Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Рай (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Winter in Eden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
hammster (2017 г.)
Корекция и форматиране
VeGan (2018 г.)

Издание:

Автор: Хари Харисън

Заглавие: Зима в Рая

Преводач: Григор Гачев

Година на превод: 1998

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Камея“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полипринт“ ЕАД — Враца

Редактор: Владимир Зарков

Художник на илюстрациите: Бил Сандерсън

ISBN: 954-8340-44-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1495

История

  1. — Добавяне

35

glava35.png

Плаваха на юг край брега. Парамутаните бяха възбудени от това пътешествие към неизвестното, сочеха всеки нов нос и част от брега с викове на изумление. Керик не споделяше вълнението им и потъваше в мрачните си мисли все повече. Армун виждаше това и можеше единствено да сподели отчаянието му, защото знаеше, че не може да му помогне с почти нищо. Докато пътуваха на юг, времето се подобри, но не и настроението му. Тя почти се зарадва на лошото време, което последва, защото той трябваше да работи заедно с останалите, да навива платната и да изпомпва водата, и нямаше достатъчно време, за да мисли за бъдещето.

Брегът завиваше на това място, те го виждаха и на картата. Поеха на запад. Въпреки че слънцето беше топло, зимните бури ги шибаха откъм север, носеха пориви дъжд. На осмия ден от плаването минаха под няколко облачни купове, струпали се скоро след изгрев, но към средата на следобеда и последният отмина, дъждът беше отнесен към брега.

— Виж дъгата — обади се Армун и посочи към голямата арка, извисила се в небето, протегната далеч навътре в сушата. Сякаш свършваше в скалисти хълмове. — Баща ми винаги разказваше, че ако намериш мястото, където дъгата свършва, ще откриеш голям елен, който ще ти проговори. Намериш ли го там, на края на дъгата, той няма да се измъкне и ще трябва да отговаря на всички въпроси, които му зададеш. Така разказваше баща ми.

Керик мълчеше, загледан към брега, все едно не я чу.

— Мислиш ли, че това е възможно? — попита тя.

Керик поклати глава.

— Не знам. Никога не съм чувал елен да говори. Те са добри за ядене, но не мисля, че бих приел съвета им.

— Но той е особен елен. Има го само там, на края на дъгата. Аз вярвам, че наистина го има.

Керик не възрази, беше потънал отново в унинието си.

Вятърът отслабна и спря след бурята, слънцето огря. Армун обърна лице към него и прекара пръсти през косата си, за да изсъхне. Само парамутаните бяха нещастни, сваляха дрехите си и се оплакваха от горещината. Те бяха създания на севера, и не се радваха на твърде топлото време. Калалек стоеше на носа, вятърът рошеше дългата козина на гърба му. Взираше се в сушата.

— Там! — викна той внезапно и посочи. — Това е ново нещо, което не съм виждал преди.

Керик застана до него, примижа към далечното зелено петънце на брега и изчака да се убеди.

— Завийте, отидете на брега — каза накрая. — Знам какво е. Това е… — Езикът му изневери, той се обърна към Армун и продължи на марбакски: — Няма дума за това, но е мястото, където мургу спират техните същества, които плуват. Мургу са там.

Армун бързо заговори на парамутаните и очите на Калалек се разшириха.

— Наистина са там — промълвиха и наблегна на кормилното гребло, докато другите избързаха към въжетата.

Поеха под ъгъл към брега, встрани от дока на илане. Керик разглеждаше картата и проследяваше очертанията по нея с пръст.

— Ето го, това трябва да е. По-добре да излезем на брега и да се приближим към него по суша. Трябва да разберем защо са тук.

— Мислиш ли, че там има мургу? — попита Армун.

— Няма как да се разбере оттук, но може и да има. Но трябва да се промъкнем предпазливо, само няколко души.

— Ако ти отидеш, отивам и аз.

Той отвори уста, но усети непреклонността в гласа й и само кимна.

— Тогава ние двамата. И най-много един-двама от парамутаните.

Калалек включи и себе си в разузнавателната група, след много викане и спорене беше прибавен и Ниумак, известен като отличен следотърсач. Те приближиха икергака към брега. Въоръжена с копия, малката група слезе.

Пясъкът свършваше до високи скали, които ги принудиха да навлязат навътре между дърветата. Гората беше почти непроходима, между живите дървета имаше приклещени рухнали, дебелите стволове бяха заобиколени от по-дребни дръвчета и храсталаци. Веднага щом стана възможно, те си пробиха път обратно към океана, към звука на плискащи се вълни в скала.

— Умирам, жегата убива — изхърка Калалек. Той се препъваше от умора.

— Сняг и лед — обади се Ниумак. — Там е мястото на истинските хора. Калалек говори вярно, смъртта от топлина е близо.

