Хари Харисън
Зима в рая (3)

1

Тарман и ермани ласфа катискаприап наудинз модиа — ем блейе тхепеллин ер атта, со фалдар елк аенси хамар.

Тармите от звездите може и да гледат към ловеца под тях със задоволство — но това е студено одобрение, което няма да запали огън.

Марбакска поговорка

Бурята стихваше, отдалечаваше се към морето. Струи дъжд се лееха над далечното урукето, скривайки го от погледа. Внезапно то се появи отново, сякаш дъждът го подмина — още по-далеч, тъмен силует сред белопенестите гребени. Ниското вечерно слънце прониза разкъсаните облаци и обви урукетото в пурпурна светлина, очерта високата извивка на тръбната перка. После то се изгуби, стана невидимо в падащия мрак. Херилак стоеше сред прибоя и размахваше копието си след него, крещеше силно и разочаровано:

— И те трябваше да умрат, всичките, никой не трябваше да се измъкне!

— Убиването свърши вече — каза уморено Керик. — Стига толкова, край. Победихме. Избихме мургу и изгорихме града им. — Посочи димящите дървета зад тях. — Получи отмъщението, което търсеше. За всеки един от твоя самад, когото те са убили, ти изгори купища мургу. Направи го. За всеки убит ловец, жена или дете ти изби мургу колкото човек може да брои. Стига. Време е да забравим убиването и да помислим за живота.

— Ти разговаря с едно от тях и го остави да избяга. Копието ми се тресеше в ръката — не беше хубаво да правиш това.

Керик долови яростта на ловеца и неговият гняв също се надигна в отговор, но успя да се овладее. Всички те бяха изморени, направо изтощени след случилото се днес. И не трябваше да забравя, че Херилак се вслуша в желанието му да не убива Енге, когато той я заговори.

— За теб всички мургу са еднакви, стават само за убиване. Но тази беше моя учителка — и тя е различна от другите. Говори само за мир. Ако мургу я слушаха и й вярваха, тази война щеше един ден да спре…

— Те ще се върнат! Ще се върнат за отмъщение.

Едрият ловец все още беше обзет от гняв и размахваше копието си към изчезналия, прогонен враг. Очите му, възпалени от разнасящия се пушек, бяха червени като върха на копието му. Двамата ловци бяха омазани с пепел, русите им бради и дълги коси бяха пълни с обгорели клечки. Керик знаеше, че говори омразата на Херилак, нуждата му да убива мургу, да продължава да убива и така до безкрай. Но знаеше също — и студеният страх се пробуди у него, — че казаното от Херилак е истина. Мургу, илане, враговете щяха да се върнат. Вейнте щеше да се погрижи за това. Тя оцеля и докато беше жива, за тях нямаше да има безопасност и мир. Когато го осъзна, силите го изоставиха, той се олюля и подпря на копието си, за да не падне. Разклати глава, опита се да прогони образа на отчаянието от погледа си. Трябва да забрави Вейнте, да забрави мургу, да прогони от ума си всичко за тях. Време е за живот, изтреблението свърши.

Рязък вик разкъса чернотата на мислите му. Обърна се и видя един ловец от саску, Керидамас, да му маха откъм почернелите руини на Алпеасак.

— Тук има мургу, още живи, в капан.

Херилак се завъртя с крясък и Керик хвана ръката му.

— Недей — промълви спокойно. — Остави копието си. Нека аз да се заема с това. Все някак трябва да сложим край на убиването.

— Не, никога, не и на тези твари. Но ще удържа копието си, защото още си маргалус, наш военен съветник, който ни води в битката срещу мургу, и се подчинявам на заповедите ти. Керик се обърна уморено и Херилак го последва през разровения пясък към изгорения град. Беше съсипан от умора и повече от всичко искаше да си почива, но не можеше. Имаше ли там оцелели илане? Изглеждаше невъзможно. И фарги, и илане бяха умрели, когато градът им умря — все едно са прогонени, отритнати. Когато това ставаше, у илане настъпваше необратима промяна — беше го видял с очите си — и почти винаги водеше до смърт. Но имаше наистина и изключения, беше възможно някои да са още живи. Можеше да са Дъщери на живота, те не умираха както другите. Трябваше лично да провери.

