Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Рай (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Winter in Eden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
hammster (2017 г.)
Корекция и форматиране
VeGan (2018 г.)

Издание:

Автор: Хари Харисън

Заглавие: Зима в Рая

Преводач: Григор Гачев

Година на превод: 1998

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Камея“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полипринт“ ЕАД — Враца

Редактор: Владимир Зарков

Художник на илюстрациите: Бил Сандерсън

ISBN: 954-8340-44-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1495

История

  1. — Добавяне

45

glava45.png

Първите пролетни дъждове донесоха не особено добре дошла промяна в долината на саску. Тънките лози, увиснали от върховете на ограждащите я скали, се превърнаха в тежки ластари, спускащи се всеки ден към дъното на долината. Нямаше как да бъдат изгорени и беше трудно да се приближи човек към тях заради отровните им тръни. Сега по стъблата им се виждаха да зреят издути, зелени отровни плодове.

— Какво ли ще стане, когато плодовете окапят? Какво ли разрушение на мургу е скрито в тях? — промърмори Херилак, загледан в зелената стена над тях.

— Може да е всичко — каза Саноне.

Гласът му беше по-уморен, отколкото го бяха чували, и тежестта на многото му години го превиваше както никога преди. Мандуктът и самадарът се бяха отдалечили от другите, както често правеха напоследък, за да търсят отговорите на проблеми, които бяха неразрешими. Лицето на Саноне се изкриви от отвращение, щом се взря в буйните зелени растения над тях, обкръжаващи стените на долината.

— Може да се появи всичко, отровно и смъртоносно, те сякаш се променят през цялото време. Или може би съдържат само семена, за да порастат още повече такива. И това ще е достатъчно зле.

— Вчера водата в реката беше само струйка. Днес вече е напълно суха.

— Имаме тук извор, ще стигне.

— Искам да видя какво са направили с водата ни. Трябва да го знаем. Ще взема двама ловци.

— Един от моите млади мандукти също ще дойде с теб. Увийте се в дрехи, покрийте също краката и стъпалата си.

— Знам. — Гласът на Херилак беше мрачен. — Още едно дете мъртво. Тръните изхвръкват от пясъка, когато усетят движение, и са много трудни за забелязване преди това. Наложи ни се да държим затворени мастодонтите и да ги пазим — те ядат всичко зелено. Как ли ще свърши всичко това?

— Може да свърши по само един начин.

Гласът на Саноне беше безсилен и кух. Той се обърна и се отдалечи.

Херилак преведе малката си групичка покрай стражите, над оградата, която затваряше долината. В затрудняващите ги слоеве дрехи беше горещо, но им беше нужна защита. Мургу се държаха на разстояние и отстъпваха, ако бъдат нападнати, но вече навсякъде растяха храсти, изстрелващи отровни стрелички.

Продължиха внимателно нагоре по долината покрай сухото легло на реката. Калта в него вече се беше спекла в твърда кора. Отпред имаше някакво движение и Херилак вдигна своята пръчка на смъртта, но не се видя нищо повече, само тракането на отдръпващи се нокти. Още няколко завоя на долината и те стигнаха до оградата.

Тя се простираше от стена до стена, оплетена маса лози и провиращи се между тях растения, с ярки цветове: цяла отвесна джунгла. Струйки вода си пробиваха път през този жив бент и образуваха малка локвичка в основата му.

— Можем да я срежем или да я изгорим — каза Саротил.

Херилак бавно поклати глава, лицето му тъмнееше от гняв, омраза и отчаяние.

— Срежи я и ще порасте пак. Няма да гори. Ако се приближим, ни очакват отровни тръни. Ела, искам да видя къде се дява водата.

Когато се качиха над сухото русло на реката, отгоре се чу бързо просвирване на стрелички, които се заплетоха в увитите дрехи. Херилак стреля натам и се изкатери бързо. Но нямаше мургу. Мандуктът посочи един храст, който още се люлееше от освобождаването на товара си. Дългите му корени се простираха далеч надолу по склона.

— Задействали сме сами капана, като сме настъпили корените. Те непрекъснато засаждат такива храсти около нас, все повече и повече.