Напред се виждаше синьо небе, усетиха приятен бриз. Парамутаните оцениха високо разхлаждащия му допир, а Керик разтвори листата и погледна към скалите и разбиващите се в тях вълни надолу. Бяха вече много близо до дока. Зад него имаше някакви закръглени купчини, но оттук разстояние не можеше да различи какво са те. Нищо не помръдваше, мястото изглеждаше изоставено.

— Ще отида по-близо…

— Идвам с теб — заяви Армун.

— Не. По-добре да вървя сам. Ако мургу са там, ще се върна веднага. Аз ги познавам, знам как постъпват. Заедно с теб ще бъдем в много по-голяма опасност. Парамутаните също ще искат да дойдат, ако могат да ходят толкова далеч. Остани с тях. Ще се върна веднага щом мога.

Тя искаше да спори и да тръгне с него, но разбираше, че той предлагаше единствено възможно. За миг го обгърна с ръце и притисна глава до гърдите му. След това се отдръпна и се обърна към дишащите тежко парамутани:

— Ще остана с тях. Върви сега.

Беше трудно да се движи тихо през гората, трябваше да разтваря твърде много клони, под краката му непрекъснато пукаха сухи съчки. Тръгна по-бързо, когато откри животинска пътечка, водеща надолу по хълмовете. Завиваше, накъдето му беше нужно, към брега, и той я следваше внимателно. Когато стигна до последните дървета, той спря и предпазливо заоглежда иззад закриващите го листа. Празният док беше точно отпред, край него бяха високите, заоблени могили. Бяха твърде гладки и правилни, за да са естествени образувания, и имаха отвори като врати.

Трябваше ли да се приближи още? Ако вътре имаше илане, как би могъл да го разбере? Край дока нямаше урукето, но това не означаваше нищо, защото илане можеше просто да са оставени на това място.

Острото изпукване на хезотсан не можеше да бъде сбъркано с нищо. Той се хвърли настрани и падна тежко, ужасно изплашен. Стреличката не го улучи. Трябваше да се маха.

Чу се тупането на тежки крака и докато се бореше да се провре през стената от млади дръвчета, той видя как една илане се приближава на бегом с хезотсан в ръка. Тя внезапно спря, когато го видя, и ръцете й се извиха в жест на изненада. След това вдигна и насочи оръжието.

— Не стреляй! — изкрещя той. — Защо искаш да ме убиеш? Аз съм невъоръжен, приятел съм.

Беше изпуснал копието от ръка, и сега го бутна по-навътре в храсталаците с крак.

Въздействието на думите му беше зашеметяващо. Илане отстъпи назад и проговори невярващо:

— Това е устузоу. То не може да говори — но говори.

— Мога да говоря, и то добре.

— Обяснение за присъствието тук: незабавно и спешно.

Оръжието беше готово за стрелба, но не сочеше към него. Това можеше да се промени само за миг. Какво да каже? Каквото и да е, само да я накара да го слуша.

— Дойдох отдалеч. Бях научен да говоря от много умна илане. Тя беше добра към мен и ме научи на много неща. Аз съм приятел на илане.

— Чувала съм веднъж за устузоу, който говори. Защо си тук сам? — Тя вдигна и насочи оръжието, без да чака обяснение. — Избягал си от собственичката си, измъкнал си й се, това е, което си направил. Стой там и не мърдай.

Керик направи каквото му беше наредено, нямаше друг избор. Стоеше мълчаливо, чу още стъпки и видя две фарги да се спускат по пътеката от гората, понесли тялото на една от големите птици. Той се наруга мислено — не разбра, че върви по добре утъпкан път, а не по прокарана от животни пътечка. Все пак тук имаше илане. И тази изглеждаше агресивна, ловец точно като Сталан. Сигурно беше излязла на лов за прясно месо и направо се беше спънала в него. Трябваше да се досети, един ловец веднага да би забелязал, че това не е животинска пътечка, и да прояви предпазливост.

Фаргите се приближиха, всяка го изгледа с по едно око, докато минаваха, и изказаха фъфлещи забележки на почуда — товарът им правеше говоренето трудно.

— Върви след тях — заповяда илане с хезотсана. — Побегнеш ли, ще умреш.

Керик нямаше друг избор. Той се запрепъва по пътя, смазан от отчаяние, към облите постройки на брега.

— Занесете месото на месарите — нареди преследвачката. Двете фарги подминаха първия купол, но илане му направи знак да влезе.

— Тук. Мисля, че Еспелей ще иска да те види.

В страната на купола имаше кожена врата, раздели се на две и се отвори, когато преследвачката натисна покрито с точки място. Имаше къс коридор и още една врата в другия му край, едва видима в светлината на фосфоресциращите петна по стените. Пазачката му нареди да върви напред. Той докосна втората врата и беше облян от вълна топъл въздух, когато влезе в стаята зад нея. Фосфоресциращите петна тук бяха по-големи, светлината по-силна. По рафтовете имаше много странни създания, използвани за научни цели, доколкото той можеше да разбере. По стените имаше карти, над един от инструментите се беше навела илане.

