Лидия А. Чарская
Сибирка (23) (Малката укротителка на лъвове)

XXII.
Радост. Не е той

Следващият ден беше точно в навечерието на премиерата на новата пиеса „Християнката и лъвовете“. За да даде възможност на Сибирка да се подготви за предстоящото й участие в новото представление, мистър Бил освободи момиченцето от представленията през този ден. Сибирка остана в къщи заедно с Елла, която също беше свободна. Към осем часа всички обитатели на „Големия дом“ отидоха в театъра. Андрей също трябваше да отиде с тях. Той, както винаги, преди да тръгне дойде да се сбогува със Сибирка и остана много учуден, когато видя миловидното личице тъжно и печално.

— Какво ти е, Шурочка? — загрижено попита момчето. — Нещо лошо ли се е случило с тебе?

— Нейно Превъзходителство очевидно още не е успяла да дойде на себе си от видените вчера княжески богатства — не пропусна случая да я захапе Никс, изникнал неочаквано като изпод земята.

Андрей така строго го изгледа и така сви черните си вежди, че злобният Никс загуби всякакво желание да се шегува.

— Слушай, Елла — обърна се момчето към минаващата край тях негърка, — пази Сибирка и я забавлявай, докато съм в театъра!

Той доизясни думите си с жестове. Елла го разбра, поклати къдравата си глава, на която се появи приветлива усмивка така, че белите й зъби заблестяха. Андрей целуна Сибирка и отиде в театъра. Двете момичета останаха сами. Елла веднага пристъпи към изпълнение на възложената й задача. За да прогони тъгата от личицето на „госпожата“, тя се зае да свива монети с пръстите си, да вдига тежести, да се изправя на главата си, ала нищо не помагаше. Сибирка си оставаше все така тъжна. За това имаше причина. Предната нощ тя бе сънувала покойния си дядо, спомена за когото бе разчоплил старите й душевни рани. Затова лицето й бе покрито с печал през целия ден.

Елла беше в отчаяние. Тя на всяка цена искаше да развесели приятелката си. Тя вече замисляше нов фокус, който според нея непременно трябваше да оживи Сибирка, когато ненадейно на входа се позвъни и след малко прислужницата влезе и съобщи на Сибирка, че в приемната стая я очаква госпожа Вихрова.

От онова утро, когато Никс изведе Сибирка и Андрюша от жилището на майка му, момиченцето не беше я виждало. Затова неочакваното й посещение сега се стори на Сибирка доста странно. Но още по-странно изглеждаше приветливото и усмихващо се лице на Вихрова, същото онова лице, което тя бе видяла за първи път и бе сгърчено от гняв и злоба.

— Добър вечер, Сибирке! — каза с възможно най-любезен тон лукавата жена. — Добър вечер, момиченце! Нося ти радостна новина.

— Каква новина? — смутено попита момичето, като се поклони.

Вихрова погледна бързо към детето и като помълча малко, попита възможно най-ласкаво и нежно:

— Какво би казала, дете мое, ако твоят дядо и мой баща, когото ти смяташе за умрял, е всъщност жив?

Сибирка трепна от изненада и широко разтвори сините си очички.

— Не може да бъде. Горкият дядо умря в гъстата тайга в Сибир — с тъжен глас каза тя.

— Ти видя ли го мъртъв? Видя ли как го погребаха? Видя ли гроба му? — със странен глас запита Вихрова.

— Не, видях само как лежеше на снега… След това повече не го видях. Той е умрял, той е умрял! — и като закри лицето си с ръце, Сибирка горчиво заплака, като си спомни тъжната картина в тайгата.

Анна Степановна бързо прегърна момиченцето и каза:

— Стига, не плачи!… Дядо ти е жив… успели са да го спасят… да го свестят… Той бил много болен, но сега е здрав… Дошъл е тука и чака да му идем на гости.