Нямаше какво да се каже. Заобиколиха храста — и другите като него — и тръгнаха нагоре по високия склон, докато живият бент не остана под тях. Зад него се беше образувало малко езерце, което беше промило бреговете по-нататък. Реката вече си беше намерила ново русло в пустинята, надалеч от долината.

Беше чудесно, че още имат извор с чиста вода.

Отдръпнаха се зад относителната безопасност на оградата и внимателно измъкнаха отровните стрелички, преди да смъкнат пречещите им слоеве плат. Херилак откри Саноне на обичайното им място за срещи и разказа какво е открил.

— Не видяхме нито едно мургу — научили са се да стоят на разстояние.

— Бентът може да бъде разкъсан…

— Защо? Пак ще порасте. Докато тук лозите се приближават до дъното на долината с всеки изминат ден. Трябва да си признаем — мургу най-сетне се научиха как да ни победят. Не в битка, а с бавния и непрекъснат растеж на отровната си зеленина. Накрая те ще победят. Можем да ги спрем толкова, колкото и океански прилив.

— И все пак всеки ден отливът следва прилива.

— При мургу — не. — Херилак се отпусна на земята. Предчувстваше поражението, усещаше се стар и уморен като мандукта. — Те ще победят, Саноне, те ще победят.

— Никога не съм те чувал да говориш така, силни Херилак. Още има битки за водене. Водил си ни и преди, и си побеждавал.

— Сега сме изгубени.

— Ще пресечем пустинята на запад.

— Те ще ни последват.

Саноне погледна към отпуснатите рамене на едрия ловец и долови отчаянието му, сподели го въпреки нежеланието си. Волята на Кадаир ли беше саску да изчезнат от лицето на земята? Бяха ли вървели по следите на мастодонта, само за да намерят накрая собственото си унищожение? Не можеше да го повярва. Но в какво друго да вярва?

Мракът на мислите му беше прорязан от възбудени викове и той се обърна да види какво става. Ловците тичаха към тях, сочеха с ръце и викаха. Херилак сграбчи своята пръчка на смъртта и скочи. Чу се плискащ рев и водна вълна се понесе по сухото корито на реката, жълта от калта, бързо изпълваща бреговете. Ужасените тану и саску тичаха към безопасни места, докато водната стена прогърмя покрай тях.

— Бентът се е скъсал! — каза Херилак. — Невредими ли са всички?

Саноне се загледа как калната вода се носи през долината, но не видя тела — само премятащи се храсти и други боклуци.

— Да, струва ми се, реката остана в старото си корито. И погледни, вече спадна. Точно както винаги си е била.

— Докато не построят отново бента, докато не го отгледат пак. Това не означава нищо.

Дори приятното зрелище не разколеба отчаянието на Херилак. Беше стигнал отвъд всяка надежда, очакваше края на живота си. Дори не вдигна глава, когато другите го повикаха. Погледна нагоре, премигвайки, едва когато Саноне го потупа по ръката.

— Става нещо — извика мандуктът и за пръв път в гласа му имаше надежда. — Лозите, погледни лозите! Кадаир не ни е изоставил, все още вървим по следите му.

Високо над тях оплетена маса лози се откъсна от скалите, преметна се и падна на дъното на долината. Над нея се вдигна прах и когато се разнесе, всички забелязаха, че дебелите стъбла, които я бяха поддържали, са сиви и напукани. Още докато ги гледаха, восъчните зелени листа опадаха и загубиха блясъка си. Малко по-нататък още една плетеница лози се откъсна и се плъзна в долината.

— Тук става нещо, за което не знаем — каза Херилак, измъкнат от мрачния затвор на отчаянието от невероятните събития наоколо. — Трябва да отида и да погледна.

С готова пръчка на смъртта той претича през долината и се покатери по барикадата. От другата страна на реката бяха скалите на отсрещния бряг, на един полет на стрела. Внезапно там нещо се раздвижи и той се присви с насочено оръжие. На ръба на скалите се появи и застана мургу, след това още едно и още едно. Отблъскващите им ръце с по два палеца бяха празни. Стояха неподвижни, с широко отворени очи, и чакаха.

