Лидия А. Чарская
Сибирка (27) (Малката укротителка на лъвове)

XXVI.
Две Али — две княгини. Посещението

Изминаха няколко дни. Беше ясно майско утро. В същата онази голяма и просторна стая, където преди няколко седмици малката княгиня гощаваше своята гостенка, Аля, Андрей, и Сибирка, която се бе съвзела от преживените сътресения, играеха с топка. Децата се бяха така увлекли, че не забелязаха кога князът влезе и се спря, възхитен от прелестната картина. Чернокосият хубавец Андрей и двете бели и ефирни като феи момичета, скачаха и тичаха да стигнат топката.

Сибирка се бе напълно възстановила и днес беше бодра и особено оживена. Прелестното й личице гореше, страните й бяха зачервени, а сините очички блестяха като звездици.

С безкрайна нежност и тиха тъга князът я гледаше, като се чудеше как толкова време не е могъл да познае своето родно дете, което сега би познал измежду хиляди подобни на него деца. Ала той забравяше едно, че бе оставил момиченцето си в тайгата когато то беше едва на девет месеца, а в тази нежна възраст всички малки дечица са почти еднакви. Развълнуван, той сега си помисли: „Днес мога да му кажа всичко“. И с любезен глас повика Сибирка.

— Сибирке, ела при мен…

Момиченцето остави топката и отиде при княза. То вече бе успяло да свикне с него и да обикне този мил и добър човек. След нея изтича и Аля. Приближи се и Андрей.

— Стига сте играли днес, деца. Дойдох при вас да ви разкажа една малка и истинска история. Надявам се, че на драго сърце ще я изслушате — каза неспокойно князът.

— Разказвай, разказвай, татко! Така обичам да те слушам! — скачаше и викаше Аля. — Колко ли е интересно? Ти каза, че ще ни разкажеш нещо, което е станало. Ще рече, че е истина? — подскачаше Аля около баща си и го подкани да седне в креслото.

— Да — отговори князът и седна. — Това наистина се е случило, когато бях още млад.

Княгинята седна на столче до краката на княза, а Андрей и Сибирка седнаха малко по-встрани.

— Беше преди девет години — започна княз Гордов и гласът му потрепери. — Из гъстата и необятна сибирска тайга пътувала шейна, карана от чифт коне. Била непрогледна нощ, бушувала страшна виелица и било ужасно студено. Пътниците били трима: баща с мъничката си дъщеря и кърмачката на детето. Майката на момиченцето била умряла преди два месеца и за да разсее поне малко скръбта си, овдовелият мъж отивал с деветмесечната си дъщеря в имението на свой приятел, дълбоко в Сибирската тайга. За беда ненадейно ги нападнали вълци. Нямало никакви изгледи за спасение. Младият баща най-много се боял за мъничкото си невинно детенце. Той заповядал на коларя да спре, слязъл от шейната и като съблякъл скъпия си кожух, завил детето в него и го завързал с колана си високо за едно дърво, за да не могат вълците да го достигнат. Едва успял да направи това и вълците се нахвърлили върху нещастните пътници и ги разкъсали. Само бащата на момиченцето по чудо се спасил. Ловци от близкото селище чули викове в гората и се притекли на помощ. Нещастният пътник едва дишал. Те го занесли в селището, но детето не открили. По документи и писма, които намерили у него, ловците съобщили на приятеля му къде се намира пострадалия пътник. Приятелят му дошъл, погрижил се за него и го завел в чужбина, за да се лекува. Но болестта му се влошила и той бил принуден да престои там повече от четири години. Оттам постоянно пращал обявления във вестниците в Русия и молел да му върнат изгубеното дете или да му съобщят нещо за неговата участ. Но от никъде не получил никаква вест. Детето не се намерило. Ала то не било загинало. Както по-късно се изяснило, на другата сутрин след нападението на вълците в тайгата, го намерил един стар птицеловец. Той взел детето, отгледал го и го възпитал както си знаел. Този птицеловец бил известен между хората с името Михалич…

Тук князът силно се развълнува и треперещият му глас изведнъж секна. През цялото време докато говореше, той не сваляше очи от Сибирка. Когато той спомена за завързаното дете в гората, тя трепна. След това призрачна бледност покри нежното й хубаво личице. Прекрасните й сини очи отново засвяткаха като звездици и горещи, с ясен пламък се впиха в лицето на княза. Тя притисна ръка до сърцето си, като че ли искаше да задържи ударите му.

Погледът на княза срещна очите на детето. Като че светкавица блесна пред двамата в този миг. Слънцето по-ясно засия и освети всичко онова, което досега се намираше в мъгла. Неописуемо вълнение обхвана и двамата. Князът като че ли се преобрази. За първи път от много години тъгата изчезна от лицето му. То засия от безпределна бащинска любов и безкрайна нежност. Благородният и рано застарял княз Гордов съвсем се преобрази.

Повече не можеше да се владее. Той се изправи развълнуван, бледен и протегна ръце към Сибирка, която стана машинално. Тя също трепереше от необяснимо вълнение. Князът тръгна към нея.

