Лидия А. Чарская
Сибирка (13) (Малката укротителка на лъвове)

XII.
Горчиво разочарование. Никс разрешава въпроса

Децата вървяха, преминаха улица след улица, една, втора, пета… десета! О, колко много са тия улици и улички! Като че ли нямат край. И навсякъде огромни сгради и разкошни магазини с най-привлекателни стоки, нагласени по витрините им. Те се спираха едва ли не пред всяка витрина и дълго се любуваха на невижданото досега от тях зрелище. А междувременно, нощта бързо настъпваше. По улиците започна да се смрачава. Запалиха електрическото осветление и града изведнъж се заля в празнична светлина. Скоро достигнаха до красавицата на Санкт Петербург, река Нева, която бе започнала да се освобождава от зимната си покривка.

Сибирка се измори. Малките й крачета бяха отвикнали да се движат по време на продължителното пътуване от Сибир до столицата и започнаха да я болят. На големия мост, свързващ двата бряга на реката, те съвсем отказаха да й служат.

Като забеляза това, Андрей, без да каже нито дума я взе на ръце и я понесе нататък.

— Помниш ли как те носех тогава в тайгата? — припомни й той шепнешком и се усмихна.

Сибирка не отговори, а само се сгуши в него. Андрей крачеше бодро със силните си момчешки крака. Той премина по моста и стъпи на другия бряг на Нева. По пътя непрекъснато разпитваше за улица „Карская“. Тук вече нямаше големи сгради и богати магазини. Тук-таме се срещаха малки, двуетажни къщи. Скоро и тези малки дървени къщи се разредиха. Най-накрая Андрей и Сибирка навлязоха в тясна и безкрайно дълга улица. Колкото по-навътре навлизаха, толкова улицата ставаше по-пуста и по-глуха. Най-после тя зави и опря в някаква сграда. Две-три полупорутени къщурки бяха всичко, което имаше в това затънтено място. Андрей повдигна глава и прочете високо надписа на единия ъгъл:

— Улица „Карская“.

— Тук, тука живее леля Анушка! — оживи се Сибирка и се изплъзна от ръцете на своя покровител.

— Дом номер две — прочете отново Андрей, — точно този… Е, да влезем!

И те бързо се отправиха към вратата на разкривената дървена къщурка. Като преминаха портата и калния двор, те влязоха в някакво помещение, което не приличаше ни на коридор, ни на преддверие и се отзоваха в пълна тъмнина.

Децата се спряха и не знаеха какво да предприемат, когато неочаквано силна ивица светлина проряза тъмнината. Отвори се някаква врата и разчорлен човек с обущарски калъп в ръка се изправи на прага.

— Вие какво искате? Какво се лутате из чужди квартири? Просяци ли сте? На просяци нищо не даваме! — извика той с груб глас.

— Ние не сме просяци — побърза да обясни Андрей на сърдития човек. — Ние търсим леля Анушка, Анна Степановна. Тя тук ли живее?

— Анна Степановна Вихрова ли? Ако става дума за нея, то тя ми е квартирантка — омекна непознатият. — Елате насам. Роднини ли сте й? — кротко запита той.

— Ето, тя е роднина — Андрей посочи към Сибирка. — Тя е внучка на баща й, а аз… аз съм чужд… Моля, покажете ни, чичо, как да отидем при леля!…

Сърдито изглеждащият човек с калъп в ръка тръгна напред, като мърмореше нещо под нос. Децата го последваха. Те пристъпиха прага на някаква стая, откъдето ги лъхна миризма на кисело зеле и мухъл. Без да обръщат внимание на гъстите кълба дим и сажди, децата видяха, че са попаднали в опушена кухня. Някаква жена се въртеше около готварската печка. Две деца се държаха за полите й. Други две момчета седяха в ъгъла на кухнята с обущарски принадлежности в ръце.

— Анна Степановна, идат ти гости! — грубо извика разчорленият стопанин на квартирата и като разтвори широко една врата, уплътнена с раздрана мушама, бутна децата навътре.

Андрей и спътницата му се отзоваха до прага на малка, светла стая, по-голямата част от която се заемаше от легло, покрито с бяло памучно одеяло и цял куп възглавници върху него. В единия ъгъл имаше мушамено канапе, допряно до стената, а пред него маса, покрита с лекясана покривка и няколко стола. В другия ъгъл имаше грамаден сандък, до него скрин, а отгоре — малък иконостас с няколко икони, който беше единствената украса на стаята.

В средата стоеше жена в тъмна домашна рокля, с гладко причесани коси, със сухо жълтеникаво лице и с лукави, малки като на мишка игриви очи, които горяха в трескав огън. Като видя появилите се на прага деца, жената неволно отстъпи крачка назад и цялата пламнала, замаха с ръце.

— Просяци не пускам! На просяци нищо не давам!… Аз самата съм бедна! Гладна съм! — завика тя и се сви в ъгъла върху сандъка, като впи ръце в капака му.