Думите на Вихрова пресушиха сълзите на Сибирка. Големите й очи още повече се разтвориха. В тях блесна плаха радост. Тя хвана ръцете на жената и като ги стисна несъзнателно, заговори несвързано.

— Жив ли е? Дядо е жив? Миличкият ми дядо е жив! Къде е той? Моля ви, доведете го тука! По-скоро го доведете, по-скоро! За бога, не ме измъчвайте!

— Дядо ти не може да дойде сега. Той е много изморен от пътя. Отседнал е в хотел и ни чака. Да отидем при него, Сибирке! — развълнувано и на пресекулки говореше Анна Степановна.

— Да вървим! Да вървим! — От гърдите на обезумялата от радост Сибирка се изтръгна радостен вик и тя буйно се хвърли на врата на Вихрова, като плачеше и едновременно се смееше и я обсипваше с целувки. — Дядо е жив! Моят скъп дядо! Миличкият ми дядо! — бърбореше тя, примряла от щастие.

Анна Степановна, която всъщност се чувстваше много неудобно, искаше на всяка цена да прекъсне тази мъчителна сцена. Като говореше ласкаво на Сибирка да не се вълнува, заведе я в коридора, помогна й да се облече и каза на прислужницата, че близки роднини на госпожицата са дошли отдалеч, а тя ще я заведе за половин час да ги види. Така успя без никаква пречка да изведе момиченцето от „Големия дом“.

Вихрова нае файтон до Нарвская улица, настани в него малката си спътница и заповяда на кочияша да кара колкото може по-бързо. Улици, къщи, магазини пробягваха пред очите на момичето в леката мъгла на пролетния вечерен здрач. Сърцето на Сибирка ту биеше силно, ту замираше. Всеобща радост изпълваше сега душата й.

— Дядо е жив! Дядо е тук! Дядо ме чака! Какво щастие, каква радост! По-скоро, по-скоро да го видя! — ликуваше и пееше малкото, безгранично щастливо момиче.

Сибирка не забеляза кога изминаха дългия път. Тя се опомни едва когато файтонът спря пред входа на мръсен, долнопробен хотел, който се намираше почти в края на града.

— Върви с мен! — каза развълнувано Вихрова, като влезе във входа и заизкачва порутената дървена стълба към втория етаж. — Коя стая заема Степан Михайлович Кашинов? — запита тя първия прислужник, когото срещна.

Той й показа една врата, която бе в дъното на коридора.

— Тичай сега по-скоро да изненадаш дядо си. Аз вече го видях, та не искам да ви преча. Ще вървя полека след теб — обърна се Вихрова към Сибирка и умишлено забави крачките си.

Без да чака да й повторят, Сибирка се спусна като стрела по коридора към посочената врата. Запъхтяна, развълнувана, забравила се от щастие, тя бутна вратата, която широко се разтвори и влезе в стаята.

— Дядо, миличък, дядо! — изтръгна се радостен вик от гърдите й и тя падна в широко разтворените прегръдки на намиращия се в стаята старец. Тя беше като обезумяла. Обви ръчичките си около врата му, целуваше посивялата му брада, белите му коси, които така приличаха на дядовите и мокреше лицето му с радостни, щастливи сълзи, шепнейки в захлас едни и същи думи: — Дядо, миличък дядо!

— Ха, ха, ха! Време е да се опомниш, внучке! Достатъчно прегръдки и целувки! Седни сега тука и слушай добре какво ще ти кажа!

Този груб смях и глас, който съвсем не приличаше на смеха и гласа на дядо й, накараха Сибирка цялата да затрепери от главата до краката. Тя изпищя и отскочи от мнимия си дядо към вратата. Но старецът изглежда очакваше това, изпревари момичето и преди то да стигне до прага на вратата, с бързо движение я заключи.

Лицето на Сибирка се покри със смъртна бледност, в очите й се изписа ужас. Сега тя се убеди, че пред нея съвсем не е дядо й, а жестокия Иван Зуб. Той се разсмя като забеляза какво впечатление е направил на момичето.

