Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Рай (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Winter in Eden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
hammster (2017 г.)
Корекция и форматиране
VeGan (2018 г.)

Издание:

Автор: Хари Харисън

Заглавие: Зима в Рая

Преводач: Григор Гачев

Година на превод: 1998

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Камея“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полипринт“ ЕАД — Враца

Редактор: Владимир Зарков

Художник на илюстрациите: Бил Сандерсън

ISBN: 954-8340-44-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1495

История

  1. — Добавяне

44

glava44.png

— Пратила си да ме повикат — каза Енге. — Съобщението подчертаваше голяма спешност.

— Всяко нареждане, което давам, е спешно, въпреки че твоите повлекани не могат да го разберат. Ако не подчертая колко е спешно, пратеничка ще седне да обмисля правилно ли е да действа като моя фарги, също и други глупости.

— Това е вярно, защото както е казала Угуненапса…

— Млък! — изрева Амбаласи.

Гребенът й се надигаше и отпускаше от гняв. Помощничката й Сетесей избяга в паника, дори Енге отстъпи пред взрива на ярост от възрастната учена. Изрази извинения и покорство и зачака мълчаливо.

— Леко подобрение. Поне от теб очаквам някакво внимание, минимум учтивост. Сега погледни това възхитително зрелище.

Амбаласи посочи сорогетсо, която си почиваше на сянка — възхитителна гледка само за учената, защото създанието трепереше от страх и се беше свило на топка със затворени очи, очакваше да умре.

— Не ти, глуповата твар, гневът ми е заради други — каза Амбаласи, след това се овладя с голямо усилие и заговори като сорогетсо: — Внимание, мъничка. Приятелство и помощ. — Тя погали зеления гребен на Ичикчсе, докато тя не отвори изплашено очи. — Много добре. Гледай, тук е Енге, която е дошла да те види, да се порадва колко си добре. Спокойно, няма да има съпровождаща-болка.

Амбаласи внимателно махна нефмакела, който покриваше и предпазваше чукана на крака на болната. Сорогетсо потрепери, но не изрази протест.

— Виж — нареди учената. — Гледай с възхищение.

Енге се наведе, за да огледа отблизо набръчканата плът, където кожните гънки бяха прилепени върху оголената кост. В средата им растеше нещо жълтеникаво. Не й подсказваше нищо, но тя не смееше да си навлече отново гнева на избухливата Амбаласи.

— Заздравява добре — изрече накрая. — Амбаласи е майсторка в изкуството на лекуването. Не само отрязаното заздравява, но и тук в средата се появява нещо. То ли е обектът на възхищението?

— Определено е то, но поради незнанието ти не очаквам да оцениш значението му. Това е нов крак, който расте тук, жълт крак на точки, който расте на зелена сорогетсо, една глава по-ниска от нас. Прониква ли някаква част от изключителната важност на това през масивните кости на черепа ти до свръхмалкия мозък, който спи там?

Енге преглътна обидата — винаги най-мъдрата постъпка, ако трябваше да се разговаря с Амбаласи.

— Важността-неразбрана. Незнание-потвърдено.

— Изискано старателно внимание. Предишните теории отхвърлени. Забрави всякакво споменаване на тектониката на плочите или на континенталния дрейф. Такъв период на разделяне е прекалено дълъг. Усъмних се в него за пръв път, когато видях, че можем да общуваме със сорогетсо, дори и на много основно и примитивно равнище. Не може нашите видове да са разделени от десетки милиони години, дори един милион години са твърде много. Може да изглеждаме повърхностно различни, но генетично сме еднакви. Иначе това стъпало нямаше да порасте. Загадката се задълбочава. Кои са сорогетсо и как са дошли тук?

Енге не се опита да отговори, знаеше, че нефокусираните очи на възрастната учена гледат през нея, отвъд нея, към чудеса от познание, които тя надали можеше да си представи.

