Хари Харисън
Зима в рая (19)

17

Саагакел се беше издула от гняв, увисналите й бузи трепереха от яд. Амбеседът беше празен и толкова тих, че бълбукането на водата под златните мостове се чуваше отлично — всички избягаха при първите знаци на голямото й неудоволствие. Остана само една безпомощна фарги — онази, която беше донесла неприятното съобщение, Саагакел се бореше мълчаливо да овладее емоциите си. Това просто създание не беше виновно и не биваше да бъде принудено към смърт заради предадената вест, Саагакел вярваше в справедливото управление, а щеше да е несправедливо да убие младата фарги. Но можеше да я убие, наистина можеше, само с една дума. Щом си го напомни, тя изпита удоволствие от властта си и се облегна на затопленото от слънцето дърво, изпита удоволствие и от топлината му, и от града, който обкръжаваше амбеседа й. Заговори отново с яснота и сила.

— Стани, младо създание, погледни своята ейстаа и знай, че животът ти ще бъде дълъг в нейна служба и служба на града й.

При тези думи фарги спря да трепери и се изправи. Очите й бяха влажни от възхищение от нейната ейстаа, тялото й изрази готовност да изпълни всяка заповед. Саагакел прие готовността й и заговори с одобрение:

— Повтори още веднъж какво ти е наредено да ми предадеш. Няма да ти се случи нищо лошо — ейстаа го обещава.

Тялото на фарги се вцепени от концентрация, докато тя се мъчеше да си спомни точните изрази.

— От тази, която служи ниско в подчинение, до Саагакел, ейстаа на Йебеиск и най-висша. Движения и цветове на най-голяма тъга. Преди два дни над полетата, където пасе окалаксът, се спусна болест, и много вече са неподвижни. Още повече са умрели. Търсим помощ, за да опазим живите.

Това не можеше да е случайност. Очите на Саагакел блеснаха от гняв, но тялото й остана неподвижно, под контрол, фарги чакаше в съсредоточена тишина. Не беше случайност. Преди няколко години тази болест беше нападнала окалаксите, но Амбаласи ги излекува. Сега, само няколко дни след затварянето на учената, болестта се беше върнала.

— Предай моето желание-за-присъствие на тези, които ме съветват. Върви. През този изход — ще ги намериш там.

Те дойдоха, разтреперани от страх, когато видяха смъртоносната й поза. Мисълта развесели Саагакел — приятно й беше да напомни дори на най-висшите в града, че властта й е абсолютна. Когато първите от тях запристъпваха неспокойно пред нея, доброто й настроение се върна.

— Беше ми предадено, че окалаксите измират в големи количества — а вие, както и всички останали, знаете, че те са любимото ми ястие. Виждам сянката на Амбаласи да лежи над труповете им. Остуку, иди до градината, върви бързо, защото си започнала да надебеляваш и ходенето ще ти е от полза, и доведи Амбаласи пред мен веднага. Заповядвам го.

Дори само мисълта за ужасния факт, че окалаксът може да измре, внезапно събуди пристъп на глад у Саагакел. Веднага нареди да й донесат порция месо. Поднесоха го много бързо и тя отхапа много наведнъж. Все още оглозгваше последните парченца плът от костта, когато малката процесия навлезе в амбеседа. Водеше Остуку. От двете страни вървяха силни пазачки, между тях Амбаласи бавно крачеше, опряна на широките рамене на своя спътница.

— Заповядах присъствието само на Амбаласи — каза Саагакел. — Махнете другата.

— Тогава махни и мен — отвърна Амбаласи с приповдигнато раздразнение. — Ти ме затвори в оная влажна градина, да спя на земята на моята възраст. Замръзнах и се измокрих през нощта така, че сега се подпирам на тази тук, когато ходя. Тя е силна и ще остане, аз няма да ходя без нея.

Саагакел направи жест, който подсказваше, че тази част от спора е под достойнството й, след това подчерта важността на това, което щеше да каже:

— Окалаксът измира по пасищата. Какво знаеш за това?

— Вкочанясват се и падат безпомощни ли? Ако е така, значи е белодробната болест, донесена от дивите окалакси от гората.

— Но ти излекува тази болест преди много време. Как така се е върнала?

— Пътечките из гората на екологията са безбройни.

— Ти ли си ги заразила?

— Ако искаш, вярвай си го. — Двусмислен отговор, който можеше да бъде тълкуван и така и иначе. Преди обаче Саагакел да заповяда пояснение, Амбаласи продължи: — Както и да е достигнала болестта до тези животни, фактът е, че само аз мога да я излекувам. Искаш ли това да бъде направено?

— Заповядвам да го направиш.

— Ще изпълня желанието ти, но не и заповедта ти. В замяна искам освобождаването ми от тези влажни градини, и също освобождаването на тази-на-която-се-подпирам. Когато реша, че краката ми вече са както трябва да са, можеш да я пратиш обратно в градините.