Херилак отпусна оръжието си. На такова разстояние нямаше да е точно, а и трябваше да разбере какво става.

Те гледаха към него, както и той към тях, мълчаливо, способни да предадат едни на други само присъствието си. Между тях лежеше реката… и разликата им, по-разделяща от коя да е река или море. Херилак ги мразеше и знаеше, че погледът през цепките на очите им връща същата омраза. Какво ставаше тогава? Защо бяха отприщили реката и убили лозите?

Най-едрото от тях, най-близо до него, се обърна настрани и се размърда във внезапни спазми. Появи се друго и му предаде някакъв предмет. Първото го повъртя в ръцете си, после вдигна поглед към Херилак. Устата му се отвори в спазъм на неразбираеми емоции. След това то замахна и запрати предмета през долината. Самадарът гледаше как нещото се носи в бавна дъга и полита надолу, удари се в бариерата, претърколи се и заседна между камъните.

Когато пак се обърна, мургу бяха изчезнали. Херилак изчака, но те не се върнаха. Едва тогава се спусна и спря до нещото, което му хвърлиха. Чу се звук на тежко дишане и Саноне застана до него.

— Видях… това. Те стояха и те гледаха, и не направиха нищо. Само хвърлиха нещото и си тръгнаха. Какво е то?

Беше някакъв мехур с форма на пъпеш, сив и гладък. Не им приличаше на нищо познато. Херилак го побутна с крак.

— Може да е опасен — предупреди го Саноне. — Внимавай.

— Може да е всичко. — Херилак коленичи и го побутна с пръст. — Има само един начин да разберем.

Той остави своята пръчка на смъртта, измъкна каменния си нож и опита ръба му на палеца си. Саноне изпъшка стреснато и отстъпи назад, когато Херилак се наведе и сряза мехура.

Външният му слой беше изключително жилав. Ловецът натискаше и режеше, докато той внезапно се скъса. От него изтече рядка оранжева течност. Вътре имаше нещо тъмно. Херилак го измъкна с върха на ножа си. Саноне се приближи бавно, застана до него и също загледа.

Гледаше към сребристото острие на Керик, което беше скрито вътре. Ножът от небесен метал, който винаги бе носил на шията си.

— На Керик е — каза Саноне. — Той е мъртъв. Те са го убили и са взели ножа му, пращат ни го като вест, че той е мъртъв.

Херилак сграбчи острието и го вдигна така, че да блесне на слънцето.

— Прав си, че това е вест — но Керик е жив! Той е постигнал това, не зная как, но е направил. Не е умрял на север, а е жив. И е победил мургу. — Херилак направи широк жест, с който обхващаше долината. — Всичко това е негово дело. Той ги е победил. Те са разрушили бента и са убили лозите, и са си отишли. Ето това казва ножът. Ние можем да останем тук. Долината отново е наша.

Той вдигна ножа високо в слънчевата светлина, завъртя го така, че да хвърли отблясъци, и изрева с всичка сила:

— Победа! Победихме, победихме!

 

 

— Ти загуби, Вейнте — каза Ланефенуу.

Едното й око беше обърнато към изправената фигура, другото гледаше с отвращение към мръсното, покрито с козина устузоу, което стоеше от другата страна на долината и се взираше в нея. Даде знак на Акотолп да се присъедини към тях.

— Приключихте ли с унищожаването?

Учената сгъна крайници в изпълнение-на-заповяданото.

— Вирусът беше пуснат. Той е безвреден за други растения и за животни, но е сигурна смърт за всички новомутирали клетки. Те ще умрат. Вирусът остава в почвата, така че ако някои семена узреят, те също ще умрат.

Вейнте почти не забелязваше Акотолп и я изблъска грубо настрани, за да се приближи до ейстаа, в полудата да оспори това, което току-що бе чула.

— Не можем да загубим. Те трябва да бъдат унищожени.

Емоциите й бяха толкова буйни, че изразите й се разбираха трудно от вътрешната борба, дърпаща мускулите на тялото й. В последен спазъм тя се изправи срещу Ланефенуу и във всяко нейно движение имаше заплаха:

— Битката не трябва да спира. Ти не трябва да я спираш.