— Смутена съм. Имам усещането за мрачни експерименти, които не е трябвало да бъдат правени. Намирала съм доказателства за провалили се експерименти и преди, по-често в морето, отколкото на сушата, работа, която е излязла изпод контрол, грозни създания, които не е трябвало да се раждат. Искам да разбереш, че не всички учени са като мен. В този свят има не само осакатени тела, но и осакатени умове.

Енге беше ужасена от мисълта.

— Не може да бъде!

— Защо да не може? — Амбаласи се овладя само колкото да постави нефмакела на мястото му. — Защо не! — Тя се извърна и изфуча от гняв. — Винаги ще има некомпетентни. Виждала съм лабораторни експерименти да излизат толкова погрешни, че ще бъдеш ужасена, ако видиш деформираните им резултати. Помни, всичко, което виждаш около себе си, са успехите. Смилателните ями скриват провалите. Ние открихме Амбаласокей доста лесно, може да са идвали и други преди нас. Незапазени записи, непредадено познание. Ние, илане, имаме недостатъка на безразличието към времето. Ние знаем, че утрешното утре ще бъде като вчерашното вчера, и не смятаме за необходимо да записваме хода на времето и на събитията. Записите, които си виждала, са просто сенки на нечие самомнение. Нещо открито, нещо направено, което да надуе нечие дребнаво его. Никой не пази записи за провали.

— И ти вярваш, че сорогетсо са резултати на опит, който се е провалил?

— Или който е сполучил, или пък никога не е трябвало да бъде провеждан. Едно е да се ровиш из гените на устузоу или други низши същества, друго и нечуто е илане да бърника в гените на илане.

— Дори за да ги поправи, да се бори с болестите ли?

— Млъквай! Говориш твърде много, а знаеш твърде малко. Болестите се елиминират чрез промени в други организми. Ние сме каквито сме, каквито сме били от яйцето на времето. Край на дискусията.

— Тогава аз ще я започна отново — заяви Енге много категорично. — Второ-твърдение отменя първо-твърдение. Ти ни помогна да дойдем тук, защото искаше да изучаваш връзките на нашата философия с физиологичните промени в телата ни. Не е ли това експеримент върху илане?

Амбаласи отвори уста и размърда крайници, за да отговори, но вместо това замълча и остана неподвижна. Затвори уста и дълго остана като вкаменена от мислене. Накрая изрази модификатори за уважение:

— Струнният нож на мисълта ти никога не престава да ме изумява, Енге. Права си, разбира се, и трябва да се замисля доста. Може би мигновеното ми отвращение към експерименти върху илане не е естествено, а заучено, и е станало рефлекс. Ела да хапнем, защото това изисква повече мислене, отколкото мога да му отделя в момента.

Амбаласи се огледа раздразнено, но помощничката й беше изчезнала. Тя изрази неудоволствие-от-отсъствието.

— Трябваше да донесе месо. Знае много добре, че предпочитам да ям по това време на деня.

— Удоволствие е да ти служа, велика Амбаласи. Аз ще ти донеса.

— Ще си взема сама. Гладът не отслабва от забавяне заради чакане.

Енге тръгна с нея към растящия град, покрай групички илане, заети със съсредоточени разговори. Енге изрази удоволствие от гледката.

— Както никога преди можем да търсим истините на Угуненапса, без да сме изложени на опасност от страна на другите.

— Твоите ненужни създания са изложени на голяма опасност от страна на мен. В този град много неща имат нужда от по-малко говорене и повече работа. Разбират ли твоите Дъщери на разпенването, че без фарги в този град ще трябва те да си цапат ръцете на илане и да вършат работата на фарги?

— Ние вършим работата на Угуненапса.

— Угуненапса няма да ви сложи храна в устата.

— Мисля, че го е направила — каза Енге с известна гордост. — Тя доведе теб при нас, именно силата на нейните мисли в нашите тела привлече интереса ти и ни доведе тук. И можеш да видиш резултатите.

