Лидия А. Чарская
Сибирка (9) (Малката укротителка на лъвове)

VIII.
В пещерата под снега. Изненада след изненада

— Ох, не мога повече да вървя — отчаяно каза Андрей. — Много ме боли главата. А тук не може да останем. Да викаме за помощ пък не бива. Зуб ще ни чуе и ще дотърчи насам, за да се разправи с нас, преди хората на пристава да дойдат. Ето какво намислих — добави той с по-бодър глас. — Ще изровим в снега една дупка като пещера, ще се вмъкнем в нея и ще си починем добре през нощта, а утре на дневна светлина ща видим къде се намираме и как можем да стигнем до селото — завърши съвсем бодро момчето.

И преди още Сибирка да одобри намерението му, Андрей се залови за работа. Дупката трябваше да се копае с ръце, защото нямаше лопата. Доколкото можеше, Сибирка също се зае да помага. Скоро в снега се образува малка пещера и децата можаха да се приютят в нея. Те се прегърнаха и от умора и преживяните вълнения скоро заспаха дълбок, сладък сън в импровизираната си спалня.

Нощта измина и настъпи утрото. Тайгата се събуди и оживя. Немирна катеричка лудо заскача по клоните на огромните дъбове. Космато зверче подаде остра муцунка от хралупата на едно дърво. Надалеч прозвуча тъжният писък на граблива птица.

От този вик пръв се събуди Андрей. Той се измъкна от снежната пещера и с учудване се огледа наоколо. В лицето му се отрази уплаха и тревога. Той познаваше добре околностите на горската колиба. Познаваше тайгата поне на десетина версти наоколо. Но тук, където бяха сега, никога не беше идвал. Местността изглеждаше съвсем непозната и дива. Дърветата растяха така гъсто, че в гората беше полутъмно. Някъде клоните се сплитаха така, че образуваха непроходима стена и само отдолу между стволовете се образуваха проходи, през които можеше да се мине и то като се наведе човек почти до земята. Неволен смут обзе душата на момчето. Какво можеха да направят без подслон и храна тук в този непроходим горски гъсталак той и Сибирка!

Андрей се върна до издълбаната от двамата пещера и надзърна в нея. Подложила ръчичка под главата си, Сибирка спеше сладко и безгрижно. Русите й къдрици, които се подаваха изпод забрадката, красяха бялото й, нежно като фарфор лице.

— Горкото малко момиченце! — промълви Андрей. — Какво ли те чака? Гладна смърт в дивата тайга! Бедно дете, как ми е жал за тебе!

Той се наведе над спящото момиче и нежно го целуна. Сибирка се събуди и в недоумение отвори големите си сини очи. Отначало нищо не разбираше. После се озърна наоколо и се изплаши, като видя непознатата местност.

— Заблудили сме се, нали? — страхливо запита тя.

Андрей понечи да отговори, ала шум от тежки стъпки го накара да онемее от страх. Стъпките се приближаваха и ставаха все по-отчетливи.

— Това е Зуб! — прошепна с тъга и страх Сибирка.

— Да! — беззвучно промълви момчето и притисна момичето до себе си. Той я заслони с тялото си, готов да я защитава до последна възможност с невъоръжените си, но силни ръце.

И двамата, с широко разтворени очи гледаха към гъсталака. Шумът от стъпките се приближаваше. Към него се добави пращене на сухи клонки и някакво страшно сумтене.

— Това е Зуб!… Сега вече няма да ни пощади и ще ни убие веднага! — пошепна момичето и нейното пребледняло личице изразяваше неописуем ужас.

Андрей не каза нито дума. Той дишаше тежко. Гърдите му бурно се надигаха. Черните му очи блестяха. Той знаеше, че този път не ще избегнат отмъщението на разярения Зуб, но искаше само едно, на всяка цена да спаси малкото момиче, свило се доверчиво под неговата слаба защита.

„Зуб ще ме удари с ножа си“, мислеше трескаво той. „Аз трябва да падна по гръб върху пещерата. Ще прикрия с тялото си Сибирка и той няма да я види. Така тя ще бъде спасена.“

Стъпките все повече наближаваха. Някой с настървение си пробиваше път, бясно чупейки вейки и клони по пътя си. Ето те зловещо запукаха, разтвориха се и огромна мечка изскочи от гъсталака на две крачки от онемелите от ужас деца.

— О! — извика Сибирка и закри лицето си с ръце.

Мечката извърна глава, видя децата и неочаквано се изправи на задните си крака. Оглушителен рев се изтръгна от могъщото й тяло. Едва сега децата видяха зеещата рана в главата на мечката и проточилата се диря от кръв по снега.

Очите на звяра бяха налети с кръв, а устата му — широко разтворена. Страшното чудовище бе разярено от получената рана и бе готово да се нахвърли върху неочаквания и безпомощен враг. В този миг Андрей разбра, че няма спасение от свирепия горски звяр. Ако смъртта под ножа на горския скитник би била ужасна, то двойно по-ужасна бе тя в ноктите на страшната сибирска мечка.

Андрей погледна към Сибирка. Тя бе по-бледа от снега и притисната до него трепереше като птичка. Ако и момчето имаше някакво оръжие, ни за миг не би се замислило да се хвърли върху четириногия враг. Но уви! Андрей нямаше никакво оръжие, а следователно нямаше и спасение. Той прегърна момичето и притисна главичката й към гърдите си, за да не вижда ужасния звяр.

Със страшен рев и кървясали очи ранената мечка тръгна напред. Сега децата почувстваха над главите си тежкото й дишане и хъркане. Огромните й лапи с остри нокти, които се подаваха от вълнестия й кожух, бяха насочени към тях.

