Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Рай (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Winter in Eden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
hammster (2017 г.)
Корекция и форматиране
VeGan (2018 г.)

Издание:

Автор: Хари Харисън

Заглавие: Зима в Рая

Преводач: Григор Гачев

Година на превод: 1998

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Камея“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полипринт“ ЕАД — Враца

Редактор: Владимир Зарков

Художник на илюстрациите: Бил Сандерсън

ISBN: 954-8340-44-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1495

История

  1. — Добавяне

5

glava05.png

— Имам да ви покажа нещо от голям интерес — каза Керик. Двамата илане изразиха желание за нова информация, любопитство и благодарност — всичко това без нито звук, докато дъвчеха суровото месо, което им донесе. — Но ако искате да го видите, ще ви се наложи да напуснете ханалето.

— Сигурност и топлина тук, студена смърт там — изрече Имехей и потрепери деликатно.

Изгледа празния лист и изрази малко желание-за-още-храна, което Керик пренебрегна. Двамата мъжкари обичаха да преяждат и имаха склонност към пълнеене.

— Навън няма нищо, от което трябва да се боите. Повярвайте ми. Последвайте ме и стойте близо до мен.

Те вървяха толкова близо до него, колкото можеха, почти го настъпваха по петите и се оглеждаха наоколо с изплашени очи. Изобразяваха страх и нещастие при вида на всички изгорели места, отдръпваха се разтреперани с още по-голям страх от минаващите ловци, и показваха самота при вида на празния град. Едва когато влязоха в помещението с моделите, започнаха да се чувстват по-защитени.

Градският модел на Алпеасак — Керик винаги мислеше за него с това име, въпреки че на глас го наричаше Деифобен като останалите — беше само физическо описание. Всички поляни и горички бяха ясно маркирани, но без никакво указание какво съдържат. Много от тях Керик познаваше от времето, когато живееше в града, почти всички намиращи се наблизо. Докато саску ги разглеждаха и се удивляваха на чудесата им, Керик искаше да види частите от града, отгледани след бягството му. Той посочи една верига канали и блата.

— Отиваме тук. Не е далеч и упражненията ще са ви от полза.

И двамата мъжкари забравиха страха си, като повървяха малко. Радваха се на непривичната за тях свобода, разглеждаха части на града, за които не бяха подозирали, че съществуват. Поляни с пасящи зверове, блата и оградени късчета джунгла, пълни с още повече животни, както местни, така и докарани от другаде. Към началото на следобеда стигнаха до ограденото с насип блато, събудило любопитството на Керик. Покрай основата на насипа водеше добре утъпкан път, който се изкачваше към плоския му връх. Оттам можеха да разгледат пълното с водорасли блато чак до малкото езерце на другия му край. Някакви същества се движеха между водораслите, но не можеше да се различи какви са.

— Празнота от интерес, скука от гледане — изобрази Имехей.

— Удоволствие от компанията, топлина от слънцето — отвърна Надаске, винаги по-жизнерадостният от двамата.

Керик не се заслуша в техния разговор, защото май губеха по този начин доста от времето си, за разлика от женските илане, които разговаряха само ако имаше нещо важно. И все пак Имехей беше прав — тук нямаше нищо интересно. Керик се обърна и понечи да си тръгне, когато Надаске потърси вниманието му и посочи надолу към водораслите.

— Интересно движение, някакво създание там.

Те гледаха как едно от влечугите се подава внимателно от края на блатото. Беше продълговато, подобно на змия, и ги следеше с мъничките си очички. Появи се и друго, после трето. Сигурно ги привличаха силуетите, очертани на фона на небето. Керик се вгледа по-внимателно и забеляза белите кости по края на блатото. Вероятно на това място влечугите са били хранени. Той все още не можеше да ги разпознае. Изрови с пета парче камък и го хвърли в калта до водата. Най-близките животни се плъзнаха натам с червеобразни движения, за да разгледат нещото, после се върнаха под закрилата на водораслите. Имаха източени зелени тела, подобни на змийски, мънички крачета, малки заоблени глави. Беше сигурен, че никога преди не ги е виждал — и все пак му се струваха странно познати.

— Знаете ли какви са те? — попита той.

— Слузести, пълзят.