И теб също, дърта глупачко, помисли си Саагакел в неподвижно мълчание.

— Започвай работа веднага — нареди на глас, после насочи вниманието си другаде с движения на отвращение и отпращане.

Амбаласи махна с раздразнени движения на пазачките да се дръпнат и закуцука навън от амбеседа, опирайки се тежко на здравите рамене на Елем. Не проговори, докато прекосяваха града, остана мълчалива, докато външните врати на собствените й сгради не се затвориха зад тях. Едва тогава се изправи и пъргаво влезе в лабораторията си. На стената имаше гулаватсан, забил здраво нокти и впил челюсти в соконосна лоза. Амбаласи дръпна силно ганглия в средата на гърба му и той обърна невиждащите си очи към нея, от широко отворената му уста капеше течност, след това изкрещя пронизително. Елем отстъпи назад, замаяна от силата на звука. Амбаласи кимна одобрително при тракането на бързи стъпки, когато дотичаха помощничките й.

— Ти — посочи тя пристигналата най-напред. — Взимай серума за окалаксите от студения шкаф и го дай на болните животни. А ти, Сетесей, ще придружиш тази илане до нейното място на научна работа, за да вземе картите си.

— Забранено ми е да влизам там — обади се Елем.

— Над мен в този град стои само ейстаа — увери я разгорещено Амбаласи. — И по тази причина тук ще ми се подчиняват. Сетесей ще говори от мое име и ще те въведе там. Ще се върнеш с всичките си навигационни карти. Ясна ли е заповедта?

Елем едва започна жеста на потвърждение, а Амбаласи вече се беше обърнала настрани и даваше бързи нареждания на другите си помощнички. Имаше да се правят много неща, а твърде малко време. Само подготовката й за този ход от почти година направи възможно изпълнението на всичко. Пристигането на Енге беше щастлива случайност и Амбаласи по вдъхновение разгневи ейстаа и изтегли напред времето за отпътуването си. Нямаше особено значение. Отдавна изпитваше неудоволствие от този скучен град и се готвеше да се махне. В близко бъдеще животът определено се очертаваше да бъде по-интересен.

Изпитваше страх единствено от това, че ейстаа можеше да е отменила една по-ранна заповед за поставяне на едно урукето в нейно разпореждане. Но заповедта беше издадена преди много време, когато трябваше да се пътува нагоре по реката за диви видове, и вероятно щеше да бъде забравена, докато не станеше вече твърде късно. Както и се оказа.

— Екипажът се подчини на заповедите ми — съобщи Сетесей, когато се върна. — Натовариха цялото оборудване на борда. Взела ли си някакво решение за тези, които ти помагат?

— Да. Всички ще останат тук.

— Трябва ли аз също да остана? Аз, която бях твоя фарги, и сега съм ти първа помощничка.

— Искаш ли го?

— Не. Искам само да продължа да служа на Амбаласи, великия гений. Този град е без значение за мен.

— Добре казано, вярна Сетесей. Ще избягаш ли тогава с мен, дори ако целта на пътуването ни е напълно неизвестна?

— Аз съм твоя фарги. — Сетесей добави квалификатори на лоялност и сила.

— Добре казано. Присъедини се към мен. А сега наблюдавай товаренето на останалата част от нещата ми.

Когато Елем се върна с картите си, тя ги изпрати на урукетото заедно с останалия си багаж. След това даде знак на навигаторката да я последва.

— Вземи две големи наметала, на мен вече ми се събра достатъчно спане на влажна пръст. Всички други ще останат тук, но ти идваш с мен. — Докато пътят им минаваше през градинка без покрив, тя извърна едно око в посока на залязващото слънце. — Давай по-бързо, имаме съвсем малко време.

Устата на Елем беше разтворена широко, докато бързаха през града, защото в добавка към наметалата тя беше натоварена и с тежък цилиндър, който й връчи Амбаласи. Когато спряха, вече й се виеше свят и тя гълташе въздух хрипливо, за да се разхлади. — Иди в сянката на тези дървета и стой неподвижна, защото си се прегряла — нареди Амбаласи и взе цилиндъра от нея. — Аз ще свърша каквото е нужно, защото трябва да се направи, преди да мръкне.

Елем гледаше с пълно неразбиране, а Амбаласи завъртя края на цилиндъра така, че се появи тънка струя пулверизирана течност. Протегнала цилиндъра на една ръка разстояние, тя навлажни с него лозите и храстите, които се простираха между подредените в права линия дървета. Бяха в част от града, където Елем никога не беше идвала преди, и не разбра веднага, че дърветата са част от живата стена на градината, където те бяха затворени. Когато Амбаласи захвърли празния цилиндър и бавно се приближи през падащия сумрак, Елем беше изстинала достатъчно, за да се увие с наметалото. Амбаласи взе другото и го разстла на земята, изрази голяма досада, докато се просваше върху него.