— Видяхме ги да излизат от полуизгорял заслон от дървета — обясни Керидамас. — Убихме едно, но останалите пропълзяха обратно вътре. Симачо се сети, че ти може би искаш да ги видиш и да ги убиеш собственоръчно, маргалус.

— Да! — обърна се Херилак и бясната омраза отдръпна устните от зъбите му.

Керик поклати глава уморено:

— Нека видим кои са, преди да ги убиваме. Може би ще е още по-добре да ги пленим. Ще говоря с тях — има неща, които трябва да знам.

Преминаха през овъглената разруха, между още димящите дървета и купчините от трупове. Пътят ги отведе до амбеседа и Керик спря, ужасен от натрупаните тела на илане. Наглед нямаха рани и изгаряния — но въпреки това бяха мъртви. И всички бяха изпънати с лица към далечната страна на амбеседа. Керик също погледна натам, към седалището на властта, където беше седяла Вейнте, сега опушено и празно, фарги и илане сигурно се бяха стремили натам, тъпчейки една друга, търсейки защитата на ейстаа. Но тя изчезна, седалището на властта беше празно и градът умираше. И те също бяха умрели. Керидамас водеше, стъпвайки по телата, и Керик го последва, замаян от потрес. Всичките мъртви. Трябваше да се направи нещо, преди да започнат да се разлагат. Прекалено много са, за да бъдат заровени. Щеше да измисли нещо.

— Тук, напред — посочи Керидамас с копието си.

Симачо надничаше през нацепена и опушена врата, опитваше се да различи нещо в полумрака вътре. Когато видя Керик, посочи към труп на илане на земята пред него и го преобърна с крак. Керик погледна, след това се наведе, за да се взре по-внимателно в падащия полумрак. Нищо чудно, че мястото му се стори познато. Беше ханалето.

— Този е мъжкар — каза той. — И другите вътре сигурно също са мъжкари.

Симачо огледа удивено трупа. Както повечето от тану, не можеше лесно да повярва, че нападателните мургу, които се биеха и убиваха, бяха до една женски.

— Този побягна — обясни той.

— Мъжките не се бият, нито вършат каквото и да било друго. Държат ги заключени на това място.

Симачо още се чудеше.

— Защо не умря като останалите?

Защо ли, наистина, питаше се и Керик.

— Женските умират, защото градът им загива, същото е когато бъдат отхвърлени. Изгонят ли ги от града, с тях става нещо. Не зная точно какво. Но е достатъчно смъртоносно, можеш да видиш доказателството наоколо. Като че мъжкарите, които винаги са държани настрана и защитавани, и без това са един вид отхвърлени от града, не умират заедно с другите.

— Те ще умрат нанизани на копията ни — отсече Херилак. — И то бързо, преди да са се измъкнали в мрака.

— Не обичат да се движат през нощта, знаеш това. Нито пък има друга врата, която да води навън. Нека спрем да убиваме и да говорим за смърт, да си починем до сутринта. Да хапнем, да се напием и да спим.

Никой не оспори това. Керик намери водни плодове на едно неизгоряло дърво и показа на всички как да пият от тях. Бяха останали без храна, но умората им надмогваше глада и всички заспаха почти веднага.

Не и Керик обаче. И той беше с изцедени сили като останалите, но водовъртежът на мислите му го държеше буден. Над него вятърът разнесе и последните облаци, показаха се звездите. Накрая потъна в забрава и когато се събуди, зората осветяваше небето.

Усети движение зад себе си и забеляза Херилак, стиснал нож в ръка, да върви тихо към входа на ханалето.

— Херилак — обади се Керик и се надигна вдървено.

Едрият ловец се извъртя. Лицето му чернееше от гняв. Поколеба се, но пъхна ножа в канията, обърна се и тръгна в друга посока. Керик не знаеше как да успокои болката, която го гризеше. Вместо да укроти омразата и гнева на Херилак, убиването като че само ги засили. Може би това щеше да отмине скоро. Може би. Мислите на Керик бяха объркани, докато утоляваше жаждата си от един от водните плодове. Имаше още много за вършене. Първо обаче трябваше да провери дали наистина в ханалето има живи илане. Погледна уморено надолу към копието си. Щеше ли пак да му потрябва? Ами ако има и живи женски, които не знаят за унищожаването на града? Вдигна оръжието и го насочи напред, после се провря през обгорената и изкривена врата.