— Не са хубави за ядене.

От мъжкарите нямаше особена полза. Керик почти си беше тръгнал, но внезапно се обърна за един бърз поглед. И тогава разбра — знаеше без никакво съмнение какво вижда.

— Тръгваме обратно — нареди и ги поведе надолу по насипа.

След като върна мъжкарите в ханалето, потърси другите. Саноне беше там и Керик се забърза към него, прекъсвайки вежливото приветствие на мандукта.

— Трябва веднага да намерим месо, не можем да си позволим да умират. Изкарали са вече много дни, без да бъдат хранени.

— Ще ти помогна, Керик, но би ли ми обяснил?

— Изразих се неясно в бързането си. Намерих едно оградено място, парче блато, с малки мургу вътре в него. Трябва да ги нахраним и да ги наблюдаваме по-внимателно, но мисля, че знам какво са те. Формата и размерът им са същите. Незрял хезотсан. Пръчка на смъртта.

Саноне поклати глава учудено.

— Както много други неща, които виждам в Деифобен, не е по силите ми да го разбера.

— Можеш да разбереш. Мургу не правят неща, както ние правим лъкове или станове за тъкане. Те отглеждат създания за нуждите си. Пръчките на смъртта са живи, както и ти сигурно знаеш, след като си ги хранил. Но когато са млади, те са каквито ги видях днес, малки животни в блато. Когато станат по-възрастни, се превръщат в пръчките на смъртта, които ние използваме.

Сега Саноне разбра и удари юмруци един в друг от удоволствие.

— Мъдър не по годините си Керик, ти ще си нашето спасение. Тези същества, дето говориш за тях, ще бъдат хранени, ще растат и ние ще имаме нужните ни оръжия, за да оцелеем в този пълен с мургу свят. Ей сега ще им занесем храна и ще ги разгледаме по-отблизо.

Когато влечугите изпълзяха навън в калта, за да налапат парчетата месо, стана очевидно, че са незрели хезотсани. Сега Керик разбираше, че този град, който беше снабдявал преди враговете им, сега щеше да снабдява тях. Саноне се съгласи с него и след всяко ново откритие, което правеха след това, той виждаше бъдещето изписано все по-ясно. Ловците бяха използвали като убежище срещу дъжда една от неизгорелите структури. След доста дни дъждовете спряха, въпреки че нощите оставаха хладни. Саноне прекарваше повечето време дълбоко замислен и често отиваше да разглежда модела на града, а също и по-големия модел на земята, простираща се на запад от океана. Накрая стигна до определени изводи и дълго се съветва с другите мандукти. Когато всички стигнаха до съгласие, повикаха Керик.

— Стигнахме до общо решение — каза Саноне. — Работихме упорито, за да разберем пътя на Кадаир, и накрая всичко е ясно. Разбираме сега, че когато Кадаир е приел формата на мастодонт и е създал света, когато е стъпил тежко върху земята и е отбелязал стъпката си дълбоко в твърдата скала, той е оставил път, който ние можем да следваме, ако имаме нужната мъдрост. Ние сме негови деца и се учим да следваме неговия път. Той те доведе при нас и ти доведе мастодонтите, за да ни напомнят откъде сме дошли — и накъде води нашият път. Карогнис изпрати мургу, за да ни унищожат, но тогава Кадаир изпрати мастодонта, за да ни преведе през ледените планини до това място, за да стовари гнева си върху тях, и те бяха унищожени, докато това място гореше. Но е изгоряло само злото, а каквото е останало е било оставено от неговия замисъл, за да го използваме ние. Знам сега, че нашата долина е била просто спирка, докато сме чакали Кадаир да утъпче път за нас. Бъдещето лежи тук. Ще се срещнем тази вечер, ще пием поро и Кадаир ще дойде при нас. След това призори първите ловци ще намерят пътеката, която води оттук — в Деифобен — покрай океана на запад, на юг от ледените планини, пътеката, която мургу са следвали, когато ни нападнаха. Когато научим този път, хората ни ще дойдат и тук ще бъде нашият дом.