— Това е последният път, когато смятам да спя на земята. Трябва да се събудим при първото просветляване, преди градът да се размърда.

Изрече това с израз на върховна важност и голяма спешност. Елем показа приемане на командите, след това затвори очи и заспа.

Събудиха я птичи гласове и разбра, че зората наближава. Тя се уви в топлото наметало по-добре и се загледа нагоре през клоните над тях. Когато небето започна да просветлява, надигна се и с уважение побутна старата учена.

— Съмва… заповед… става…

Изразите й бяха неясни заради тъмнината, но звукът на гласа й имаше желания ефект. Амбаласи се надигна, хвърли настрани наметалото и отиде схванато до растителната стена. Вече беше достатъчно светло, за да се види несъмнена разлика в растенията там, където ги беше напръскала — листата бяха сгърчени и жълти. Тя изрази задоволство от постижението, протегна се и дръпна дебела лоза, която се пречупи в ръката й и се разсипа на прах.

— Напред — заповяда тя на Елем. — Затваряш ноздри, мембрани над очите и си пробиваш път през това.

Елем заработи с ръце, изригна облак прах и парченца. Само за миг си проби път през дебелата преграда и се озова зяпнала надолу към две от Дъщерите на живота — толкова изненадани от нейното присъствие, колкото и тя от тяхното.

— Не се блещете като фарги — нареди Амбаласи и добави знаци за тишина и бързо движение. — Събуждайте всички и им наредете да се присъединят тук към мен. Да дойдат веднага и в абсолютна тишина.

Първите от Дъщерите се появиха в просветляващия сумрак, тя ги накара да тръгнат напред.

— Ти — каза на първата, — заставаш при този отвор и даваш знаци на всички, които идват, да последват тези пред тях. Когато всички минат, идваш. Другите — след мен!

Тя се обърна и ги поведе през събуждащия се град. Всички Дъщери вървяха след нея в мълчалива колона. Малкото илане, покрай които минаха, не проявиха любопитство. Само фаргите показаха интерес и много от тях се присъединиха към процесията, жадни да видят и научат нещо ново. Слънцето вече беше доста над хоризонта, когато Амбаласи спря колоната пред водата и предаде заповед да изпратят Енге при нея.

— Ела с мен и не говори — отвърна тя на въпросителния жест на Енге, след това ги изведе от сенките към високата перка на най-близкото урукето.

Една от екипажа тъкмо се беше появила горе и очите й бяха като цепки в утринната светлина. Амбаласи я повика.

— Заповед за незабавното присъствие на командващата пред мен.

Другата изчезна, след малко командващата се спусна по перката и скочи от гърба на леко полюляващото се урукето върху грубото дърво на дока.

— Заповед, изискваща незабавно подчинение — изрече Амбаласи с модификатор за спешност. — Върви при ейстаа.

Командващата потвърди разбиране и забърза. Когато се изгуби от поглед, Амбаласи се обърна към любопитната членка на екипажа, застанала на перката:

— Всички на борда — веднага на дока. Идват други и не искам да се пречкате. — Тя се обърна към Енге, когато онези започнаха да се спускат. — Сега ги качвай всичките, веднага. Спри обаче фаргите — няма място за всички. Когато ейстаа разпита командващата, веднага ще разбере, че нещо не е наред. Трябва дотогава да сме потеглили.

Амбаласи, открай време известна с нетърпението си, потропваше по дока, докато Дъщерите бързаха покрай нея. Даде знак на любопитната от екипажа да се дръпне назад и показа необходимост-от-присъствие, първо към Енге, след това към Елем.

— Тръгваме веднага щом последната се качи на борда. И потегляме без екипажа. Ти ще бъдеш командир, Елем, защото си ми казвала, че си служила на урукето. — Тя прекъсна възражението с остра заповед. — Наблюдавала съм работата на командващата. Не изисква особени умения. Ще научиш другите, на каквото трябва да знаят.

— Рисковано е — каза Енге.

— Нямаме избор. Не бива да открият къде отиваме. Не искам свидетели, които да се върнат и да осведомят ейстаа къде сме.

— Къде отиваме?

Амбаласи отвърна с мълчание и жест, който означаваше край на общуването.

Смаяните илане от екипажа викаха изпълнени със страх въпроси и се въртяха наоколо объркани, когато свързващите въжета бяха освободени и урукетото потегли по реката, зад надпреварващите се ентеесенати. Накрая захленчиха нещастно, когато първите вълни се запрехвърляха над гърба му, докато то се смаляваше с разстоянието.

Още стояха там и гледаха как ятата естекели ловят риба в устието на реката, когато първите зяпнали от умора пратенички на ейстаа се довлякоха там. Те отговориха на мънкащите въпроси със силно отрицание.

Морето беше празно, урукетото беше изчезнало.