Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Рай (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Winter in Eden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
hammster (2017 г.)
Корекция и форматиране
VeGan (2018 г.)

Издание:

Автор: Хари Харисън

Заглавие: Зима в Рая

Преводач: Григор Гачев

Година на превод: 1998

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Камея“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полипринт“ ЕАД — Враца

Редактор: Владимир Зарков

Художник на илюстрациите: Бил Сандерсън

ISBN: 954-8340-44-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1495

История

  1. — Добавяне

23

glava23.png

Ортнар закуцука на сутринта, помагайки си с копието, да търси следите на илане. Керик искаше да тръгне вместо него, но знаеше, че другият ловец е много по-добър следотърсач, Докато Армун хранеше децата, той отряза дълги и здрави пръти, за да направи носилка, и ги върза с вървите от торбите. Прикрепваше я на мастодонта, когато Ортнар се върна.

— Дошли са от морето — каза ловецът и се отпусна уморено на земята. Лицето му беше изкривено от болка и по него се стичаше пот. — Намерих къде са излезли на брега и са устроили засадата, в която е попаднал самадът. Върнали са се обратно в морето.

Керик хвърли поглед към небето.

— В безопасност сме, докато не продължим на юг. Те няма да пращат птици да оглеждат това място, след като са избили всички тук. Сега ще отидем толкова на юг, колкото можем, преди да започнем да се придвижваме нощем.

— Бухалът… — започна Армун. Керик кимна.

— И сега дори е по-добре да се движим през нощта. Хищните птици летят високо и могат да наблюдават по-големи площи. Това е всичко, което можем да направим.

Подминаха мъртвия самад и забелязаха добре очертаната пътека, тръгнаха по нея на юг. Арнуит тичаше зад крачещия мастодонт, убеден, че всичко това е много интересно и вълнуващо, спираше от време на време да позяпа гигантските купчини изпражнения. Дарас вървеше мълчаливо, зашеметена от случилото се, и гледаше да стои близо до Армун. Арнуит бързо се умори и се покатери на носилката, където скоро се присъедини към него и момичето. Тринадесетгодишният Харл беше твърде голям за тези детски удобства и вървеше с останалите.

Ортнар отказа да пътува на носилката, въпреки че кракът му без пръсти го докарваше до агония от болка. Той беше ловец, не хлапе. Керик го покани само веднъж и не продума повече след изсъскания отговор. Към средата на сутринта започна да ръси ситен дъжд, засили се с напредването на деня. Забавен от лепкавата кал, Ортнар изоставаше все повече и повече, докато накрая се изгуби от поглед.

— Трябва да го изчакаме — обади се Армун.

Керик поклати глава.

— Не. Той е ловец и има гордостта си. Прави каквото е нужно.

— Ловците са глупави. Ако ме болеше кракът, щях да съм на носилката.

— И аз също. Това сигурно ме прави половин ловец, защото илане не ходят пеша без нужда.

— Ти не си мургу! — възрази тя.

— Не съм, но понякога мисля като тях. — Усмивката му избледня и той продължи умърлушено напред през дъжда. — Те са някъде тук и се е случило нещо ужасно. Трябва да разбера, да отида в града.

Керик не искаше да спира за обяд, но Армун настоя, не бяха виждали Ортнар, откакто започна да вали силно. Докато тя вадеше храната, той наряза борови клонки, за да ги пазят от студения дъжд. Харл донесе вода от поточе наблизо, отпиваха големи глътки, за да пробутат в гърлата си отвратителното месо. Керик накрая изплю водата. Трябва да ловят, да намерят прясно месо, да го сготвят. Не забеляза никакъв дивеч, но наоколо сигурно имаше. В гората зад тях нещо се раздвижи, той грабна лъка си и постави стрела — но беше Ортнар. Препъваше се към тях бавно, но упорито. Носеше през рамо връзка горски гълъби.

— Прясното месо… може да е добро — изхърка той и се отпусна тежко на земята.