Изразите й бяха толкова силни, че Акотолп избяга с вик на болка и гледащите ги отстрани илане вдигнаха оръжията си, изплашени за сигурността на Ланефенуу. Ейстаа им махна да ги свалят и се обърна към Вейнте. В позата й имаше отвращение.

— Устузоуто Керик те познава добре, Вейнте. То каза, че ти няма да ми се подчиниш и че ще пренебрегнеш заповедите ми, ако не ти ги дам лично. Беше право. Ти не ми се подчини, Вейнте, ти, която се закле да бъдеш моя фарги цял живот.

— Ти не можеш да направиш това…

— Направено е! — изрева гневно Ланефенуу. Търпението й се изчерпи изведнъж. Гледащите побягнаха. — Искаш да не ми се подчиняваш ли? Тогава ще получиш смърт като моя последна заповед — заповед, която не можеш да не изпълниш. Умри, отхвърлена, умри!

Вейнте се обърна и тръгна бавно. Ланефенуу вървеше крачка след нея, гребенът й беше побледнял и се тресеше от гняв:

— Какво означава това? Ти не умираш! Ти, която ги мразеше, сега си станала една от тях. Ти си Дъщеря на разрушението. Безсмъртна, отхвърлена. Присъединила си се към редиците на тези, които някога ненавиждаше. Ще наредя да те убият. Всички наоколо, внимание за заповед!

Бягащите илане спряха, обърнаха се и вдигнаха оръжията си. Гневът на Вейнте беше прерязан от студена разсъдливост. Тя застана бързо с лице към Ланефенуу, с гръб към другите, и заговори тихо и с минималните движения на крайниците, необходими за разбиране:

— Велика Ланефенуу, ейстаа на Икхалменец, чиято сила управлява, Вейнте, която ти служеше, признава нищожеството си. Винаги изпълнявам заповедите ти.

— Ти не изпълни заповедта да умреш, Дъще на смъртта! — изсъска Ланефенуу.

— Бих го направила, но не мога. Живея, за да ти служа.

— Съмнявам се в това. Ще наредя да те убият.

— Не смей да рискуваш. — В гласа на Вейнте сега имаше вледеняваща заплаха. — Тук има илане, които са забравили Икхалменец и са ми служили вярно, които може дори да ме смятат за своята ейстаа. Нека не проверяваме на кого се подчиняват — това може да е много опасно.

Ланефенуу беше препълнена от гняв и готова да избухне, докато гледаше смъртоносното създание пред себе си и преценяваше предупреждението. В същото време наблюдаваше разтревожените илане по-надолу. Спомняше си опасността за Икхалменец, която я доведе тук, толкова далеч от мореопасания й град. В казаното от тази отровна илане може би имаше много истина. Накрая заговори също толкова тихо.

— Ще живееш. Засега ще живееш. Връщаме се в Икхалменец, и ти ще дойдеш с мен. Нямам ти доверие да си тук, когато ме няма. Войната срещу устузоу ще свърши. И ти никога няма да бъдеш повече в моя град. Прогонена си от Гендази, от Алпеасак и от моето присъствие завинаги. Ако можех да те хвърля в морето, щях да го направя. Но няма да се опитвам, защото другите ще разберат. Ще бъдеш оставена сама — съвсем сама — на брега на Ентобан, далеч от всеки град на илане. Ще бъдеш отново като фарги. Това е ще направя и то ще бъде твоята съдба. Имаш ли нещо за казване?

Вейнте не смееше да изрази каквото чувстваше, защото щеше да се наложи една от тях да умре. Не можеше да рискува. Тялото й беше така вдървено от усилие да го контролира, че мускулите й вибрираха, когато тя вдигна палци в знак на приемане.

— Добре. Сега напускаме това място на устузоу и ще броя отминаващите дни с радост, докато не дойде утрешното утре и не те видя за последен път.

Те се покатериха на животните си, фаргите — на уруктопа, и се отдалечиха. Когато прахът бавно се слегна, те бяха изчезнали, до последната, нямаше ги.

