Хари Харисън
Зима в рая (29)

27

Умнунихейкел тсанапсорууд марикексо.

Няма как да се приготви месо, без да се убие животно.

Пословица на илане

— И какви са тези тук? — попита Вейнте, оставяйки картините на работното място пред себе си.

— Току-що получени и направени — отвърна Анатемпе, подреждайки отпечатъците, и посочи близкия модел на Гендази с палец. — С високолетяща птица, минала покрай тази част на крайбрежието, съвсем малко на запад от нас. Бягащите устузоу е възможно да са там до брега.

— Нищо не се различава! — Вейнте направи бързи резки движения на отвращение и обида. — Виждат се само облаци.

— За съжаление това е вярно. Изпратихме още една птица…

— И докато тя стигне там, устузоу може отдавна да ги няма. Искам тях — не картинки с облаци!

Ръцете й се тресяха от силата на емоциите, тя блъсна с рязък замах отпечатъците на земята.

— Аз контролирам птиците, но не мога да повелявам на облаците — изрече Анатемпе толкова меко, колкото беше способна, но все пак част от истинските й чувства се отразиха в движенията й.

Вече й омръзваше да бъде отдушник за лошите настроения На Вейнте, която забеляза това, гневът й стана студен и опасен.

— Ти обсъждаш заповедите ми? Намираш ги обидни?

— Задължително се подчинявам на заповедите ти, така ми е наредено от Укереб, която пък се подчинява на ейстаа. Искам само да изпълнявам задълженията си.

Последното беше изречено с модификатори за вечна-служба и подчинение.

Вейнте понечи да възрази, но застана неподвижно и млъкна, изрази само сърдито освобождаване на учената. Даде воля на раздразнението си, чак след като другата си тръгна. Когато тя беше ейстаа, подобна обида щеше да получи сигурна заповед за смърт като наказание. Но казаното от това създание имаше много истина. Ланефенуу беше ейстаа, тя заповядваше и на другите, и на нея. Трябваше да се научи да живее в такова положение. Обърна се с отвращение и забеляза край входа към модела да стои една фарги. Беше чакала там търпеливо, в очакване да привлече вниманието на Вейнте.

— Съобщение Вейнте висша.

Смисълът на думите беше изкривен от неумелия й говор. Вейнте овладя гнева си. Създанието щеше да забрави съобщението или да умре от отчаяние, ако му покажеше чувствата си.

— Аз съм Вейнте. Говори, внимателно-бавно. Слушам те.

— Илане Наалпе урукето присъствие пристанище разговор поискан.

Това беше почти прекалено, но Вейнте все още потискаше гнева си и се учудваше на собственото си търпение.

— Нужда от изясняване. Осведомяваш ме, че Наалпе сега е в пристанището на урукетото си и иска да говори с мен, така ли?

— Съгласие!

Фарги се сгърчи от удоволствие от общуването и се отдалечи при отпращащия знак, не видя изблика на не удоволствие на Вейнте от кощунственото качество на речта й. Тъкмо тръгна към пристанището и я пресрещна втора фарги, която също изрази желание-за-общуване.

— Хайде! — тросна се Вейнте. — Силно желано речево превъзходство над предишната пратеничка.

Наистина беше много по-добре, защото тази фарги идваше от името на ейстаа, а тя използваше само фарги, чиято реч беше като на илане почти винаги.

— От най-висшата чрез най-низша към високопоставена Вейнте. Топли приветствия и след привършване на текущата работа желано присъствие в амбеседа.

— Върни на ейстаа удоволствие-от-изпълнение, най-скоро-пристигане.

Колкото и дипломатично да беше изразена, заповедта от ейстаа се изпълняваше веднага. Вейнте искаше да поговори с Наалпе, но трябваше да изчака.

Нямаше обаче намерение да тича и да се появява задъхана и неспособна да говори. Тръгна по засенчените пътеки към амбеседа. Пратеничката щеше да стигне там първа, за да доложи за подчинението й на заповедта.