Нещо изсвири във въздуха и с всичка сила се заби в главата на чудовището. Див, оглушителен рев наруши мъртвата тишина на тайгата. Обляна в кръв, мечката се прегъна и тежко падна на земята, като обагри снега.

Сега вместо страшното чудовище, пред смаяните деца изникна някаква странна, необикновена фигура, каквато нито Андрей, нито малката му спътница бяха виждали в краткия си живот. За голямо тяхно учудване, до входа на снежната пещера се приближи едно ниско същество с кръгло лице, от главата до петите навлечено в животински кожи, с кожена куртка, пристегната на гърдите и с тесни и дълги панталони. Краката му бяха обути в ботуши от жълта кожа. Коженият му калпак бе нахлупен до веждите, под които блестяха малки, раздалечени добродушни очички. Сплесканият му нос, дебелите му устни и румените му страни не изразяваха нито недоумение, нито любопитство.

Странното същество наблюдаваше децата, а те — него. После очичките на звероподобното човече се свиха и на лицето му се изписа широка усмивка. Като цъкна с език, чудното човече заговори на развален руски език:

— Твоя, здравей! — като същевременно закима с кожения си калпак напред-назад и наляво и надясно.

— Здравейте! — отвърна, едва дошъл на себе си от учудване Андрей и побърза да запита: — Вие ли убихте мечката?

— Моя уби — пак закима и замига с очички малкото човече. — Нимза уби. Велик шайтан помага Нимза. Горски стопанин дошъл на чум у Нимза. Откраднал овен, риба взел, тайга отишъл. Нимза — след него. В тайга настигнал, стрела пускал. Стрела не стигнал. Друга пускал… пак не стигнал. Със секира глава сякъл. На две глава сякъл… Умира горски стопанин!

— Наистина е убит — съгласи се Андрей.

— Хубаво убит! Няма стане! Моя носи кожа град на руски. Моя пуши месо, твоя нагости! Иде на чум, Нимза. Твоя гост бъде у Нимза.

И странното същество приятелски потупа Андрей по рамото.

— Благодаря, че ме каниш на гости. Аз и това малко момиче сме уморени и гладни… Нахрани ни в твоя чум… Наблизо ли живееш? — попита той странното човече.

— Чум близко, много-много близко. Моя близко живее. Моя — остяк. Нимза — остяк. Лято риба лови, зима звяр бие. Моя тайга отдавна живее. Сама живее. Кожи носи, продава на руски град… Нимза — остяк, руски обича, макар моли велик шайтан, горски дух. Нимза пръв приятел руски. Ето, Нимза горски стопанин убил… твоя даде вкусно храниш!

— Благодаря ти. Заведи ни у дома си, в твоя чум, миличък! Момичето е уморено и гладно, а и аз също — каза Андрей.

— Твоя, сестра? — побутна безцеремонно остякът с пръст към Сибирка.

— Не, сираче е. Чужда ми е. Помогни ми. Аз пък ще ти помогна да се справиш с мечката.

— О, благодаря, моя съгласен! Ето, вземи нож. Само кожа не развалил. Виж как моя работи!

Като каза това, остякът извади от кожения си ботуш остър нож. Оттам стърчаха дървени стрели с медни остри върхове като малки ками. Лъкът бе преметнат през раменете му. Той нямаше пушка. Само малка закривена брадвичка бе затъкната в пояса му. Мечката лежеше неподвижна и с друга такава брадвичка, забита дълбоко в главата й.

Нимза се приближи до мечката и измъкна брадвичката от главата й. Черна кръв шурна от раната. Нимза коленичи, наведе се над мечата глава и жадно започна да пие топлата кръв.

Сибирка гледаше към Нимза с ужас и отвращение. Тя не бе срещала ловци остяци и не познаваше техните обичаи и вкусове.

След това Нимза разряза кожата на мечката с ножа си по корема и каза на Андрей да отреже краката. Когато момчето привърши, ловецът с лекота одра кожата от още димящото тяло на мечката, отряза с острата секира и като разсече тялото й на четири къса, сложи пръсти в уста и изсвири пронизително.

Отново запукаха съчки и храсти. Не мина и минута и из гъсталака изскочи грамадно рунтаво куче, досущ като мечка, впрегнато в ниска, малка шейничка, дълга около пет стъпки.

Остяките обикновено имат малки, слаби кучета от рода на така наречените сибирски лайки. Ала кучето на Нимза бе особено, от породата на големите силни ловни кучета, които рядко се срещат в далечния Север. Като видя децата, свирепото куче настръхна, разярено се озъби и ги изгледа с налети с кръв очи. Но Нимза му каза нещо по остяцки и страшното куче тутакси утихна. Сега то само се облизваше и поглеждаше крадешком към късовете месо върху снега.

— Лун вижда хубаво месо… Лун иска яде — каза Нимза като се усмихна и потупа кучето по разчорлената му козина. То близна ръката му и замаха усилено с опашка.

— Моя сега тури лов… Нека Лун вози на път… Твоя помагай — каза на пресекулки Нимза, обръщайки се към Андрей и като пое най-големия къс мечо месо, сложи го в шейната. Андрей последва примера му. Когато и последния къс месо бе турен в шейната, Нимза развърза пояса си и пристегна с него товара към шейната… След това изцъка с език, подсвирна силно и Лун потегли шейната навътре в гъстата тайга.

— Ех, Лун добро! Добро куче има Нимза! — остякът пак цъкна с език. — Ей сега моя отиде у чум, твоя също, нея също! — и пак безцеремонно посочи с пръст към Андрей и Сибирка.

Момчето му кимна ласкаво с глава. Той би бил доволен да намери какво и да е място за почивка и спокойствие за себе си и за своята спътница. И като хвана Сибирка за ръка, бодро тръгна с нея към жилището на гостоприемния ловец.