— Ние не сме просяци… ние дойдохме на гости… тоест, ние дойдохме да живеем… — смутено каза Сибирка, като този път тя излезе напред. — Аз идвам от дядо Михалич, от Сибир… Дядо умря и преди смъртта си ми заръча да дойда при леля Анушка… Нали вие сте леля Анна Вихрова?… И ето, аз дойдох при вас… Аз съм Сибирка… Шура, за която дядо така често ви е писал… Сибирка, дядовата внучка… Дойдох да живея при вас. Аз… и Андрюша, двамата дойдохме. Здравейте, мила лельо! — Като каза това, Сибирка протегна ръка.

Очите на жената широко се разтвориха. По страните й пламна руменина. Тя изпита страх. Очите й запламтяха още по-силно. Хлътналите й гърди се повдигаха високо когато дишаше. Внезапно тя скочи като луда от сандъка, върху който седеше. Хвана момиченцето за раменете и го разтърси с всички сили.

— Вън! — задъхвайки се от ярост, завика тя. — Вън, лъжкиньо, просякиньо, крадло! Никаква Сибирка не зная и не искам да зная! Пет пари не давам за някакво си чуждо момиче! Просякиня! Махай се оттук! Не ща и да чувам за тебе! Вън, още тази минута, иначе…

И тя блъсна Сибирка така силно, че ако Андрей не бе подхванал навреме уплашеното до смърт момиче, бедното дете щеше да удари главата си във вратата.

— Не смейте да пипате Шура! Как не ви е срам! — извика момчето извън себе си от гняв. — Само се опитайте да я обидите и ще си имате работа с мене!

Гласът му прозвуча твърдо, като на възрастен. Веждите му заплашително се свиха над искрящите му черни очи. Гняв и негодувание се изписа върху красивото му мъжествено лице.

Този страшен вид на младия защитник доведе жената до пълна истерия. Със свити юмруци, пребледняла от злоба и раздразнение, тя се нахвърли срещу него.

— Вън, веднага, още тази минута, гнусни изнудвачи, просяци и лъжци! Гледайте какво измислили! От Сибир дошли! Ще ви дам аз един Сибир! На полицията ще ви предам, негодници такива! — яростно беснееше със своите отчаяни викове жената.

Разярена до краен предел, тя замахна с ръце, готова да удари Андрей. В същия миг обаче, вратата се отвори неочаквано и в стаята влезе момък, завит в широко и топло наметало. Той бе слаб и строен, около 14–15 годишен. Изпод кожената му шапка, над наметалото падаха разкошни руси къдрици. Когато момъкът със замах свали наметалото от себе си, Андрей и Сибирка неволно извикаха от учудване.

Момъкът бе облечен в някакъв чудноват розов костюм от коприна, така плътно прилепнал до тялото му, че изглеждаше съвсем гол. Само къси зелени панталони закриваха краката му до коленете. Беше обут във високи кожени ботуши, които нямаха нищо общо със странния му костюм.

— Ето ме и мен! Току-що завърши репетицията в театъра и дойдох при тебе. Не успях дори да се преоблека. Много бързах. А ти пак се сърдиш, мамо! Престани, сама виждаш, че ти вреди — каза странният момък и хвърли недоумяващ поглед към непознатите деца. Като кимна към тях с глава, запита: — Тия откъде се взеха?

Анна Степановна Вихрова се обърна към сина си:

— Това са някакви малки просяци, готовановци — развълнувано започна тя. — Бог знае откъде са научили за покойния ми баща, който умря в Сибир. Явяват се тук и искат да ни се натрапят, да ги храним, да ни отнемат последния залък… те… те… — Тук Вихрова така се закашля, че не можа да продължи.

— Престани, мамо, моля ти се! Няма защо да се вълнуваш напразно. Чакай да поговоря с децата. Всичко ще уредя, ти само не се ядосвай. Със своите викове само пречиш да се разбере каква е тази работа — не съвсем вежливо се отнесе към майка си розовият момък.

Като придаваше особена интонация на думите си и с маниерите си, той се мъчеше да изглежда на възрастен човек. Като се приближи до Сибирка той я попита строго:

— Ти откъде се появи?

Сибирка се опита да отговори, но не можа. Смущението й растеше с всяка минута. Като видя колебанието на приятелката си, Андрей отговори вместо нея:

— Това е Шура, или Сибирка. Дядо й умря. Остана й само леля Анушка, за която много пъти й е разказвал покойният й дядо… И ето, тя пристигна при нея от Сибир, така както бе предсмъртното му желание. Това е всичко.

— Научихме, че дядо е умрял в Сибир, замръзнал в тайгата, както и че не са успели да намерят тялото му — сухо забеляза момъкът. — Затова вече ни писаха. Но той не е могъл да има никаква внучка. Наистина, някога той бил взел някакво момиченце да го отгледа като свое, но го изпрати при нас, щом узнал, че го търсят родителите му и ние дадохме момиченцето на бащата, който се оказа твърде виден господин. Други деца не са се възпитавали у дядо. Това е също така вярно, както е вярно, че се казвам Никс Вихров и вие напразно сте дошли тук. Струва ми се сега, че се разбрахме. Какво искате още? — завърши той остро, почти грубо.