Вътре завари почернели руини. Огънят беше помел залата и пробил прозрачните плоскости отгоре. Във въздуха се носеше тежка миризма на дим и изгоряла плът. С готово за удар копие той прекоси залата, единствената част от ханалето, която бе виждал преди, и спря до отвора в другия й край. Опушен проход водеше към голямо помещение, където миризмата на овъглено месо направо задавяше. През прогорения покрив влизаше достатъчно светлина, за да разкрие напълно ужасяващото съдържание на стаята.

Пред краката му, обгорена и мъртва, със зинала уста, лежеше Икеменд, пазачката на ханалето. Зад нея бяха натрупани телата на питомците й. Стаята беше пълна с тях, изгорели и мъртви както своята пазачка. Керик се извърна, потрепери и продължи навътре в ханалето.

То представляваше лабиринт от свързани стаи и проходи, в по-голямата си част изгорял и унищожен. Към единия му край обаче дърветата бяха зелени, сигурно пораснали наскоро, и не бяха много засегнати от огъня. След последния завой влезе в стая с орнаменти по стените и меки възглавници на пода. До далечната стена стояха двама мъжкари, с изпъкнали очи и увиснали от детински ужас челюсти. Когато го видяха, те изстенаха.

— Това е смъртта! — заохкаха и затвориха очи.

— Не — каза на висок глас Керик. — Поправка на твърдението. Глупост на мъжкари — предупреждение за високопоставено нареждане.

Очите им се отвориха с изумление към него.

— Говорете! — заповяда той. — Има ли тук други?

— Съществото, което говори, държи остър зъб дето убива — изплака един от тях.

Керик пусна копието на възглавниците и се отдалечи от него.

— Край на убиването. Сами ли сте двамата?

— Сами! — захленчиха те в един глас и дланите им проблеснаха в цветовете на детински страх и болка.

Керик едва успяваше да овладее гнева си към тези глупави същества.

— Слушайте ме и мълчете. Аз съм Керик силният и важният, който седи точно до ейстаа. Чували сте за мен. — Те изразиха потвърждение. Вероятно вестта за бягството му не бе проникнала в тяхната изолация. Или, също толкова вероятно, я бяха забравили. — Сега ще отговаряте на въпросите ми. Колко сте тук?

— Ние се бяхме скрили — каза по-младият. — Играехме си на тази игра. Другите трябваше да ни намерят. Аз бях тук горе, Елинман се скри до мен, а Надаске — зад вратата. Но другите повече не се появиха. Стана нещо. Беше много топло и приятно, но нахлуха лоши миризми на облаци, от които ни боляха гърлата и очите. Повикахме Икеменд на помощ, но тя не дойде. Бояхме се да излезем навън. Бях много изплашен, кръстили са ме Имехей, защото съм такъв, но Елинман е много смел. Той тръгна напред и ние го последвахме. Не мога да ти разкажа какво видяхме, толкова е ужасно. Искахме да се махнем от ханалето, въпреки че е забранено, Елинман излезе и изкрещя, и ние побягнахме обратно навътре. Какво ще стане с нас?

Какво ли можеше да стане? Сигурна смърт, ако ловците влязат при тях. Щяха да видят единствено мургу с нокти и зъби, техният враг. Но Керик ги виждаше такива, каквито са: пазени от всичко досега, глупави същества, почти неспособни да се грижат за себе си. Не би позволил да ги убият, беше се отвратил накрая от касапницата.

— Стойте тук.

— Страх ни е и сме гладни — изплака Имехей.

Мек-при-докосване означаваше името му. Абсолютно вярно. И другият, Надаске, който-наднича-от-укритието. Бяха като деца, дори още по-зле, защото никога нямаше да пораснат.

— Мълчание, заповядвам ви. Имате тук вода и сте достатъчно дебели, за да изкарате малко гладни. Няма да напускате тази стая. Ще ви бъде донесено месо. Разбирате ли?

Вече се бяха успокоили, с готовност изразиха подчинение, успокоени, че ги командват и се грижат за тях. Мъжкари! Той взе копието си и ги остави там. Премина през цялата плетеница. Херилак го очакваше. Зад него стояха останалите ловци, а Саноне и неговите саску се бяха събрали настрани.

— Тръгваме си — заяви Херилак. Беше овладял гнева си, но на негово място личеше студена решителност. — Това, което дойдохме да извършим, беше сторено. Мургу и гнездото им са унищожени. Повече няма какво да правим тук. Връщаме се при самадите си.

