Лидия А. Чарская
Сибирка (11) (Малката укротителка на лъвове)

X.
Пурга. Нова опасност

— Колко е добър, колко е великодушен! Дори не се побоя да ни даде цялото си богатство, и Лун и шейната — добави Андрей, след като разказа на Сибирка за благородната постъпка на Нимза. И тук той замлъкна смутено, като си припомни как беше заподозрял благородния остяк в сътрудничество със скитника Зуб, как се бе уплашил от неговия нож, когато той дойде при тях, за да пререже въжетата и ги освободи.

Лун не намаляваше хода си, въпреки че нощта настъпваше и в тайгата се възцари почти пълен мрак. Със свойствения усет на ловно куче, отлично избираше пътя, като заобикаляше дърветата, които се появяваха на всяка крачка като огромни черни призраци.

Но отново завилня вятър, затрещяха върховете на великаните — дъбове. Западаха изсъхнали и изгнили клони. Забесня ужасна виелица, която тук се нарича пурга, развъртя се из тайгата, като разпиляваше навсякъде едри снежни парцали.

— Какво нещастие! — каза Андрей. — Сега много по-трудно ще се доберем до селото. Пургата не се шегува и на бедния Лун ще му бъде много тежко да ни вози в такова време.

— Наистина — съгласи се Сибирка, — не усещаш ли колко студено взе да става в тайгата?

Действително студът се усили дотолкова, че дори за привикналите към студения климат деца ставаше непоносим. Вятърът се засилваше от минута на минута. Мрак сковаваше тайгата. Все по-бързо и по-жестоко се кършеше в луд танец развилнялата се сибирска пурга. Злобният й вой и дивият й смях със страшни и чудовищни гласове изпълваше тайгата. Децата се притискаха едно до друго, като трепереха от студ.

— По-скоро, по-скоро да стигнем до някоя колиба! Лун, миличък, избави ни от тази беда! — вече без да се бои, че ще изплаши малката си спътница, извика Андрей.

Нямаше вече какво да се крие. Сибирка не по-зле от него разбираше надвисналата опасност. Да замръзнат в тайгата и да бъдат живи погребани от снежната виелица! О, какво ново и страшно изпитание им изпраща съдбата!

— Да можем само да се доберем до селото! — каза тя като съедини вкочанените си ръчици за молитва и повдигна очи към тъмното небе. — Само за да се измъкнем от тази ужасна тайга и да стигнем до „машината“… Никога вече няма да се върнем тук!… О, Андрюша, ще отидем в Питер, при леля Анушка, както заръча дядо… Ще помолим добрите хора да ни дадат пари за път и ще отидем.

Сибирка едва говореше, така трудно се въртеше езикът й.

— Не, не, няма да просим!… За път пари имаме — също така трудно отговори Андрей. — Когато умираше, покойният ми баща ми остави малко пари. Винаги ги нося със себе си. Защити са в куртката ми. Много се страхувах да не би Палец и синовете му да ми ги вземат. Тези пари ще ни стигнат за път… Само да стигнем до селото. Оттам до машината е близо. По-нататък през Тоболск към Питер при твоята леля! Да, да!

— Ами ти ще дойдеш ли с мене? — страхливо попита до ухото на Андрей треперещият пресипнал гласец на Сибирка. — Ще дойдеш ли при леля Анушка?

Андрей прегърна момиченцето.

— Никога няма да се разделя с тебе, Шура! Ще ми бъдеш моята малка сестричка. Нали и двамата сме сираци и самотни… Отсега винаги ще бъда твой защитник и приятел. Сам Бог ни събра двамата, — каза момчето и гальовно погледна към посинялото от студ личице на своята спътница.

В това време Лун все повече забавяше вървежа си. Пургата свирепо се нахвърляше върху нещастното животно, парцали сняг слепваха очите му, вятърът му пречеше да върви напред. Пяна течеше от устата на кучето, то едва местеше краката си. Стъпките му ставаха все по-бавни и по-бавни. Най-сетне то спря и като се помъчи да обърне глава към децата, силно и продължително зави. Андрей трепна, като че ли се събуди от дълбок сън.

— Знам какво трябва да направя — опита се да каже той, като тракаше със зъби от студ. — Ще разпрегна Лун и ще го пусна сам. Само ще привържа към шията му пояса ми. Той ще се добере до селото и ще доведе някого при нас. Ще дойдат хора и ще ни намерят, преди да сме замръзнали. Нали, Шура?

— Прави каквото знаеш. Ти си толкова умен и голям! — прошепна момиченцето сънливо, като опря на рамото на Андрей натежалата си главица.

Момчето с голямо усилие се смъкна от шейната, като с мъка повлече вкочанените си крака. С треперещи и вкочанени като лед пръсти започна да разпряга Лун. След това ласкаво прегърна с едната си ръка умното куче, а с другата откопча пояса си и го завърза като нашийник на врата на кучето. Умното животно като че ли разбра какво се иска от него. То ласкаво изскимтя, близна ръката на Андрей, в когото сега виждаше временният си господар и като излая силно, изчезна всред дърветата на тайгата.

Андрей едва се довлече при шейната. Тялото му, измъчено от студа, силно го болеше. Очите му се залепваха. Виеше му се свят и мислите му бяха объркани. Той погледна към Сибирка, която лежеше неподвижна в шейната. В тъмнината на настъпващата нощ, лицето й едва се белееше. Той допря ръката си до него. То беше студено и неподвижно.

— Замръзнала е — се изтръгна вопъл от гърдите на момчето. — Замръзнала е! Трябва бързо да я разтрия със сняг! Трябва непременно да се стопли!

И така както си бърбореше се наведе над момиченцето, за да извърши онова, което бе намислил. Но нещо зазвъня в ушите му, изведнъж го обзе страшна сънливост и скова цялото му същество. Обезсилен от студа и виелицата, Андрей се повали на снега до малката си спътница.

А пургата продължаваше да шуми и беснее, като извиваше зловещата си песен над двете замръзнали деца.