— Да ги изядем веднага — отвърна Керик, обезпокоен от бръчките, прорязали лицето на Ортнар. — Можем да запалим огън, димът няма да се вижда в дъжда. Харл, ти знаеш как да намериш сухи дърва. Донеси.

Армун оскуба птиците с охотната, макар и не особено умела помощ на Дарас, а Керик разпали огъня. Дори Ортнар седна и се усмихна при миризмата на птиче месо, печено на огън от зелени пръчки. Птиците още бяха полусурови, едва затоплили се, когато ги изядоха, но не можеха да чакат повече. Беше им писнало от замразена риба и смърдящо месо.

Останаха само добре оглозгани кости. Затоплени и с пълни стомаси, те тръгнаха с повече енергия, отколкото имаха в началото на деня. Дори Ортнар отначало не изоставаше, но след време отново го изпревариха, накрая престанаха да го виждат. Дъждът спря, слънцето се различаваше през тънките облаци. Керик погледна нагоре и реши, че трябва да спрат рано. Искаше дневната светлина да стигне, за да ги настигне раненият ловец, преди да се е мръкнало. Добраха се до няколко големи дъба, покрай които течеше рекичка, и реши, че им стига за този ден.

Нарязването на клони от боровете наоколо и направата на нощно укритие от тях им отне доста време. Ортнар още не се беше появил.

— Ще се върна обратно по пътеката — каза Керик. — Искам да огледам за дивеч.

— Ще дойда да ти помогна — обади се Харл и посегна към малкото си копие.

— Не, ти имаш по-важна задача. Трябва да останеш тук и да пазиш. Наоколо може да има мургу.

Ловът беше само оправдание. Тревожеше се за Ортнар. Трябваше да се направи нещо, но не можеше да накара Ортнар насила да пътува на носилката. И все пак трябваше. Докато ядяха птиците, той забеляза, че от парцалите, увити около болния крак на Ортнар, капе кръв. Керик искаше да поговори с него, да му каже, че ги забавя, че излага всички тях на опасност. Не, не беше добра идея, тогава ловецът щеше да ги изостави и да умре някъде сам. Започваше да се безпокои. Върна се доста назад, а ловецът го нямаше. На пътеката отпред забеляза нещо тъмно. Вдигна копието си и тръгна бавно.

 

 

Отдавна притъмня и Армун се страхуваше. Слънцето залезе, двамата не се връщаха. Да изпрати ли Харл да провери какво става? Не, по-добре да стоят заедно. Вик ли й се счу? Тя се заслуша и отново го чу, този път по-ясно.

— Харл, наглеждай децата — каза тя, вдигна собственото си копие и забърза назад по разкаляната пътека.

Там беше Керик, вървеше бавно и носеше нещо черно на раменете си. Ортнар, увиснал безжизнено.

— Мъртъв ли е?

— Не, но е много зле — изхърка той, беше носил неподвижното тяло дълго. — Помогни ми.

Нямаше какво да направят, освен да покрият изпадналия в безсъзнание ловец с кожи и да го поставят на удобно място в заслона. По устните му имаше пяна и Армун я избърса грижливо.

— Знаеш ли какво се е случило?

— Така го намерих, просто паднал в калта. Можеш ли да разбереш какво не му е наред?

— Няма рани, май няма и счупени кости. Никога не съм виждала такова нещо.

Вятърът издуха облаците и нощта беше ясна. Не смееха да запалят огън. Стояха будни на смени до неподвижния ловец и се грижеха да е завит. Към сутринта Харл се събуди и предложи да помогне, но Керик му каза да заспива пак. Когато светлината проникна през листата, Ортнар се размърда и застена. Керик се приведе над него, ловецът отвори дясното си око.

— Какво става с теб? — попита Керик.

Ортнар се помъчи да говори, но думите излизаха бавно, неразбрано, защото устните не му се подчиняваха. Керик забеляза, че не само лявото око е затворено, но и цялата му лява страна е отпусната и неподвижна.

— Боли… паднах…

— Пий малко вода, сигурно си жаден.

