Лидия А. Чарская
Сибирка (1) (Малката укротителка на лъвове)

Пролог
Преди девет години

— Вълци! Вълци! Спасявайте се!

Този отчаян вик се изтръгна от гърдите на кочияша, който седеше на капрата на голяма, покрита шейна, теглена от два бели и силни коня. Той опъваше поводите и се опитваше да ги накара да тичат по-бързо.

Беше нощ, виеше силен вятър и страшна виелица беснееше из гората, като трупаше планини от снежни преспи. Луната едва мъждееше през гъстата снежна пелена.

От шейната надникна млад мъж, облечен в топла шуба, със самурен калпак на главата.

— Вълци ли? — изплашено попита той. — Къде са? Може би са далеч? — и ужасен се скри отново в шейната. Няколко десетки огнени точки се носеха с бясна бързина след тях.

Младият човек веднага се досети, че тези точки, които блещукаха като фенерчета, са вълчи очи. А те бяха много, много. Побледнял и разтреперан, той се обърна към седящата до него възрастна жена, облечена в лисича шуба и увита с меки и топли шалове.

— Опасността е много голяма — промълви той с треперещи устни. — Нападат ни вълци… Нямам при себе си оръжие, за да се браним от тях… Надежда за спасение почти няма… Да спасим поне детето. Да го спасим на всяка цена!… Не бива да загине с нас миличкото! Подайте ми го! Ще го завия добре и ще се помъча някак си да го скрия от страшните хищници. Не можем да се надяваме на конете… Те няма да успеят да се измъкнат от вълците. Във всеки случай ще продължим пътя сами… Може би ще успеем да се доберем до някое селище, но не искам да излагам детето на опасност. Ще се опитам да го спася с по-сигурно средство…

Тук гласът на младия човек секна. Той грабна от ръцете на ридаещата дойка завитото в кожи мъничко момиченце и бързо изскочи от шейната със скъпоценния товар. Край пътя се издигаше високо дърво. Приближи се до него, съблече шубата си и загърна в нея дълбоко спящото пеленаче. След това разпаса широкия си колан, с който пристягаше топлата си еленова куртка и като благослови детето и нежно го целуна, го привърза с колана високо за дървото.

— Ако ми е съдено да се спася — каза той със задавен глас, — ще се върна още призори за тебе, мое скъпо детенце. Ако ли пък стана плячка на хищните вълци, то добрите хора, които сигурно утре ще минат по тоя път, ще те приберат и подслонят. Във всеки случай вълците няма да те стигнат. Сбогом, миличкото ми! В ръцете на Бога те предавам!

След миг той отново бе в шейната. Жената ридаеше и се молеше на глас. Кочияшът сурово мълчеше. Конете все още се държаха и пръхтяха в предчувствие на смъртната опасност.

Всички, и коне и хора, ясно разбираха, че спасение от вълците няма. А те, със светнали очи, все повече и повече се приближаваха, като отдалеч тракаха със зъби, предчувствайки сякаш победата си над обречените на гибел хора.

Конете се втурнаха напред, но виелицата и снежните преспи им пречеха. Зловещо прозвуча над гората пронизителен вълчи вой. Зверовете обкръжиха шейната, която едва се провираше през снежните преспи и в миг цялата глутница се нахвърли върху конете.

* * *

Беше вече започнало да се развиделява, когато над гората се разнесе пушечен изстрел. След него прозвуча втори, последва трети. Това бяха десетина ловци, които чули воя на вълците и отчаяните викове на загиващите, бързаха да им помогнат. Ала вълците, усетили приближаването на въоръжените хора, се разбягаха из гората.

Ловците бързаха към мястото на нападението, но пристигайки се натъкнаха на ужасна картина. От конете нямаше следа. Бяха останали само костите им, изглозгани напълно. Със следи от жестоки ухапвания, кочияшът и дойката лежаха мъртви на снега. Малко по-далеч, настрани от тях, със слаби признаци на живот, лежеше млад мъж в куртка от еленова кожа с килнат на челото му самурен калпак. Той дишаше тежко. Вълците не бяха го отминали и него. От ръцете и краката му течеше кръв. Той беше в безсъзнание. Ловците го вдигнаха и отнесоха в близкото селище, на две версти от широкия горски път.

Там го свестиха, привързаха раните му и му дадоха да пие вино, за да укрепи силите си. Когато дойде на себе си, първите му думи бяха:

— Дъщеря ми… моето момиченце… Тя остана в гората… Бях я привързал на едно дърво край пътя, за да не я достигнат вълците… За бога, в името на най-святото, което имате, намерете я и я донесете тук… Аз съм богат и щедро ще ви възнаградя…

Ловците се втурнаха на драго сърце да претърсят всички горски пътища и пътеки, но никъде не намериха детето. То бе изчезнало. Вместо него, в селището донесоха труповете на дойката и кочияша. Като чу ужасната вест, бащата на изчезналото момиченце отново загуби съзнание.