— Вие сте прав, нищо повече не ни трябва — отвърна Андрей, а в това време сините очи на Сибирка плувнаха в сълзи. — Нищо повече не ни трябва — бодро и насмешливо продължи той. — Ние ей сега ще си отидем. Види се, дядото на Шура дори не е подозирал, че дъщеря му и внук му са толкова зли, иначе не би съветвал своята мила Сибирка да пътува чак до Санкт Петербург. Ех, Бог е милостив и ние няма да пропаднем. Нали така, Шура? — обърна се той ласкаво към момичето, а тя го погледна кротко през сълзи.

— Сбогом, след такова посрещане, наистина няма защо да оставаме у вас — каза Андрей с презрителна усмивка. — Да вървим, Шура, не плачи! Ще се наредим как да е — каза той на момичето, което още хълцаше. Той я изведе от негостоприемната стая, към която те с такава надежда се стремяха само преди няколко минути и в която се разбиха на пух и прах, надежди и упования.

Леля Анна и розовия Никс останаха сами в стаята. Те помълчаха известно време. Никс заговори пръв.

— Мамо, постъпихме лошо — каза той.

— Защо, дете мое? — попита Вихрова и острият й груб глас прозвуча сега ласкаво и кротко.

— Лошо постъпихме, защото тези глупави деца могат да тръгнат да разправят наляво и надясно из града за своята съдба и така ще се издадем и отидем по дяволите. Щеше да бъде по-добре да ги приемем, след това да ги отстраним. Не трябваше да ги посрещаш с такава ярост и такива крясъци. Това може да се стори подозрително на децата. А и аз не трябваше да им казвам за пребивавалото у нас момиченце.

— Но какво можех да направя, Коленка? Така се изплаших, като видях момичето! Та нали в писмото, което получихме от село, се казваше, че е изчезнало безследно след смъртта на баща ми? И изведнъж ненадейно възкръсва и се явява тук, и то когато… когато… О, боже мой! Ами че нейното появяване тук ще разруши цялото ни щастие! — Жената говореше с трескаво вълнение.

— Да предположим, че дотогава има още време… Знаеш ли какво ми дойде на ум? — прекъсна я синът й. — Това момиченце е хубаво като картинка. Мистър Бил отдавна търси такава хубавица. Появяването на такова момиче в клетката на дивите зверове би предизвикало буря от възторг сред публиката в цирка. Мистър Бил си заминава тази есен със своите лъвове. Аз не мога да го последвам. Ти няма да ме пуснеш, пък и няма защо да отивам. Имаш достатъчно пари в сандъка, благодарение на щедростта на нашия благодетел. Ще заминем нейде надалеч, ще си купим малко имение и ще живеем охолно и безгрижно. А това момиче би могло да постъпи в нашия театър при укротителя на лъвове мистър Бил, на когото, вярвам, това хубаво дете ще допадне. По този начин ще се избавим от нея и от всякакви неприятности с нашия благодетел. А ние, още тази есен, щом приключа със задълженията си към цирка, ще отпътуваме надалеч. Пари имаме и няма кого да жалим тука — довърши той с тон, който не търпеше възражение.

— Как няма? Ами нашата Саша? Ти забрави за нея! — с упрек заговори Вихрова, обръщайки се към сина си.

— Престани, мамо, какви са тия нежности? Сестра ми е подредена отлично. Няма да съм първият, който не би се отказал да бъде на нейно място. А когато благодетелят й умре, Саша ще узнае цялата истина и ще се върне при нас като богата наследница. Нима е лошо това?

— Да, Коленка, какво по-добро от това? Само ако не умра по-рано от княза! — замислено продума жената.

— О, ти ще живееш още сто години, мамо! — весело извика Никс. — Чистият въздух в имението, нейде на юг, ще укрепи силите ти. Само трябва да уредим въпроса с децата, колкото се може по-скоро! Не дай боже някой да узнае истината!… Загубени сме тогава. Аз поемам грижата върху себе си. Ще помоля мистър Бил да вземе момичето, а момчето ще препоръчам на директора на театър „Развлечение“. Той ще му намери място, макар и на първо време за обикновен сценичен работник. А в началото на есента, когато мистър Бил си замине за Америка, завинаги ще се избавиш от тази Сибирка, която като камък ни се стовари на главите. Нали така? Сега ще побързам да настигна тези негодници. А ти, мамо, приготви нещо за ядене. Защото в този вид, изморени и гладни е немислимо да ги водя нито при мистър Бил, нито при директора на театъра. Нито единият, нито другият ще ги приеме така изтощени.

И като каза това, момъкът, който се наричаше и Никс и Коленка, навлече палтото си върху странния костюм, зави се с наметката си и излезе от стаята, като тананикаше под носа си някаква весела песничка.