 

 

— Сънувах тази нощ — каза Армун. — Беше толкова истинско, че можех да различа цветовете на листата и небето, дори да подуша дима от огъня.

Тя стоеше на носа на икергака и очите й бяха полупритворени срещу блясъка на залязващото слънце. Керик я прегръщаше отзад, за да я топли и заради удоволствието да бъде близо до нея. Армун се обърна, за да погледне обветреното му лице.

— Аладжексът винаги слушаше, когато някой му разправяше съня си. След това казваше какво означава.

— Старият Фракен е глупак. Само прави живота труден.

— Искаш да кажеш, че сънят ми не е бил истина ли?

В гласа й имаше болка. Той прокара пръст по дългата й коса и я успокои.

— Сънят може да бъде истина, това е сигурно. Трябва да има някаква причина, за да сънуваме. Казвам само, че можеш и сама да разбереш, няма нужда онзи старец да ти обяснява каквото и сама знаеш. Какъв беше сънят?

— Бяхме пак при кръглото езеро. Арнуит беше там и ядеше месото, което бях сготвила. И момичето Дарас също, само че по-едра, отколкото си я спомням.

— Тя сега ще е по-голяма. Видя ли Харл или Ортнар в съня си?

— Ортнар беше там, също седеше и ядеше, и сакатата му ръка висеше. Но момчето Харл не беше там. Възможно ли е сънят да ми казва, че той е мъртъв?

Той усети страха в гласа й и отговори бързо:

— Прилича ми на много истински сън. Казваш, че си видяла цвета на небето, в съня ти е било ден. Харл е на лов през деня.

— Разбира се. — Тя се разсмя облекчено. — Може би съм го сънувала, просто защото се надявам толкова силно?

— Не! Било е истинско. Видяла си това, което е пред нас, видяла си езерото, където отиваме, и тези, които ни чакат там.

— Искам да бъда там.

— Икергакът плава добре, пролетните бури вече минаха. Скоро ще пристигнем.

— Тогава съм щастлива. Не искам новото дете да се появи в студения север.

Тя го каза спокойно, с щастие и очакване, той се разсмя на глас от удоволствие, споделяйки мислите и чувствата й, и я прегърна силно. Никога да не се разделят, никога повече. Погали косата й нежно и почувства мра в душата си. Разбра, че за него е така непрекъснато от онази сутрин в Икхалменец, когато подчини ейстаа на волята си и я накара да спре нападенията срещу самадите. Това едничко постижение унищожи страховете, които го мъчеха толкова дълго, прогони демоните, които се разпореждаха в главата му и помрачаваха мислите му.

Те отиваха към езерото, обратно при неговия самад. Отново щяха да бъдат едно цяло.

Икергакът се плъзгаше нагоре и надолу по дългите вълни, корпусът му скърцаше и от носа летяха ситни пръски. Внезапно се чу смях откъм кърмата, където другият парамутан седеше до Калалек при кормилното весло. Пътешествието беше за тях леко, истинско удоволствие. Те отново се разсмяха.

Небето отпред беше червено, знак за добро време, и ивица високи облачета се оцветяваше в розовочервено от залязващото слънце.

Един свят на спокойствието.

 

 

Далеч на юг, в света, който оставаше зад тях, Вейнте стоеше в прибоя и топлата вода се плискаше около нея. Гледаше към морето, към урукетото, което изчезваше в червения залез. Ръцете й бяха усукани във вик на омраза, пръстите й извити и протегнати да раздират. Беше сама, наоколо нямаше никой, който да чуе какво тя крещи, никой, който да й помогне и да сподели съществуването й. Беше сама.

Може би така беше по-добре. Тя все още имаше силата на омразата си и това беше всичко, от което се нуждаеше. Имаше утре и утрешно утре, дни, простиращи се далеч в бъдещето, като камъни, разсипани по бряг. Достатъчно дни, за да направи каквото трябваше.

Тя се обърна, излезе от океана и закрачи по чистия от следи пясък. Стената на джунглата беше плътна и непроницаема. Тя тръгна по брега, оставяше права редица стъпки по пясъка, вървеше бавно и равномерно в падащия полумрак.