Ходенето по тези познати пътеки имаше горчиво-сладък вкус за Вейнте. Сладък, защото градът отново принадлежеше на илане, горчив, защото голяма част от него все още беше в руини — и устузоу се измъкнаха. А не биваше да успеят. Щяха да бягат, но щяха и да бъдат открити.

Големият амбесед беше почти празен, само първите групи бяха пристигнали през морето. Градът трябваше да бъде възстановен и отгледан отново, да се направят още приготовления, преди Икхалменец да дойде в Алпеасак. Защитата му беше подсилена, това беше най-важното. Никой устузоу не трябваше да стъпва отново тук. Ланефенуу бе облегната в топлата слънчева светлина на почетното място до далечната стена. Там беше седяла достойно отишлата си Малсасс, самата Вейнте беше седяла и управлявала отдавна, когато градът беше още млад. Стори й се странно да види друга там… Мигновено прогони ревността, която започваше да личи. Не беше вече ейстаа и не искаше никога повече да управлява. Ланефенуу беше могъща ейстаа, която трябва да бъде уважавана и да получава подчинение. В щедростта си към Вейнте тя й позволи да подготви въоръжени сили и да впрегне гения на науката, за да завладее наново града. Да избие устузоу. Ланефенуу беше ейстаа на два града, водач сред водачите.

Ланефенуу видя ясно тези изражения, докато Вейнте се приближаваше, и ги прие, както й се полагаше. Съветничките й се отдръпнаха, за да направят място на Вейнте в кръга си.

— Пристигнало е урукето с доклади и въпроси — каза Ланефенуу. — Мисълта за него раздвижва кръвта ми и усещам нуждата да подишам отново въздуха на мореопасания Икхалменец. Твърде дълго бях тук и носовите ми клапи се притварят от смрадта на устузоу и пушек, която е пропила този град.

— Тя ще бъде почистена, ейстаа, точно както ти почисти града от устузоу, които го бяха осквернили.

— Вдъхновено казано и оценено по достойнство. Укереб ще остане тук и ще наблюдава този процес. Въпрос на наука, а не на управление, тя ще носи отговорността за него. Твоята ще бъде да наблюдаваш и да пазиш, да съхраниш града за илане. Възприета ли е яснотата на смисъла?

— Напълно, ейстаа. Ние няма да управляваме заедно, а ще работим заедно: едната ще строи, другата ще охранява. Тук има само един водач.

— Съгласие. Сега ми разкажи за устузоу.

— Избягалите на север са мъртви. Но ние продължаваме да поддържаме постоянна стража и да наблюдаваме всички посоки, в случай че някои от тях са се укрили, защото са смъртоносни като змии, когато са скрити в гората.

Ланефенуу изрази съгласие и разбиране, с ясно видима следа на тъга.

— Толкова добре разбирам това. Мъртви са твърде много илане, които заслужаваха да живеят, за да видят този град техен.

— Няма как да се приготви месо, без да се убие животно — изтъкна Вейнте с разбиране, опитвайки се да уталожи темата. Но този ден Ланефенуу не беше в добро настроение:

— Имаше прекалено много смърт, много повече, отколкото ти ме накара да повярвам отначало. Но това е минало… въпреки че все още тъжа за Ерефнаис, която ми беше близка. В съществуването ми зее празнина, която преди тя и голямото урукето запълваха.

Ейстаа изрази мисълта си така, сякаш по-важна беше загубата на урукетото, а не на командващата. Кръгът от слушателки стоеше неподвижен и покорен. Както им напомняше доста често, Ланефенуу беше командвала урукето, преди да се издигне до ейстаа, чувствата й можеха да бъдат разбрани. Когато тя кротко докосна палец до ръката си в знак на тъга-от-загубата, те повториха неволно движението. Но ейстаа беше твърде много илане на действието, за да тъжи дълго. Изгледа Вейнте въпросително.

— Значи твоите устузоу са изчезнали?

— Бягат в страх и отчаяние. Наблюдаваме ги непрекъснато.