Амбаласи не отиваше на мястото за приготвяне на храната, откакто беше ръководила пускането на ензимната обработка. С откриването на гигантските змиорки в реката тяхната прехрана, макар и еднообразна, беше осигурена. Нито пък беше чувала скоро оплаквания от Дъщерите колко обременителна е работата по снабдяването с храна на всички. Сега видя защо.

Една от Дъщерите — Омал, лежеше удобно на сянка, докато три сорогетсо работеха при ензимните вани.

— Учат бързо и са благодарни за храната, която им даваме — каза Енге.

— Не съм убедена, че го одобрявам — отвърна Амбаласи и взе парчето змиорка, поставено върху пресен лист, което й подаде сорогетсо.

С наведена глава създанието бързаше да приготви още едно за Енге.

— Липса-на-разбиране — изрази Енге и взе своето парче.

— Нарушаване на заварения ред — възрази Амбаласи и откъсна голяма хапка змиорка. — Смущаване на научните наблюдения. Твоите Дъщери не могат да направят нищо както трябва. — Тя свърши с месото и запрати гневно листа по-надалече, след това посочи другия бряг на реката. — Тези псевдо-фарги трябва да бъдат върнати на естественото си място. Да бъдат отпратени. Твоите мързеливи сестри трябва да бъдат накарани да работят. Вие смущавате абсолютно всичко. Забравихте вече, че намерихме сорогетсо да живеят не като нас, а с мъжките си сред тях — не отделени в ханале? Трябва да разбера как е било постигнато това и да запиша изследванията си. Трябва да наблюдавам и записвам подробностите от ежедневното им съществуване. Това е възможност, която няма да се повтори. Трябва да ги изучавам в естествената им среда, не тук, докато режат змиорки, за да пълнят лакоми стомаси! Забеляза ли плаващото дърво, което пазеше пътя към тяхното поселение? Те използват неживи материали като устузоу, неживи същества като нас. Тази намеса в естествения ред трябва да свърши веднага. Върнете сорогетсо незабавно.

— Няма да е лесно…

— Ще бъде самата простота. Нареди всичките ти Дъщери на изтощението да се съберат тук, до последната. Ще говоря с тях. Ще дам нареждания.

Енге се поколеба, помисли какво трябва да се направи, след това изрази съгласие. Времето за сблъсъка беше най-сетне настъпило. Тя знаеше, че наближава, дори отдавна, защото очакванията на Амбаласи и жизнените нужди на Дъщерите бяха различни като деня и нощта. Дължаха самото си съществуване на учената, но знаеше в същото време и че това вече няма значение. Те бяха тук. Тази част вече беше минало. Разделението беше очертано, сблъсъкът — неизбежен.

— Внимание — предаде тя към най-близката илане. — Най-висока важност, всички да се съберат в амбеседа. Спешна нужда, най-скоро.

Те тръгнаха натам в мълчание. Въпреки че този град нямаше ейстаа и още нямаше съгласие как трябва да бъде управляван, амбеседът беше отгледан, защото беше центърът на всеки град на илане. Дъщерите бързаха от всички страни, подчиняваха се на спешността на нареждането, подгонени от спомените за някогашни заповеди и наказания. Бяха единни в страха си. Отстъпиха път на Амбаласи и Енге. Двете отидоха заедно до могилката, където би седяла ейстаа, ако я имаше. Енге се обърна към множеството, даде знак за мълчание, подреди мислите си и заговори:

— Сестри мои, Амбаласи, която почитаме и на която се възхищаваме, която ни доведе тук, която ни даде нашия живот и свободата ни, която уважаваме повече от всички други, иска да се обърне към нас по важни въпроси от всеобщо значение.