Керик пи ферментиралото поро заедно с другите тази нощ и още веднъж имаше чувството, че е овладян от странни сили, и разбра, че мандуктите, които правеха това, бяха наистина силни и делата им трябваше да носят добро. Искаше да им каже това и накрая го сподели, изправен и олюляващ се, с глас, извисен в прегракнал крясък:

— Този град ще бъде роден отново и вие ще бъдете тук и аз ще бъда тук и вие ще бъдете тук и аз ще бъда тану и илане, и този град ще бъде същият.

Мандуктите одобриха и думите, и начинът, по който той говореше и се движеше, макар, разбира се, да не проумяха абсолютно нищо, защото той говореше на илане. Но чуждият език направи речта му още по-впечатляваща.

На следващата сутрин Керик се събуди късно и главата му се въртеше при всяко движение. Затова си затваряше очите и за пръв път, откакто ловците тръгнаха на север без него, мислеше за Армун. Той трябва да я доведе тук, при себе си. Но годината вече беше напреднала, ако тръгнеше сега, щеше да пътува през най-лошата част от зимата, преди да стигне до стана им. Не искаше да бъде пленен там от снега; тук, на топло, беше по-добре. И бебето, беше забравил за детето, то трябваше да стои в сигурността на палатката, докато зимата не свърши. Сега не можеше да се направи нищо. Когато дните започнеха да се удължават отново, той щеше да направи плановете си. Точно сега имаше нужда от студена вода, за да я плисне на главата си.

 

 

Армун обмисли измъкването си най-подробно. Знаеше, че Херилак ще изпрати след нея пъргави ловци и че няма никакъв начин тя да ги изпревари или да им се измъкне. Затова трябваше да ги надхитри, да се измъкне по начин, за който те никога нямаше да се сетят. Никой не обръщаше внимание на нейните излизания и връщания, успя да изнесе каквото й беше нужно извън стана, малко по малко, с помощта на Харл. Когато свърши, беше време да тръгва. На свечеряване угаси огъня и се погрижи всички те да се приберат рано в празната палатка.

Утринната звезда тъкмо се беше появила на хоризонта, когато тя стана, взе още спящото бебе, даде на Харл да носи няколко кожи и се измъкнаха навън в нощта. Водени от звездната светлина, минаха тихо между черните палатки на спящите самади, придържаха се към добре утъпканите пътеки, край тъмните сенки на мастодонтите към скалистите хълмове, които лежаха на север. Всичко, от което имаха нужда, беше скрито там, във вдлъбнатина под защитата на надвиснала скала.

И стояха там три дни и три нощи. Имаше изсушено месо и екотаз, запечатани мехури с месо от мургу, а също и колкото вода искаха от течащо наблизо поточе. През дните, добре скрита от чужди очи, тя изряза дълги пръчки в нужната форма и направи носилка, на която завърза запасите им. На четвъртия ден отново тръгнаха преди изгрев. Арнуит замърка щастливо, когато го привързаха на носилката. Харл взе лъка и стрелите си. Армун хвана дръжките на носилката и дългото пътешествие започна. Минаха през гората, направиха широк кръг около стана и към края на следобеда достигнаха пътеката, оставена от самадите, когато дойдоха на север към мястото на този стан. Новата трева беше избуяла, но не можеше да закрие напълно дълбоките следи на носилките и отпечатъците на мастодонтите. Харл оглеждаше напред за дивеч, докато Армун, впрегнала се в носилката, тръгна на изток. Полюлявано от постоянното движение, детето скоро заспа.

Устроиха си лагер по тъмно, ядоха студена храна, защото тя не смееше да запали огън, и заспаха увити в кожите си.

Не беше лесно, но тя и не очакваше друго. Ако самадите не бяха избирали най-равния път, нямаше да успее изобщо. През някои дни, когато вървяха нагоре, колкото и да дърпаше дръжките, тя успяваше да измине само малка част от дневния преход на един самад. Не се подаваше на тревогата, нито позволяваше умората й да застане между нея и това, което трябваше да се направи. Всяка вечер Харл събираше съчки, имаха огън и топла храна. Тя си играеше с детето и му разказваше истории, които Харл слушаше внимателно. Децата не се бояха от мрака, който започваше оттатък светлината на огъня и се простираше в безкрая, Армун също не си позволяваше никакъв страх. Огънят гореше по цяла нощ и тя спеше с копие в ръката.

