Лидия А. Чарская
Сибирка (12) (Малката укротителка на лъвове)

XI.
В големия град

— Питер! Санкт Петербург! Пристигнахме!

— Пристигнахме ли вече, чичо?

— Да не би да искаш още да се возиш, момче? — Високият широкоплещест кондуктор се усмихна добродушно, потупа Андрей по рамото, и добави закачливо: — Нима пътят от Тоболск до тука ти се стори къс, момко?

В никакъв случай пътят от Тоболск до Петербург не можеше да се стори къс за изморените и измъчени от дългото пътуване деца. Добродушният кондуктор се бе пошегувал, но нито Андрей, нито Сибирка, свити в ъгъла на вагона, можеха да отговорят на шегата с шега.

Големият чужд, непознат град, чиито огромни сгради, църкви, фабрики и комини се виждаха отдалеч, беше съвсем чужд за децата, израснали в непроходимата тайга и малките сибирски селца. При това те отиваха не само в непознат град, но и при чуждо семейство, при семейството на някаква леля Анушка, за която Сибирка знаеше само от разказите на покойния си дядо и от редките писма, които той получаваше. Андрей пък изобщо нищо не знаеше за тази леля.

Бяха изминали около два месеца откакто замръзналите деца бяха намерени от умния Лун, довел група хора от близкото селище. В това село горския ловец, остякът Нимза и кучето му Лун бяха добре познати, защото често там возеха за продан риба, дивеч и животински кожи. Като видели Лун със завързан на врата му пояс, мужиците решили, че Нимза загива нейде в тайгата. С фенери в ръце се спуснали да го спасяват и благодарение на силното обоняние на Лун, успели да намерят децата. Разтрили ги със сняг, завили ги в овчи шуби и ги докарали с шейната на Лун в селцето, със слаби признаци на живот. Настанили ги в топла стая в легло с топли завивки и им дали да пийнат глътка водка с горещ чай. Децата скоро се съвзели. Тогава ги нахранили и им дали още горещ чай. В същото време нахранили и Лун с овесена каша. След като си починал добре, го пуснали да се върне при стопанина си. Пургата била утихнала и нощта се сменила с утринната зора. Умното куче знаело отлично пътя от селото до чума на остяка в гъстата тайга.

Така под грижите на добрите хора, Сибирка и Андрей прекарали няколко седмици в селото при гостоприемния стопанин и когато напълно се съвзели, тръгнали на път към далечната и чужда за тях столица.

* * *

С пухтене и шум, влакът навлезе в голямата гара.

— Ето че пристигнахме — каза отново кондукторът. — Повече няма да ви возим. Свърши се.

Той погледна към децата, но те не се помръднаха. И двамата смутено се свиха в ъгъла на вагона, плашеше ги необикновеното за тях множество от хора, които се блъскаха и бутаха на разни страни из вагона. Тук, край тях, някаква баба събираше своите вързопи и торбички. По-нататък плачеше дете, изплашено от блъсканицата. Трима мъжаги се блъскаха в пътниците, като се промъкваха към изхода.

— Да тръгваме и ние — каза Андрей, като хвана Сибирка за ръка и също се запромъкваха към изхода на вагона.

Ето и перона на гарата. Тук бъркотията беше още по-голяма, отколкото във вагона. Тичат носачи, тичат хора и всички са се устремили някъде напред. До тесния изход се бе събрала огромна тълпа. Хората се блъскаха едни други, говореха високо и излизаха на площада пред гарата. Андрей и Сибирка вървяха след другите.

Пред очите им се простираше дълга и широка улица, големи, високи сгради се изпречиха пред погледа им. Магазини с кристални витрини, разкошни екипажи, трамваи и всякакъв вид каляски… И много, много народ!

Свирки, звънци, конски тропот — шумът на столичния град ги оглуши и порази. Те се спряха по средата на улицата като вкаменени и не знаеха накъде да отидат, в коя посока да тръгнат.

— Ей, деца, пазете се! Какво сте се зазяпали! — чу се остър вик над главите им и те едва успяха да отскочат настрана, когато покрай тях прогърмя каляска, която ги опръска от главата до петите с кал.

Почти едновременно с това, като че ли изпод земята изникна пред децата фигурата на полицай.

— Какво се завирате под конете? Нима не виждате пътя? Да следя и за вас ли! Внимавай, иначе ще те заведа в участъка! — нахвърли се той върху Андрей.

Момчето го погледна смутено и здраво стисна ръката на Сибирка, като че ли се боеше да не му я отнемат. Полицаят хвърли още един поглед към децата и се върна на поста си.

— Да вървим, че току-виж пак се разсърдил! — каза Андрей на спътничката си. — Повтори още веднъж къде живее леля ти Анушка.

— Тя живее на улица „Карская“, дом 2, квартира 5 — каза Сибирка отдавна научения адрес наизуст.

— Много добре. Нека да попитаме къде се намира улица „Карская“! — оживи се Андрей и се доближи до същия полицай.

— Знаете ли, чичо, къде се намира улица „Карская“? — запита той.

— Тук няма такава улица — отсече полицаят. — Такава улица има в другия край на града във „Виборгская сторона“. Далеч е оттук. До там може да се отиде с файтон или с трамвай.

Андрей въздъхна. Той нямаше пари за трамвай. Последните двадесет копейки изхарчи днес за храна. С тях бе купил яйца и хляб. Така запазеното от него малко бащино наследство едва му стигна за пътя от Сибир до Санкт Петербург. Все пак той не се отчая.

— Вие, чичо, само ни покажете пътя, а ние как да е ще се замъкнем дотам! — смело поклати глава Андрей и се обърна отново към полицая, готов да отиде макар и на края на света.

Полицаят подробно му обясни пътя към „Виборгская сторона“ и децата бодро и весело тръгнаха нататък.