Лидия А. Чарская
Сибирка (6) (Малката укротителка на лъвове)

V.
Сладък сън и горчиво пробуждане

Сибирка спеше сладко и сънуваше. Сънуваше, че навън е златно лято, че блести и ухае топъл юнски ден, а в тайгата е така прохладно и приятно! Сянката на вековните дървета така хубаво закриля от палещите слънчеви лъчи! По клоните скачат малки катерички, мъхнати червеникави обитатели на горите. Дядо отдавна бе обещал да улови и подари на своята Сибирка едно такова хубаво червеникаво зверче. А колко много цветя има наоколо! Какви ли не щеш: и момини сълзи, и теменужки, и боровинки, и какво ли не още!…

Притихналата гора като че ли се усмихва. Дядо също се усмихва. Колко е щастлив дядо, че днес е наловил толкова дивеч! Ето колко яребици и кеклици са се наловили в примките! Колко са глупавички! Подмамени от зърната, които дядо е насипал около примките, те са се хванали.

Колко жалко, че дядо си няма пушка! Няма и пари да си купи. Що за ловец е той без пушка? Ала и без пушка лови достатъчно птички и дивеч…

Ето че слънцето вече надзърта в тъмната тайга и позлатява върховете на дъбове и кедри… Ето палавата катеричка пак скача от клонче на клонче… Спуска се. Ех, да можеше и тя да се хване!

И Сибирка се втурва през глава подир мъхнатото зверче. Но що за чудо? Катеричката не се бои от момиченцето, не бяга от него… Сама я чака и щом Сибирка се приближава, скача на рамото й. Неочаквано впива остри зъбки в тялото на изплашеното момиче.

— Ой, лоша катеричке! — негодува Сибирка. — Защо ме хапеш така по рамото. Пусни ме, боли! Много ме боли!

Но катеричката не иска и да чуе. Зъбите й се забиват все по-дълбоко в рамото на Сибирка.

— Боли, боли! — вика вече на глас детето. — Пусни ме, лоша и гнусна катеричке, пусни! Пусни ме!

Силно развълнувана, Сибирка се събуди от неспокойния си сън. Рамото я болеше нетърпимо, ала не от ухапването на малките зъбки на катеричката. Силни, яки като железни нокти пръсти се бяха впили в него. Страшният сърдит старец, когото Сибирка вече знаеше от снощната среща, стоеше над нея и болезнено я дърпаше за рамото.

— Ще станеш ли най-сетне, мързеливке? Колко време те будя и още не мога да те събудя! Я виж как се е разположила като някоя господарка! Ставай веднага! — грубо и остро прозвуча над нея предрезгавелия му глас.

Сибирка скочи на крака като попарена, без да може да разбере веднага къде се намира и какво се е случило с нея. Но постепенно съзнанието й се възвърна и тя си припомни всичко: и за дядо си, замръзнал на снега, и за страшните космати хора, и за всичко онова, което се бе случило с нея предната вечер в гъстата тайга. Изведнъж й стана тъжно и страшно.

— Къде е дядо ми? — извика високо тя и горчиво се разплака. — Къде го оставихте?

— Млък! — изрева над главата й свирепият глас. — Ако не млъкнеш веднага, ще те… ама ха!

При тия думи очите на свирепия старец така злобно засвяткаха под намръщените му вежди, че Сибирка цялата се разтрепери. Страшният старец, като видя, че момиченцето замря от ужас, понижи гласа си и каза:

— Слушай, всички отиваме на работа, а ти да наготвиш нещо за ядене. Ето там в гърнето има брашно и сол. Хляб ще намериш в чекмеджето на масата. Дивеч засега няма. Месо ще ядем утре, а сега ще ни свариш каша. Гледай да я свариш добре, иначе ще те накажа още от първия ден… А за дядо си забрави… Дядо ти умря… Ние го погребахме в гората. Колкото и да ревеш, няма да се върнеш при дядо си… Оставаш тук в нашата колиба. Ще готвиш за мене и синовете ми, ще ни переш, ще миеш подовете, ще разтребваш стаите, пък и ще ни поработваш… И внимавай, да не чувам ни вик, ни плач! Впрочем, как ти е името?

— Сибирка — прошепна момиченцето, като хълцаше, поразено от известието за смъртта на дядо й.

— Ха, що за име! — изсмя се с грубия си глас старецът.

— Така ме наричаше дядо — отвърна детето.

— Добре де. Нямаш ли друго, християнско име? — отново попита старецът.

— Името ми е Шура, само че дядо никога не ме назоваваше тъй — още по-тихо добави през сълзи момиченцето.

— Е добре, Шура! Отсега нататък така ще те наричаме. И запомни, Шурка, щом слънцето се издигне, кашата и супата да са готови. И да няма повече сълзи, защото с камшик ще ги изтрия!… Ей, синове, марш на работа, няма какво да се излежавате, днес не е празник! — извика старецът към синовете си, като отвори вратата на съседната стая.

— Идваме, татко! — се отзоваха пресипнали гласове оттам.

Двамата момци, които сега Сибирка можеше да разгледа добре при светлината на мъждеещата газена лампа, се появиха на прага.

— Хубавичко момиченце — забеляза по-големият от тях, як и набит, но грозен двадесет и седем годишен момък.

— Такава много милостиня ще събира — подхвана другият, също така грозен като брат си червенокос момък, две години по-млад от него. — Нашият народ е милостив към такива хубави деца.

— Да, ще я пратим по просия — добави старецът, — но нека посвикне малко с нас. Допълнителна печалба не е излишна… Няма да я храним току-така, тая готованка.

След това и тримата, като разговаряха помежду си и се подсмиваха, излязоха от колибата, залостиха вратата и завъртяха два пъти ключа в бравата.

Сибирка остана съвсем сама в чуждата и мрачна колиба. Но нито страх, нито ужас смущаваха душата й. Бедното й сърце замираше от тъга. Едва сега напълно разбра и се убеди, че дядо й е умрял и е заровен в тайгата, и че никога, никога повече няма да види своя добър старец.

Сълзи рукнаха от очите й. Тя глухо зарида и се строполи на скамейката.