Лидия А. Чарская
Сибирка (4) (Малката укротителка на лъвове)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Сибирочка, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
perseval (2017)
Разпознаване, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Лидия А. Чарская

Заглавие: Сибирка

Преводач: Симеон Бъров

Година на превод: 1934

Език, от който е преведено: Руски

Издание: пето

Издател: Веда Словена

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1993

Тип: Роман

Националност: Руска

Печатница: „Полиграфия“ — Пловдив

Редактор: Венцеслав Бъчваров

Художник: Николай Бъчваров

ISBN: 954-544-002-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2571

История

  1. — Добавяне

III.
Сибирка иска да спаси дядо си. Четирите космати звяра

Измина доста време. Нощта бе вече настъпила, когато Сибирка се съвзе. Бледото й личице бе още повече посърнало и пребледняло. Големите й сини очи бяха подути и зачервени от сълзите и изпълнени с неизразима мъка и страх.

Тялото на мъртвия старец бе започнало да се вкочанясва. А и самата Сибирка, стояла повече от час неподвижна край безжизнения си дядо, бе съвсем измръзнала. Под мразовитата милувка на студа, който ставаше все по-силен, тя вече не чувстваше ни ръцете, ни краката си. Студът, като нож, безмилостно режеше и бодеше лицето и цялото й тяло. Първата й мисъл бе да изтича по познатата пътека до селото, да повика хора, които да отнесат дядо й някъде на топло. Тя не можеше да допусне по никакъв начин, че той може би вече е умрял. Тя горещо го обичаше, макар и да знаеше, че не й е истински дядо, а я намерил преди девет години в гората, привързана с колан за някакво дъбово дърво. Старецът неведнъж й бе разказвал:

— Сибирке, ти си от знатен, от много знатен род. Намерих те загърната в богата, скъпа шуба, а белите ти ризки и дрешки бяха по-хубави и от графски. Не е чудно и да си дете на някой княз — шегуваше се понякога той.

Ала такива закачки не блазнеха Сибирка. Беше й все едно дали е графско, или княжеско дете. Тя беше сираче. Познаваше и обичаше само дядо си и се боеше дори да си помисли за раздяла с него. А сега изведнъж на дядо й му стана така зле, че изпадна в безсъзнание! Какво ли стана с него, скъпия, миличкия й дядо? Искаше й се да вярва, че дядо й е изгубил съзнание, защото е много изтощен, но че все още може да се спаси.

— Само по-скоро да стигна до село и дядо ще бъде спасен! Непременно ще го спасят! — реши Сибирка и като загърна мъртвеца с големия си шал и го целуна по студената буза, изчезна в тъмнината на страшната и необятна тайга.

Ала непрогледната нощ жестоко се подигра с доброто и наивно момиче. Беше тъмно като в рог и на две крачки нищо не се виждаше. Сибирка вече не тичаше, а се мъкнеше напосоки. Вкочанените й краченца едва се влачеха.

— Скоро, скоро ще стигна до края на гората, а оттам, ей го селото! Само да протегнеш ръка… — окуражаваше се тя и неволно със страх вперваше поглед в непроницаемата тъмнина, която я заобикаляше.

Клетата, дори не разбра, че в тъмнината бе объркала пътеката и вместо да поеме към края на гората, отиваше навътре и все по-навътре в гъстата и затънтена тайга.

Сибирка вървеше все по-трудно и по-трудно. Тя едва се промъкваше из дълбокия сняг и често нагазваше до колене в преспите. Но все още се надяваше, все още вярваше, че пътеката, която води към края на гората, се намира някъде тук наблизо, и че трябва да напрегне сили, за да стигне до нея и излезе от гъсталака.

Внезапно, съвсем наблизо, само на няколко крачки от момиченцето, нещо зашумоля.

— Мечка! — като светкавица премина през главата й.

Тя отскочи настрана, препъна се в корените на съседното дърво и полетя в студената снежна преспа. Сибирка лежеше едва дишайки, без да е в състояние да помръдне ни ръка, ни крак. Съвсем наблизо, почти до нея, нещо голямо и космато се движеше и отронените по снега клонки пращяха под тежките му стъпки.