— И наоколо няма никакви?

— Никакви. На север — смърт. На запад — смъртта ги следва и възмездието ги чака.

— И ти знаеш къде отиват те?

— Знам накъде са тръгнали, защото бях там преди и видях с очите си. Техният град ще бъде техният капан, тяхната смърт. Няма да се измъкнат.

— Последният път го направиха — напомни Ланефенуу с груба откровеност.

Вейнте се раздвижи в извинения и признаване на истината, надяваше се, че знаците й са достатъчно силни, за да прикрият не съвсем лекото чувство на гняв.

— Знам това и приемам укорите на ейстаа. Ако миналите загуби имат някаква стойност, тя е, че са подготовка за бъдеща победа. Този път атаката ще бъде по-изкусна и продължителна. Лозите на смъртта ще поникнат около техния град, ще пропълзят вътре и ще го убият. Там ще останат само трупове.

— Това е приемливо, стига да има само трупове на устузоу. При последното си посещение там ти беше твърде разточителна на фарги. Ще е нужно цяло ефенбуру мъжкари на родилните плажове, за да запълни загубите.

Както и другите, Вейнте изрази само неподвижно съгласие. Ланефенуу понякога говореше вулгарно като низша илане от екипаж, но беше ейстаа и можеше да прави каквото пожелае.

— След като тръгна, ти ще командваш илане и фарги от моя град, и помни, че всяка от тях ми е скъпа.

— Съществуването им е ценено и охранявано с цената на собствения ми живот — отвърна Вейнте. — Изпитвам огромна благодарност, защото ми позволи да преследвам и убия тези твари, преди те да се върнат и да нападнат отново. Ще изпълня това така, както ми е наредено, с разбиране за ценността на живота на всички от Икхалменец.

Беше излишно да се говори повече и когато Вейнте помоли за уважително напускане, ейстаа я освободи с движение на палеца. Тя напусна амбеседа, без да върви припряно, но след като се скри от тях, забърза в падащия полумрак. Вече наближаваше нощта, а Вейнте беше нетърпелива да чуе какво има да й съобщи Наалпе.

Урукетото беше привързано към кея, още го разтоварваха. Командващата стоеше настрани, но когато забеляза Вейнте, направи знак на една от заместничките си да поеме ръководството, и тръгна да я посрещне.

— Поздрави — Знаци на най-високо уважение — Информация за предаване, важност насаме.

Застанаха на място, където не можеха да ги наблюдават, и Наалпе заговори отново:

— Както ми беше поръчано, спрях в Йебеиск при пътуването ни на връщане от Икхалменец. Говорих там с много и не беше трудно да науча за онази, чието име ти ми предаде, защото всички говорят само за това.

— Молба за изясняване на смисъла.

Вейнте деликатно прикри растящото си нетърпение.

— Тази Енге, Дъщерята на смъртта, за която ти говореше, отишла нахално при ейстаа и й разказала за своите вярвания, затова била затворена заедно с други такива като нея…

— Великолепна, изключително великолепна и стопляща информация, Наалпе…

Тя млъкна, когато видя знаците на раздразнение и предупреждение.

— Не е така, никак даже. Не е много ясно как се е случило, подробностите се объркват поради изминалото време и многото различни мнения. Но мога да съм сигурна, че е станало, защото говорих с командващата на урукетото. Тя споделяше с мен както с никоя друга, защото работим едно и също.

— Но какво е станало?

— Тази Енге, за която ти разпитваш, тя и всичките други, тоест всичките Дъщери на смъртта в град Йебеиск, се качили на урукетото и избягали с него. Не успели да ги открият. Никой не знае къде са отишли.

Вейнте замръзна, неспособна да проговори, мислите й се въртяха в кръговете на неосведомеността. Какво означава това? Как са го направили? Кой им е помогнал? Колко са били? И къде са отишли?

Тя изрече последното на глас, но наоколо нямаше кой да й отговори:

— Отишли… но къде?!