Много дни бяха слънчеви, после започна силен летен дъжд. Валя дълго, докато пътеката вече беше прекалено разкаляна, за да се влачи по нея носилката. Накрая Армун построи заслон от листати клони и впълзяха вътре. Имаше нужда от почивка, но беше отчаяна от изгубеното време. Лятото беше прекалено кратко този път. Харл отиваше на лов всеки ден и една вечер се върна със заек. Тя веднага го одра и сготви, прясното месо беше чудесно. Най-сетне дъждът спря и почвата изсъхна достатъчно, за да продължат. През следващата нощ обаче падна скреж и покри листата на тревата с бял прашец. Зимата отново наближаваше. Осъзна горчиво, че никога не би успяла да измине дългия път на юг по брега, преди зимата да ги застигне. Когато се зае да приготвя носилката, видя, че ги е сполетяла и друга беда. Пръчката на смъртта беше мъртва, мъничката й уста зееше отворена, беше убита от мраза. Създание на юга, тя не можеше да оживее в студа. Това беше предзнаменование за бъдещето.

Тази нощ, дълго след като двете момчета заспаха, Армун продължаваше да лежи будна в кожите си, загледана в примигващите светлинки на звездите. Луната беше залязла и звездите разтваряха над нея огромната си чаша, а Реката на Тармите минаваше през нея от хоризонт до хоризонт. Всяка звезда беше тарм на мъртъв ловец, окачена там горе в блясъка на студена светлина. Но никоя не можеше да й помогне. Глупачка ли беше, та тръгна по тази безнадеждна пътека, да рискува не само своя живот, но и този на двете деца? Може би, но вече беше късно да си задава въпроси. Стореното — сторено, тя беше тук. Трябваше да решава какво ще прави отсега нататък. Имаше ли някакъв избор? Ортнар й беше казал, че тя може да чака Керик на брега, но той говореше глупости, само си търсеше оправдание да не дойде с нея. Нямаше достатъчно запаси, за да прекара зимата на брега, нито палатка, нищо, което да я защити от студа. Изборът беше или да устрои лагер и да замръзне, или да тръгне на юг и да замръзне. Шансовете й да се движи на юг по-бързо от зимата изглеждаха твърде малки. За пръв път, откакто напусна лагера, тя усети сълзи в очите си и се ядоса на своята слабост, изтри ги, обърна се на другата страна и заспа, защото щеше да се нуждае от цялата си сила за пътуването през деня.

На следващата нощ падна първият сняг и тя го отръска от кожите на сутринта, опакова ги и продължи. Вечерта видя Харл да я гледа над огъня.

— Яж, де. И не харесвам месото на мургу повече от теб, но то ни поддържа силни.

— Не мисля за месото, а за снега — отвърна той. — Кога ще стигнем до място, за което разказваше, дето щял да ни чака Керик?

— Де да знаех… — Тя се протегна и разроши фината му руса коса. Забеляза очерталите се около очите линии. Той беше на единадесет години, силно момче, но бяха ходили непрекъснато твърде дълго време. — Спи сега, ще трябва да сме отпочинали, когато тръгнем сутринта.

Тази нощ не падна сняг, но вече падналият лежеше по земята неразтопен. Денят беше ясен, само че слънцето не даваше много топлина. Пътеката продължаваше през речна долина и тя позна мястото. Самадите бяха спрели на стан тук, недалеч от океана. На Армун дори й се стори, че може да помирише сол във въздуха. Закрачи бързо напред, срещу вятъра.

Да, белите пенести гребени се хвърляха върху пясъка, брегът беше точно зад височинката. Тя наведе глава и затегли дръжките упорито по пътеката. Спря едва когато чу предупредителния вик на Харл.

Отпред имаше торфена колиба, построена до основата на височинката и защитена от нея, а до нея стоеше облечен в кожи ловец. Неподвижен, вероятно точно толкова изненадан от нейното пристигане, колкото и тя от него. Опита се да извика… но думите заседнаха в гърлото й.

Той не беше тану. Дрехите му не бяха каквито трябва. И лицето му…

Покрито с козина. Не само брада в долната част на лицето — цялото му лице беше покрито с мека, кафява козина.