— Трябва да останете. Има още работа…

— Не и за тану. Ти беше наш маргалус, Керик, водеше ни добре срещу мургу, ние те уважаваме за това, подчинявахме ти се. Но мургу вече са мъртви, ти не ни командваш повече. Тръгваме си.

— Бил ли си избран да говориш от името на всички, могъщи Херилак? — рече Керик ядосано. — Не си спомням такъв избор. — Той се обърна към ловците. — За всички вас ли говори Херилак или някои имат своя воля?

Някои сведоха очи пред гнева му, но самадарът Сорлай излезе напред.

— Мислихме и сами, разговаряхме. Херилак казва истината. Тук няма повече нищо за нас. Направихме каквото трябваше, искаме да се върнем при самадите си преди зимата. И ти също трябва да дойдеш с нас, Керик, твоят самад е на север, не тук.

Армун. Пред мисълта за нея този град на смъртта не значеше нищо. Тя беше неговият самад, тя и детето, беше готов да отстъпи и да се присъедини към тях в пътя им на север. Но зад Сорлай стояха Саноне и неговите саску, не бяха помръднали. Керик се обърна към тях:

— Какво ще кажат саску за това?

— И ние също разговаряхме, още не сме свършили. Скоро дойдохме на това ново място, тук има много неща за виждане и обсъждане, и… не ни влече замръзналият север, както тану. Разбираме ги, но ние търсим друго.

— Само мъничко време — помоли Керик ловците. — Трябва да седнем, да пушим и да говорим. Да решим…

— Не — прекъсна го Херилак. — Решено е. Това, което дойдохме да сторим, е сторено. Потегляме обратно днес.

— Не мога да тръгна с вас сега. — Керик усещаше напрежението в гласа си и се надяваше, че другите няма да го доловят. — И аз искам да се върна. Там е Армун, моят самад, но още не мога да се върна с вас.

— Аз ще се грижа за Армун — обеща Херилак. — Ако не искаш да дойдеш с нас, тя ще бъде на сигурно място в моя самад, докато се върнеш.

— Не мога да тръгна сега. Не му е дошло още времето, трябва да помисля.

Говореше на гърбовете им. Решението беше взето, разговорите — свършили. Битката беше минало и ловците отново бяха свободни. Последваха Херилак мълчаливо по пътя между дърветата.

И никой не погледна назад, нито един от тану. Керик стоеше и се взираше, докато последният се изгуби от погледа му. Съзнаваше, че някаква важна част от него си е отишла с тях. Какво превърна победата му в негово поражение? Искаше му се да ги последва, да ги помоли още веднъж да се върнат, и ако не го направеха, да се присъедини към тях по пътя, който водеше към Армун и към неговия живот.

Но не го направи. Нещо също толкова силно го задържаше тук. Знаеше, че мястото му е с Армун, при тану, защото и той беше тану.

Но беше разговарял с глупавите мъжки илане, подчини ги на волята си като илане и усети силата и властта на положението си. Възможно ли беше да е затова? Беше ли той у дома си в този разрушен град така, както никога не е бил сред самадите на север?

Чувстваше се, сякаш го теглят едновременно в противоположни посоки, и не можеше да вземе решение. Само стоеше и гледаше опустелия път, разкъсван от емоции, които не разбираше, вдишвайки конвулсивно.

— Керик — обади се нечий глас, сякаш от огромно разстояние, и той разбра, че му говори Саноне. — Ти все още си маргалус. Какви са заповедите ти?

В очите на възрастния мъж имаше съчувствие: мандуктът на саску знаеше скритите тайни на хората. Вероятно разбираше чувствата на Керик по-добре, отколкото той самият се разбираше. Добре. Имаше много за правене. Трябва да прогони сега от себе си мисълта за Армун.

— Ще имаме нужда от храна. Ще ви покажа местата, където се държат животни за клане. Надали всички те са изгорели. И трябва да направим нещо с тези мъртъвци.

— В реката, преди да е започнало разложението — рече мрачно Саноне. — Тя ще ги отнесе в морето.

— Да, така ще се отървем от тях. Заповядай да го направят. След това избери тези, които ще дойдат с мен. Ще им покажа как да стигнат до животните. Ще ядем, после има много неща за правене.