Учената се изкачи на върха на могилката, огледа чакащите, мълчаливи илане, след това заговори спокойно и безстрастно:

— Вие сте създания на разума и разсъдъка. Не мога да отрека това. Всички вие сте изучавали и разбрали мислите на Угуненапса, имали сте интелигентността да приложите тези мисли към себе си, за да бъдете отговорни за живота си. Но когато сте направили това, вие сте разрушили връзките на обществото, които свързват фарги с илане, и илане с ейстаа. Вие сте довели нов начин на живот в този свят, едно ново общество. Въодушевени сте от това, така и трябва да бъде. И трябва да посветите значителна част от времето си, за да обмислите как въздействат уроците на Угуненапса върху живота ви.

Сред сестрите се понесе одобрително мърморене, те се залюляха в знак на съгласие. Амбаласи спечели вниманието им. Когато видя това, тя ги нападна язвително, с изправено от гняв тяло и заповеден тон:

— Част от времето си — но не повече! Вие сте изоставили ейстаа и нейната власт, която поддържа живота и растежа на града. И за да оцелеете, да запазите живота, който сте съхранили от гнева на някоя ейстаа, длъжни сте да намерите начин да уреждате това общество, като изучите по-внимателно мислите на Угуненапса. Но само през част от времето си, както казах. През останалата част ще работите, за да се грижите за себе си и за растежа на града. Никоя от вас не знае как се отглежда град, аз ще ви казвам и вие ще се подчинявате на нарежданията ми. Няма да има спорове, само безпрекословно подчинение.

При тези думи се чуха много викове на остри оплаквания и Енге излезе напред, за да изрази мислите на всички:

— Това не е възможно. Ти ще бъдеш наша ейстаа — това, което сме отхвърлили.

— Права си. Ще бъда изчакваща ейстаа. Изчакваща да намерите по-приемлив начин да управлявате града си. Веднага, щом го постигнете, ще се махна от тази длъжност, която не ми е приятна, но чиято отговорност приемам с нежелание, защото това е единственият начин градът да се поддържа жив. Казвам ви това не като предложение, а като ултиматум. Отхвърлите ли го, аз ще отхвърля вас. Ако ви откажа уменията си, градът ви ще умре, откажа ли ви познанията си по приготвяне на храна, вие ще гладувате, откажа ли ви медицинските си умения, ще умрете от отрови. Ще се махна заедно с урукетото и ще ви оставя на очакващата ви смърт. Но вие сте тези, които сте отхвърлили смъртта и сте приели живота. Приемете ме и ще имате живот. Не можете да направите нищо, освен да се съгласите с благородното ми предложение.

След като каза това, Амбаласи се обърна рязко и посегна за воден плод: гърлото й беше пресъхнало от говорене. Настана шокирано мълчание, прекъснато само от повикването на Фар< за внимание, когато тя закрачи към могилката:

— Амбаласи говори единствено истината — каза тя със силни емоции, големите й очи бяха разширени и влажни като на фарги. — Но вътре в нейната истина лежи друга истина. Никой не се съмнява, че именно силата на мислите на Угуненапса ни е довела тук, на това място. За да намерим простичките сорогетсо да ни чакат. Те ще бъдат обучени във всички работи по града, за да останем ние свободни да продължаваме търсенето си на истините…

— Отрицание! — обади се Амбаласи, закрачи към могилката и ги прекъсна с най-грубите възможни движения и звуци. — Това е невъзможно. Всички сорогетсо до една ще се върнат още днес към стария си начин на живот и повече няма да се разрешава да влизат в града. Можете само или да приемете, или да отхвърлите благородното ми предложение. Живейте или умирайте.

Фар< се изправи пред старата учена, младост пред възрастта, спокойствие пред гнева.

— Тогава ние трябва да те отхвърлим, строга Амбаласи, и да приемем смъртта, ако това е единственият начин, за да можем да живеем. Ще тръгнем със сорогетсо, ще живеем простичко, както те го правят. Те имат храна и ще я споделят с нас. Дори някои да умрат, ще е достатъчно мислите на Угуненапса да живеят.

— Невъзможно. Сорогетсо не бива да бъдат смущавани.

— Но как можеш да ни попречиш, добра приятелко? Ще ни убиеш ли?