Наложи се да поддържа отпуснатото тяло на едрия ловец, докато той пиеше. Повечето от водата се стичаше по брадата му заради отпуснатата устна. Ортнар заспа отново, този път дишането му беше по-спокойно.

— Познавах такава жена в нашия самад, когато бях малка — обади се Армун. — С едното око затворено, ръката и кракът от същата страна неподвижни. Това се нарича падаща магия и аладжексът казваше, че в нея има някакъв зъл дух.

Керик поклати глава.

— Заради раните на краката му е. Насилил се е прекалено много. Трябваше да пътува на носилката.

— Сега ще пътува — каза Армун спокойно и практично. — Ще сложим клони на носилката и ще го вържем на нея. Ще вървим по-бързо.

Ортнар беше прекалено болен, за да възрази, че го возят. Няколко дни лежа като мъртъв и се пробуждаше само за да пие вода и да яде по мъничко. Със затоплянето на дните дивечът ставаше по-изобилен… и опасен. Наоколо имаше мургу. Те убиваха и ядяха малките, но знаеха, че наоколо има и огромни месоядни. Керик винаги вървеше с лък в ръката и поставена стрела, често му се искаше хезотсанът му да беше оцелял през зимата.

Ортнар вече можеше да седи и да държи месо с дясната си ръка. Можеше дори да прокуца няколко стъпки с патерицата, която Керик направи за него, но влачеше безполезния си ляв крак.

— Все още мога да държа копие в дясната си ръка, само затова съм с вас. Ако тук имаше и други ловци, щях да остана под някое дърво, когато вие тръгнете.

— Ще бъдеш и по-добре — каза Керик.

— Може би. Но аз съм ловец, не притривко. Уби ме Херилак. Преди да падна усетих, че главата ми гори, тук, където той ме удари. Гореше там и в цялото ми тяло, и след това паднах. Сега съм полумъртъв и безполезен.

— Ние имаме нужда от теб, Ортнар. Ти познаваш гората. Трябва да ни отведеш до езерото.

— Това мога да направя. Чудя се дали питомните ти мургу още са живи.

— И аз се чудя. — Керик беше доволен, че може говори за друго. — Тези двамата са като… де да знам. Деца, които никога не са пораснали.

— На мен ми изглеждат предостатъчно пораснали и грозни.

— Телата им — да. Но ти видя къде са ги държали.

Заключени, хранени, наблюдавани, никога не са излизали навън. Сигурно за пръв път са били сами и е трябвало сами да се справят, откакто са излезли от морето. Мургу улавят мъжкарите и ги заключват отделно, преди още да се научат да говорят. Ако тези двамата са живи след зимата, това ще си заслужава да се види.

— Още повече ще си заслужава да се видят мъртви — промърмори Ортнар горчиво. — Всичките мургу мъртви.

Пътуваха само нощем, все на юг, криеха себе си и мастодонта под дърветата през деня. Ловът беше добър. Суровата риба и разваленото месо останаха само лош спомен. Имаха късмет поне в едно: никой от големите мургу не бродеше из гъстите гори, а по-малките, дори месоядните, бягаха от тях. Ортнар наблюдаваше местността внимателно и откри къде трябва да завият към кръглото езеро. Пътят беше тесен и обрасъл, неизползван от много време. Беше невъзможно да се придържат към него нощем, наложи се да вървят денем, бързаха през малкото открити места, гледаха неспокойно към небето.

Керик водеше, винаги с копие в ръка, защото Ортнар каза, че езерото е близо. Стъпваше предпазливо и колкото се може по-тихо, взираше се под дърветата и в сенките. Можеше да чуе зад себе си далечното чупене на клони — мастодонтът си пробиваше път през гората. Пред него се чу изпукването на настъпена съчка и той замръзна.

В сенките се движеше нещо. Тъмна фигура, познати очертания, твърде познати…

Илане — въоръжена!

Да се опита да измъкне лъка си? Не, движението щеше да привлече вниманието и. Тя се приближаваше, излезе на открито…

Керик се изправи и се провикна:

— Привет, могъщи ловецо!