— Това дете… беше ти… ти… мое малко момиченце… ти, моя Александра… ти, Сибирке моя! — със сетни сили прошепна той и порой сълзи се стекоха от очите му.

— Татко! — звънна мил и нежен гласец, изтръгнал се за пръв път от дълбочината на детското сърчице, и Сибирка падна в прегръдките на баща си.

Измина минута… две… може би цели часове… Но за бащата, който прегръщаше и галеше намерената си любима дъщеря, това време изглеждаше твърде кратко.

Тихо, едва чуто ридание се разнесе до щастливите баща и дъщеря. Скоро риданието се усили и премина в силен плач. Мнимата княгиня Аля се обливаше с горчиви и неутешими сълзи.

— О, боже мой, боже мой! — задушаваше се от вълнение момиченцето. — Сега не аз, а Сибирка ще бъде истинската княгиня, а мен ще дадат на нейно място в цирка или там откъдето са я взели. Не искам! Не искам да стане! Не искам! Ах, толкова съм нещастна! — и тя се обля в още по-горчиви сълзи.

При тези думи русата главичка се измъкна от прегръдките на любимия баща. Тя се спусна от коленете му, доближи се до плачещото момиче и го прегърна.

— Не плачи, Аля, миличката ми — каза тя. — Разбира се, ще останеш с мене при татко… Ще го помоля да останеш при нас. Не си виновна за нищо. Да, да, татко е добър и ще те остави тук. Ще живеем всички заедно… ти, аз и Андрюша. Нали, татко?

— Да, да, мое мило момиченце! — побърза да отговори князът. — Всичко ще бъде по твое желание. Ще изпълня всичко, каквото желаеш. Преживяла си толкова мъки и страдания, че бъдещият ти живот трябва да бъде изпълнен само с радост и светлина. Аз бях при госпожа Вихрова днес. Благодарение на моето застъпничество, тя е свободна. Тя се покая за всичко. Обещах й да се грижа за нейната дъщеря така, както и за тебе, моя Сибирке! А Андрюша ще възпитавам без да жаля средства. Доволна ли си сега, миличката ми? — попита князът, като нежно целуна дъщеря си.

Андрей, сияещ от радост, стисна ръката му. Аля го прегърна, както и Сибирка.

— А сега, Андрюша, разкажи ми всичко, което е преживяла моята мила и скъпа дъщеря. Искам да зная всичко! — обърна се князът към Андрей, който побърза да изпълни желанието му.

Дълбоко потресен и развълнуван, бащата изслуша пълната с тъжни приключения история на родното си дете. Сърцето му се свиваше от болки и силно биеше. Той едва сдържаше сълзите си, които напираха непрекъснато. Когато момчето разказа как Елла е избавила Сибирка от ръцете на Зуб (Сибирка бе успяла вече да му каже за това), на прага неочаквано се появи лакеят и доложи, че е дошла нова посетителка от цирка. Князът още не успял да попита коя е тя, когато на вратата се показа чернокожата Елла с букет от евтини полски цветя.

— Здравей! Здравей! — започна негърката с новонаучената дума и като се приближи до Сибирка й подаде цветята.

— Ето моята спасителка, татко! — извика момиченцето, като хвана Елла за ръкава и я заведе при баща си.

Князът я погледна приветливо и стисна черната й като сажди ръка.

— Обясни й, Сибирке моя, цялата моя признателност — каза князът развълнувано. — Кажи й, че в знак на благодарност за онова, което е направила за тебе, готов съм да й дам всичко, каквото поиска, кажи й също така, че ти сега можеш да й дадеш всичко, което си пожелае. Сега ти си моя наследница и богата княгиня.

Сибирка и Андрюша заобясняваха с жестове, но Елла само мънкаше нещо в отговор и кимаше с къдравата си глава. Накрая тя изглежда че разбра всичко, защото замаха с ръце, като се мъчеше от своя страна да обясни нещо. Тя ту подръпваше косите на Сибирка, ту ги гладеше с черните си пръсти, ту целуваше ръцете й, раменете и къдриците на дългите й руси коси.

— Какво иска да каже? — попита озадаченият княз.

— О, татко! — извика потресена Сибирка. — Тя се отказва от подаръци, от пари и моли да й дам за спомен само една къдрица от моите коси.

* * *

Тази нощ Сибирка прекара в дома на баща си вече като негова родна дъщеря.

Късно вечерта, когато двете руси княгини, двете Али, бяха вече заспали в скъпите си легла, вратата на спалнята безшумно се отвори и князът влезе. Той отиде най-напред до мнимата княгиня, прекръсти я и я целуна по навик, а след това се приближи до леглото на своята родна, истинска дъщеря.

Сибирка дълбоко спеше. Разкошните й къдрици се разстилаха по възглавницата, а прелестното й личице се бе покрило с нежна руменина.

Князът безмълвно протегна благославяща ръка, нежно целуна Сибирка по влажното чело и като падна на колене пред леглото, отправи дълга и топла молитва към Всевишния да дари щастие на скъпото му много изстрадало дете.