— Какво ти стана изведнъж? По гласа ли ме позна? Позна ли стария си познайник, гълъбче? — каза той с предрезгавелия си глас. — Е добре, слушай сега! И тъй, ти си в ръцете ми. Каквото поискам, това ще правя с тебе. Ако си послушна, ще забравя злото, което ми стори, ще забравя, че ти с негодника Андрей ни предадохте на полицията, мен, баща ми и брат ми. Ще ти простя всичко. Но ще трябва пред всички да обявиш, че съм твоя дядо! Чуваш ли? От сега нататък аз съм твоя дядо Степан Михайлович Кашинов, птицеловеца от затънтената сибирска тайга! Чуваш ли, запомни го добре! Ще те отведа в Сибир и ще живееш там с мене, докато освободим от каторга баща ми и брат ми. Ако бъдеш умна и ми се покоряваш, ще те пусна да вървиш където щеш. Чуваш ли какво ти казвам аз, Иван Зуб?

Със същите широко отворени, почти изхвръкнали от орбитите си очи и смъртно изплашено лице, Сибирка слушаше като в сън.

— Иван Зуб, Иван Зуб! — извика тя с глас, който не приличаше на нейния.

Да, това наистина беше Иван Зуб. Още от първия звук тя позна гласа на горския скитник, нейния най-зъл враг и почти онемя от страх. Зуб усети впечатлението, което произведе върху детето и като искаше малко да я поободри, каза с по-мек тон:

— Я виж ти, как загуби ума и дума от страх, глупачке! Какво, уплаши ли се? На тебе казвам, при мене ще живееш добре! Ще ми бъдеш като дъщеря, стига да ме признаеш пред хората за твоя покоен дядо. Съгласи се, дете, по-добре ще бъде за тебе. Хайде, на теб говоря, съгласявай се!

В този момент стана нещо странно със Сибирка. Като че ли едва сега тя разбра всичко онова, което се изискваше от нея. При тези думи на Зуб, неотдавнашният страх като че ли изведнъж я напусна. Да признае този злодей за своя покоен дядо? За миличкия и скъп дядо? О, никога! Никога тя, Сибирка, не ще стори това! Нека по-добре той, злодеят Зуб, да я убие!

И забравила се от тъга, страх, мъка и жестоко обидена за покойния си дядо, цяла обхваната от гневно възмущение, извика:

— Никога! Чувате ли! Никога няма да направя това! Никога!

— А, така ли? Тогава не се сърди, момиченце! Каквото си постелеш, на такова ще легнеш! — почти изрева побеснелият Зуб и преди детето да може да викне за помощ, той я хвана, запуши й устата с някакъв парцал и като завърза ръцете и краката й с някакво въже, грубо я хвърли на канапето. След това се наведе над нея и злобно засъска: — Чуй бе, мръсно момиче! Сега си в моите ръце! Ти би могла да бъдеш щастлива, да бъдеш моя внучка, да бъдеш моя любима дъщеря, да ми бъдеш като родна дъщеря… а сега… сега… Почакай малко! Все пак ще те закарам в Сибир… Не току-така съм дошъл тук на хиляди версти да те диря. Значи си ми потребна. Ако беше се съгласила доброволно, щеше да ти бъде по-леко. Но сега, миличка, едно ще ти кажа, по-добре щеше да бъде за тебе да не беше се раждала на този свят. Неведнъж ще има да си спомняш за Зуб и тежката му ръка!… Почакай само да си легнат всички и ще ти дам да разбереш! А сега си полежи самичка и насаме си помисли за всичко! А когато се върна, друг разговор ще почна с тебе!…

И като блесна бясно с огнени очи, Зуб се закани на детето с големия си юмрук и излезе от стаята, като не забрави да заключи вратата отвън.

Завързана, почти задушаваща се, Сибирка лежеше на широкото мръсно канапе, покрито с лекясана покривка, без воля, без мисли, без сълзи…