— Защо ме смущаваш, Фафнеге? — попита тя с известно раздразнение и се обърна. Жестовете й мигновено се промениха към изненада и страх.

— Мръсно устузоу! Защо не е мъртво, а си го докарала тук?

Фафнеге изрази първостепенност на познанието и подигравка към страха. Тя приличаше много на Сталан.

— Ти си в безопасност, Еспелей, така че не показвай изплашеното си треперене. Това е много необикновено устузоу. Гледай какво става, когато му заповядам да говори.

— Ти не си в опасност — каза Керик. — Но аз съм. Заповядай на това отблъскващо създание да остави оръжието си. Аз не съм въоръжен.

Еспелей беше като вкаменена от изненада. Мина време, преди да проговори.

— Чувала съм за теб. Говорих с една, която е чула от Акотолп за устузоу, който говори.

— Познавам Акотолп. Тя е много-много дебела.

— Тогава ти трябва да си това устузоу, защото Акотолп наистина е дебела. Защо си тук?

— Това нещо е избягало — отсече фафнеге. — Не може да има друго обяснение за присъствието му. Виждаш ли пръстена около шията му? Виждаш ли къде поводът е бил отрязан? Избягало е от господарката си.

— Така ли е? — попита Еспелей.

Керик мълчеше, обърка се. Какво да им каже? Все нещо щеше да свърши работа. Илане не умееха да лъжат, защото мислите им си личаха по движенията на телата им. Но той можеше.

— Не съм бягал. Имаше… катастрофа, буря, урукетото пострада. Аз паднах в морето и изплувах на брега. Останах сам. Гладен съм. Радвам се, че мога отново да говоря с илане.

— Това е много интересно — каза Еспелей. — Фафнеге, донеси месо.

— То отново ще избяга, ако му позволим. Ще заповядам на някоя фарги.

Тя излезе, но Керик знаеше, че не се е отдалечила много. Щеше да избяга, когато можеше, но отначало трябваше поне да извлече някаква полза от залавянето си. Искаше да разбере какво търсят илане толкова далеч на север.

— От много глупав към върховно интелигентна, уважителна молба за информация. Какво е довело илане на това студено място?

— Информация — отвърна Еспелей, без да се замисля, удивена от присъствието на това илане-устузоу. — Тук е място за наука, където изучаваме ветровете, океана и времето. Неразбираемо за теб, разбира се. Не знам защо си правя труда да обяснявам.

— Благородство на духа, от най-висша към най-низша. Дали вие измервате студа на зимите, студените ветрове, които духат все по-силно от север?

Еспелей изрази изненада и някаква отсянка на уважение.

— Ти не си фарги, устузоу, и можеш да говориш с някаква искрица интелигентност. Ние изучаваме зимите, защото познанието е наука, а науката е живот. Това е, което изучаваме.

Тя посочи към натрупаните инструменти, картите по стените, и в речта й имаше нещастни движения. Говореше повече на себе си.

— Всяка година зимите са все по-студени, всяка зима ледът стига все по на юг. Ето ги мъртвият Соромсет и мъртвият Инегбан. Мъртви градове. И студът продължава да наближава. Ето го Икхалменец, който ще бъде следващият мъртъв град, когато студът наближи още.

Икхалменец! Керик потрепери от силата на емоциите си и не проговори веднага, за да не издаде треперещият глас интереса му. Икхалменец, градът, за който Ерефнаис му спомена на брега, преди да умре, градът, беше помогнал на Вейнте, градът, изпратил нападателите, превзели отново Деифобен. Икхалменец, врагът.

— Икхалменец ли? В глупостта си никога не съм чувал за град на име Икхалменец.

— Глупостта ти наистина е прекалена. Мореопасаният Икхалменец, бляскав остров в океана. Не може да си илане и да не знаеш за съществуването му.

Докато казваше това, тя се протегна и потупа леко с пръст по окачената карта, за да подчертае думите си.

— Толкова съм глупав, че се чудя как съм жив — съгласи се Керик. Наведе се напред и се вгледа къде точно пръстът докосваше картата. — Какво благородство от най-висша към най-низш е, че изобщо разговаряш с мен, и още повече — губиш невероятно ценното си време, за да увеличаваш знанията ми.

— Говориш вярно, илане-устузоу. — Вратата се отвори и влезе фарги с мехур месо. — Сега ще ядем. После ще отговаряш на въпросите ми.

Керик яде мълчаливо, изпълнен с могъщо, внезапно щастие. Нямаше повече въпроси, знаеше нужното.

Знаеше къде се намира вражеският Икхалменец сред океана, сред целия този свят.