Лидия А. Чарская
Сибирка (5) (Малката укротителка на лъвове)

IV.
Малкият благодетел. В горското леговище

— Сигурно си изморена и не можеш повече да вървиш? — дочу Сибирка над ухото си познатия вече дружелюбен глас. — Имаме още дълго да вървим, а едва движиш краката си. Дай да те понося. Така по-бързо ще стигнем.

Момиченцето дори не успя да отговори, когато черноокото момче я вдигна и понесе на ръце.

— Видиш ли сега колко е хубаво? Нали ти е добре? — попита то чистосърдечно, като я погледна ласкаво с добрите си и честни очи.

— Много ми е хубаво — съгласи се Сибирка. — Пък ако намерят по-скоро дядо и го свестят, тогава наистина много, много ще се радвам.

Момчето нищо не отговори, само по-силно я притисна до гърдите си и закрачи по-бързо из мрачната тайга. След половин час бърз ход, то спря запъхтяно от умора и весело каза, като свали Сибирка на земята:

— Ето ни вече у дома!

— Как у дома? — учудено попита момиченцето. — Та ние сме в най-големия гъсталак.

— Да, в най-гъстия пущинак на тайгата. Тук е нашето горско леговище, нашата къща.

Изплашена, Сибирка се озърна наоколо. При слабата светлина на луната тя успя да види столетните дъбове и кедри, които от всички страни заобикаляха малка полянка. Тук-таме над снега стърчаха черни пънове, покрити отгоре със снежни шапки, които свидетелстваха, че тук някога е имало гъста непроходима гора. Почти наравно със земята едва се забелязваше малка колиба, цялата затрупана със сняг. Здравата й дъбова врата се намираше почти под земята. Няколко стъпала от набързо, види се неотдавна, сковани дъски се спускаха до нея.

Андрей, както се казваше спътника на Сибирка, бръкна в джоба си, извади голям ключ, кибрит и фенер. Като запали фенера, той завъртя ключа и вратата с остро и жално скрибуцане се отвори. Тогава той улови за ръка момиченцето и го поведе надолу по стъпалата. Сибирка се отзова в малка, но затоплена стая със скамейки край стените, с грубо сглобена маса пред тях и голяма руска печка в ъгъла. Измъченото и измръзнало дете изведнъж почувства топлината и удобството. След продължителното и мъчително бродене в немилостивия студ, тази топла стаичка й се стори като разкошен дворец. Покосена от слабост и умора, тя едва се домъкна до една от скамейките и съвсем отмаляла, се строполи върху нея.

— Горкичката, не бързай да заспиваш — каза Андрей. — Почакай да ти дам да хапнеш хляб и месо.

Хляб и месо! Откакто видя празните примки на дядо си, Сибирка не смееше дори да мечтае за това. А пък беше тъй гладна, тъй гладна горката!

— Ето, хапни си за здраве… Само, за бога, по-бързо яж, защото току-виж нашите се върнали и може да ти го вземат! — загрижено добави Андрей, като подаде на момиченцето голям къс хляб и печено месо от дивеч.

Очите на Сибирка светнаха при вида на вкусното ястие. Тя пое хляба от ръцете на момчето и лакомо започна да яде. Ала изведнъж като че ли се сети нещо, разчупи хляба на две части, подаде по-голямата на Андрей и каза:

— Дай това на дядо, като го доведат, той също е гладен, горкият.

Когато момиченцето изяде всичко до трошичка, то отново с цялото си тяло почувства убийствената умора. Сънят сковаваше натежалите й клепки. Тя отпусна русата си главица на масата и веднага се унесе в сладка забрава.

Черноокият Андрей са приближи тихичко до спящото момиче. Предпазливо я взе на ръце и отнесе в съседната по-малка стаичка.

— Горкото момиченце! — промълви той като положи Сибирка на пода върху постланата вехта шуба и подпъхна под главата й мръсна възглавница. — Горкото дете! Само да знаеше къде е попаднало, в чие страшно гнездо го е захвърлила съдбата, не би спало така безгрижно и сладко. Горкото детенце!