Луната изплува иззад облаците и при бледата й светлина, Сибирка видя не едно, а няколко чудовища, които крадешком я приближаваха от четири страни. Вик на ужас се изтръгна от гърдите й и замря в далечината. Тя закри лице с ръцете си, за да не вижда надвисващата над нея опасност. Смаяни от този вик, чудовищата мигновено спряха, като че ли очакваха да се случи още нещо.

— Дете? Тук в гората? — чу Сибирка човешки глас до себе си.

Тя откри бързо лицето си и видя надвесен над главата й грамаден човек с кожена дреха. Тя и високият му кожен калпак го оприличаваха на едър горски звяр, та нямаше нищо чудно, че изплашената до смърт Сибирка го взе за мечка. Към него се приближиха другите три фигури, също така космати, поради дебелите им дрехи с обърната навън козина. Те бяха по-ниски на ръст, но се сториха на Сибирка не по-малко страшни. И четиримата се наведоха над момиченцето, което в тоя миг от страх почти загуби съзнание.

— Какво е това? Как така сам-самичко момиче да попадне в тайгата? — каза най-възрастният от тях, чието лице поразяваше със свирепото си и жестоко изражение. Посивелите му коси стърчаха изпод косматия му калпак. Разчорлената му бяла брада и множеството бръчки правеха още по-жестоко неприветливото му лице.

Другите трима изглеждаха много по-млади. Единият бе момче на около четиринадесет години. Лицето му бе бледо, с тънки красиви черти и големи умни очи, които поразяваха с честния си и открит вид.

Останалите двама гледаха грубо и жестоко, като по-възрастния. Наистина лицата им бяха по-прилични, нямаха толкова бръчки и брадите им не бяха сплъстени, но очите им, които блестяха изпод калпаците, нахлупени до веждите, отблъскваха със зловещия си поглед.

Най-възрастният, от рамото на когото висеше пушка, се доближи до Сибирка, наведе се, вдигна я от снега и като я разтърси с все сила, я изправи на крака.

— Коя си ти, момиче, и как си попаднала тука? — попита той с предрезгавял глас.

Онемяла от страх и преживяното вълнение, Сибирка не можеше да продума. Все пак тя напрегна всичките си сили и отвърна едва чуто:

— Дядо остана там на снега… моят дядо… птицеловецът Михалич, от съседното село… Моля ви се, вземете го при себе си… стоплете го… Той е много болен… За бога, помогнете му… Той така кашляше… а после… падна… направо в снега… Ах, господи! Той ще умре… ако… ако вие не му помогнете! — и Сибирка горчиво заплака, като си спомни в какво положение остана на снега нейния дядо.

— Стига си циврила! — сурово я прекъсна сърдитият старец. — Не мога да търпя, когато някой хленчи. Говори по-разбрано, къде си оставила стареца?

Изплашена от строгия глас, Сибирка започна объркано да обяснява. Тя каза, че оставила дядо си в тайгата, че трябва да се отиде право нататък, после наляво, а след това надясно.

— Как да разбереш какво бърбори това момиче! — избухна невъздържано старецът. — Добре де, ние сами ще намерим дядо ти… А ти Андрей — обърна се той към най-младия от скитниците, — вземи момичето и го заведи в нашето горско леговище. И внимавай! Отваряй си очите на четири, да не би случайно да избяга. Тя ще ни трябва. Виждаш колко си пораснал, не те бива вече за просия. На такъв голям дурак никой вече не дава милостиня, а тя е подходяща тъкмо за такава работа.

Старецът намръщено погледна черноокото момче, което смело издържа погледа му. То хвана Сибирка за ръката и тихо й каза:

— Върви с мен!

Гласът му прозвуча така дружелюбно и очите му гледаха така ласкаво, че Сибирка нямаше от какво да се страхува. Тя доверчиво му протегна ръка и повлече замръзналите си крачка след него. А старецът и двамата му спътници се запътиха към оная страна, където ги насочи Сибирка и където според нея трябваше да се намира болният й дядо.