Илане се завъртя и запрепъва заднешком със зяпнала от страх уста, опитваше се да насочи хезотсана.

— Откога мъжкарите убиват мъжкари, Надаске? — укори го Керик.

Онзи се спъна и седна тежко на опашката си, изразявайки ужас и приближаване-на-смъртта.

— Ох, устузоу, който говори, ти ме докара до ръба на гибелта!

— Но не отвъд него, както виждам. Ти си жив и се радвам да видя това. Какво стана с Имехей?

— И той е като мен — силен и наблюдателен, и разбира се, могъщ ловец…

— И също толкова дебел ли?

Надаске направи движение на неприемане и гняв.

— Ако ти изглеждам сега дебел, това е заради умението ни да се оправяме в гората. Когато всичкото хубаво месо свърши, ние отслабнахме, преди да овладеем изкуството на лова и риболова. Сега сме чудесни… помощ, идва нещо ужасно!

Той вдигна хезотсана си, после се обърна да побегне. Керик викна след него, за да го спре:

— Освобождаване-от-страха, забавление-радост. Идват моите приятели с голямо товарно животно. Не бягай, а отиди веднага при Имехей и му кажи какво става, за да не ни вземе за дивеч.

Надаске изрази съгласие и изприпка по пътеката. Чу се още пукане, клоните на дърветата се разтвориха и мастодонтът излезе до Керик.

— Много близо сме — подвикна той към Армун. — Току-що разговарях с един от онези мургу, за които ти разказвах. Идвайте спокойно, не се бойте. Те няма да ви причинят вреда. Те са… мои приятели.

Звучеше странно, като го каза на марбакски, но беше най-близката дума до представата за ефенселе, която можеше да измисли. Семейство щеше да е по-добра дума, но се сети, че Армун няма да я понесе добре, дори да каже, че мургу са част от неговия самад. Той забърза напред, нетърпелив да види отново двамата мъжкари и да поговори с тях.

Ортнар се смъкна от носилката и се запрепъва след нея. Така стигнаха до брега на езерото и спряха под дърветата пред огромния простор огряна от слънцето вода. Имехей и Надаске чакаха в неподвижно мълчание под плетеница зелени пълзящи растения, стиснали хезотсани в ръце. Мастодонтът беше спрян и Керик усети застаналите зад него тану, неподвижни също като мъжките илане. Ято яркоцветни птици летеше ниско над водата в тишината, и крякаше силно, отминавайки.

— Тези са мои ефенселе — обърна се той към мъжкарите, излизайки на слънце, за да го разберат ясно. — Голямото-сиво-глупаво-животно носи товара ни. Няма нужда от оръжия.

Когато се обърна, видя малкото момиченце, заровило лице в дрехите на Армун. Тя и Арнуит бяха единствените тану, които не държаха копия.

— Ортнар — каза им меко, — ти вървя с тях и те не ти сториха нищо лошо. Армун, нямаш нужда от това копие, нито пък ти, Харл. Тези мургу не ни заплашват.

Ортнар се опря на копието си, другите отпуснаха техните. Керик им обърна гръб и отиде до все още вдървените мъжкари.

— Работили сте здравата тук. Свършили сте много, докато ме нямаше.

— Тези малки-грозни устузоу млади ли са? — запита Имехей, без да сваля оръжието.

— Да, и са илане дори като малки, за разлика от вашите млади. Цял ден ли ще стоите подобно на зяпнали фарги или ще ми кажете добре дошъл, ще ми предложите хладна вода и прясно месо? Женска би го направила. Мъжкарите по-недостойни ли са?

Гребенът на Имехей почервеня и той остави хезотсана.

— Тук беше толкова спокойно, че съм забравил остротата на твоята женска-мъжка реч. Ето вода и храна. Казваме добре дошли на грозните ти ефенселе.

Надаске също остави с известно нежелание оръжието настрана. Керик си отдъхна.

— Удоволствие-компания — изрече и показа той. — Най-сетне-приветствия.

Силно се надяваше нещата да останат така.