— Ще ви убия — потвърди Амбаласи без нито миг колебание. — Имам хезотсан. Ще убия всяка една от вас, която посмее да се меси в естественото съществуване на сорогетсо. Вече сте причинили достатъчно вреди.

— Фар<, сестро моя, Амбаласи, водачко наша — обади се Енге и пристъпи между тях. — Най-настоятелно искам никоя от вас да не казва неща, за които ще съжалява, и да не дава обещания, които трудно да бъдат спазени. Чуйте ме. Има начин. Ако в учението на Угуненапса има каквато и да било истина, тя е в прилагането на това учение. Ние вярваме в спирането на смъртта на другите точно така, както и на нашата. Затова ще постъпим както казва мъдрата Амбаласи, ще се подчиним скромно на нейните нареждания като изчакваща ейстаа, докато търсим по-постоянно решение на този голям проблем, който ни очаква.

— Говори за себе си! — Фар< се изправи непреклонно с крайници, присвити в отхвърляне. — Говори заради тези, които ти вярват, ако те го искат. Но не можеш да говориш за всички нас, не можеш да говориш за тези, които вярват в ефенелеяа, духа на живота, общата сила в основата на всичкия живот и цялото мислене. Нещото, което разграничава живо от мъртво. Докато ние медитираме относно ефенелеяа, изпитваме силен екстаз и могъщи емоции. Не можеш да ни отнемеш това с лоша работа и мръсни ръце. Няма да го правим насила.

— Тогава няма да ядете — каза извънредно практично Амбаласи.

— Достатъчно! — заповяда Енге с глас като гръм и всички млъкнаха, защото никой не я беше чувал преди да говори толкова властно. — Ще обсъждаме тези теми, но не сега. Ще изпълняваме нарежданията на Амбаласи, докато изучаването на мислите на Угуненапса не ни покаже начин да се управляваме сами.

Тя се завъртя с ръце към Фар<, която отстъпи назад пред силата на движенията й.

— Теб ще моля да мълчиш повече от всички други. Ти отричаш ейстаа, която заповядва смъртта ни, а след това приемаш ролята на ейстаа на познанието, която ще заведе последователните си при тяхната смърт. По-добре ти да умреш, за да живеят те. Не искам това, но сега разбирам чувствата на ейстаа, която иска смъртта на някого, за да могат да живеят всички останали. Отхвърлям тази емоция, но я разбирам.

Откъм сестрите се разнесоха викове на болка и стонове на отчаяние. Фар< затвори големите си очи, по тялото й премина тръпка. След това започна да казва нещо, но се подчини, когато Енге се обади за мълчание-от-всички, в името на Угуненапса, която те почитат. Енге заговори със смирение и тъга, гневът беше изчезнал:

— Сестри мои, които сте за мен повече от самия живот, защото бих умряла с щастие, ако смъртта ми беше нужна, за да може най-последните от вас да живеят. Ние срамим себе си и Угуненапса, когато позволяваме на нашите раздори да надделеят. Нека служим на Угуненапса чрез служене на Амбаласи. Нека напуснем това място в мълчание и всяка от нас да медитира дълго върху това, което ни се случи. По-късно ще обсъждаме заедно нашите проблеми и ще стигнем до достатъчно задоволителни отговори. Сега да тръгваме.

Повечето напуснаха амбеседа мълчаливо, имаха много за обмисляне. Когато останаха само Енге и Амбаласи, възрастната учена заговори с голяма умора:

— Това ще свърши работа, но само засега. Очакват те купища неприятности, приятелко. Внимавай за Фар<, тя създава трудности, търси разделение и води другите по своите пътища. Тя е разкол в иначе стройните ти редове.

— Знам и тъгувам заради това. Преди време имаше една, която тълкуваше Угуненапса по свой начин, и тя умря, когато накрая разбра неправилността на мислите си. Но и много от Дъщерите умряха заради нея. Дано това не се случва никога повече.

— То вече се случва. Страх ме е за бъдещето на този град.