше и щом остана доволен от резултата, плъзна се във водата и се върна на икергака.

Докато се сушеше и преобличаше, той се смееше на глас, опита се да говори, но зъбите му тракаха твърде силно.

— Дай на мен, да се сгрея — каза той на един от двамата, които работеха бясно с помпата.

Другият парамутан беше задъхан и изтощен, веднага му отстъпи ръчката.

— Сега го… пълним… с въздух. Да плува — каза Калалек.

Керик застана на мястото на другия парамутан и запомпа в същия бесен ритъм, скоро предаде ръчката на следващия доброволец.

Малко по малко се убеждаваха, че усилията им са възнаградени — голямото тяло се издигаше във водата. Когато привършиха с това, ремъците на забитите в перките на уларуака куки бяха предадени на другите икергаки и завързани към тях. Платната бяха опънати и поеха на път, теглейки бавно огромното морско животно след себе си.

— Храна — каза щастливо Калалек. — Това ще бъде добра зима и всички ще ядем много добре.