Лидия А. Чарская
Сибирка (2) (Малката укротителка на лъвове)

I.
Дядо и внучка

— Студено ми е, дядо, студено!

Малкото деветгодишно момиченце се притисна с треперещото си слабичко телце към високия и съсухрен старец, който дялкаше някаква пръчица.

То бе облечено във вехта рокличка и палтенце или по-скоро не палтенце, а старо кожухче, което едва стигаше до коленете му. Изпод забрадката се спускаха едри, руси къдрици, които красяха бледото му слабичко личице, с големи, ясносини очички.

— Студено ми е, дядо, студено! — повтори момиченцето и още по-силно се притисна към него.

Старецът беше висок и слаб човек. Кожата на лицето му бе набръчкана и жълта като восък, а погледът на старческите му очи, изморен и мътен. Вехт и изтъркан кожух загръщаше съсухреното му тяло. В малката тясна колиба, където живееха старецът и момиченцето беше студено, тъмно и неприветливо. Единственото прозорче, затрупано отвън със сняг, едва пропускаше малко светлина. При това студът бе нашарил стъклото с най-разнообразни пера и цветя, които допълнително пречеха на оскъдната светлина да прониква в бедната колиба. Освен потъмнялата маса, студената печка, кой знае от кога не палена и стиска слама, захвърлена в ъгъла и небрежно покрита с някакви дрипи, в колибата нямаше нищо друго.

Дядо и внучка седяха сгушени един в друг и трепереха от студ. От време на време дядото кашляше, притискаше гърдите си с ръка и така тежко дишаше, че на момиченцето му се струваше, че той ей сега ще се задуши.

Навън вятърът бушуваше, а виелицата разпиляваше парцали сняг по улиците на малкото селище.

— Ууууу! — пронизително свиреше вятърът.

— Ууууу! — отвръщаше зловещо снежната фъртуна.

Малката колиба се тресеше от силния вой. Трепереше и русокосото момиченце, а високият съсухрен старец като че ли още по-силно кашляше.

— Дядо, да бяхме запалили печката! — нерешително каза момиченцето.

— Нямаме вече дръвца, Сибирке… Преди няколко дни изгорихме последните. Свършиха се. Нищо вече нямаме. Ни хляб, ни съчки…

Като каза това, старецът така силно се закашля, че момиченцето се уплаши. Той притисна още по-силно внучката си и я зави с края на шубата си. Известно време двамата мълчаха. Дядото дялкаше пръчици, а момиченцето зъзнеше, гушейки се в шубата.

Студът ставаше все по-силен. В колибата беше вече невъзможно да се стои. Дядото отдавна бе разбрал това и се бе решил да действа без оглед на виелицата и студа.

— Чуй, Сибирке, ще отида в гората. Ще събера дръвца, пък и примките ще прегледам, дали не се е хванало някое зайче. Ех, че угощение ще си направим тогава! — каза той като се помъчи да се усмихне. — Трябва много да си огладняла, дъще моя. Нали ти се иска да си похапнеш?

— Да, дядо — срамежливо прошепна момиченцето.

— Тъй, тъй! Много добре! — разбърза се старецът. — Ще отида в гората… Ще прегледам примките… Ще намеря някое зайче или птичка… И съчки ще сбера… Печката ще напалим… Дивечът ще опечем… Ех, че хубаво ще бъде, а, Сибирке?

И като се суетеше и кашляше, дядото с треперещи ръце свали от един пирон поокъсана шуба, навлече я, тури си стария овчи калпак, прекръсти и целуна момиченцето и отвори вратата на колибата, която самотно стърчеше в самия край на селището. Виелицата, студът и вятърът изведнъж нахлуха навътре. Сибирка цяла се разтрепери. Стана й студено и страшно. Тя скочи от мястото си, завтече се към стареца и като го хвана за ръката, каза:

— Не ме оставяй сама, дядо! Така ми е страшно да остана сама! Вземи ме със себе си! — и още по-силно стисна ръката на дядо си.

— Ами ще замръзнеш в гората, глупавичката ми! — каза старецът. — Я виж какъв студ е навън!

— Нищо, дядо! Ще си обуя валенките и ще се завия в големия шал — помоли се Сибирка.

Старецът се поколеба. Беше много студено, но трогнат от тъжния поглед на сините очички, махна с ръка и каза:

— Добре, да вървим! Да бъде както искаш. Завий се добре с шала и обуй валенките.

Сибирка подскочи от радост. Набързо се приготви и като хвана дядо си за ръка, излязоха от колибата.