— Трябва да узнаем кой е той и да съобщим на близките му, че е опасно болен и лежи при нас — решиха ловците.

Но болният не бе в състояние да отговаря на каквито и да било въпроси. Той бълнуваше, мяташе се в леглото ту на една, ту на друга страна, говореше за изчезналото си момиченце. Но кой беше той, откъде идва, къде са неговите близки, не бе възможно да се узнае. Тогава ловците решиха да претърсят дрехите му. И наистина в джоба на пътната му куртка откриха значителна сума пари, различни документи и няколко писма. От тези книжа ловците узнаха, че болният е богат и знатен човек. Разбраха също, че неотдавна е загубил жена си и пътува с мъничката си дъщеря и нейната дойка от Петербург за Сибир, където бил поканен на гости у близък приятел. За щастие, в куртката се намери и адреса на този негов приятел и добрите ловци незабавно му писаха за сполетялото го нещастие, къде се намира и какво е състоянието му.

И наистина, само след няколко дни приятелят на ранения пътник пристигна в селото. Благодарение на нежните му приятелски грижи болният за кратко време закрепна. Младостта и силата взеха връх и той се възстанови дотолкова, че можеше да отпътува и да се раздели с гостоприемството на добрите ловци. След като отново старателно претърси всички околни селища с надежда дано намери любимото си момиченце и не успя да го открие, той си замина с разбито сърце, смятайки своето дете за загинало. Преди да отпътува, той щедро възнагради своите спасители ловци.

* * *

Ала малкото момиченце не беше загинало. В същото онова утро, когато ловците спасиха бащата, то се събуди и като не видя любимото лице на дойката си, горчиво се разплака. Плачът му бе чут от един старец — птицелов, дошъл в гората да заложи своите примки за птици и капани за дивеч. Старецът живееше само от парите, които получаваше от продажбата на уловения в гората дивеч. Той се изненада, когато чу детски плач и още повече се удиви, когато съзря прекрасното русичко деветмесечно детенце, загърнато в скъпа шуба и закачено с колан за дървото.

— Ой ти, ангелче ненагледно! — каза белобрадият старец. — Види се сам Господ Бог те е изпратил при мене! — И като отвърза внимателно детето, нежно го целуна.

Като съзря добродушното и ласкаво лице на непознатия човек, момиченцето престана да плаче. Старецът започна нежно да го гали и то отново се унесе и заспа.

Старият птицелов живееше самотно. Единствената му дъщеря, с която бе живял в Сибир дълго след смъртта на жена си, се бе омъжила преди няколко години и заминала с мъжа си в Санкт Петербург. Старецът Степан Михайлович Кашинов — известен всред сибиряците като Михалич — тъгуваше много за нея.

— Виж ти, какво чудо! — радваше се добрият старец и понесе момиченцето към дома си. — Бог ми праща втора дъщеричка! Пък каква е мъничка!

В селището старецът живееше в колиба, собственост на богат сибирски търговец. Тук именно той донесе мъничкото същество. Дори не си и помисли, че то може да има родители, които ще го дирят. Старецът знаеше само едно, че детето е подхвърлено и поверено в ръцете на Бога и добрите люде. И тъй като живееше в противоположната страна на селището, той не бе чул за среднощното нападение на вълците.

Като се завърна у дома си, Михалич разпови детето с надежда да намери някаква записка или знак, които да обяснят тайнствената поява на това невинно същество в тайгата. Не се намери никаква бележка. Топлият кожух и скъпите дрешки на детето бяха доказателство за богатство и разкош. На шийката си то имаше кръстче със златна верижка. По надписа му: „Спаси Господи рабиню твою Александру“, той узна името на момиченцето. Но го кръсти по свой си начин.

— Нека Сибирка да бъде името ти — каза той и целуна детето, — защото те намерих в най-затънтените гъсталаци на Сибир. Ще те обичам, дар божи мой прекрасен! Ще те отгледам като моя родна внучка! Ще те науча да четеш, на Бога да се молиш! И няма да те дам на никого, на никого!…

И като се боеше да не му отнемат момиченцето, още същия ден Михалич напусна селището. В близкия град той продаде скъпия кожух, в който бе загърнато детето и с получените пари се отправи към най-отдалечената сибирска губерния. Там се настани в селище, където никой не го познаваше.