Лидия А. Чарская
Сибирка (3) (Малката укротителка на лъвове)

II.
Снежната виелица. Неочаквана беда

В колибата бе много по-тъмно, отколкото навън. Беше още доста рано в краткия зимен ден, когато старият Михалич заедно с внучката си навлязоха в горския гъсталак на около верста от селището.

Гората бе необикновено гъста и огромна и тук в Сибир я наричаха тайга. Дървета, сякаш великани се извисяваха и пазеха своите владения. Тук имаше и дъбове, и кленове и стогодишни кедри. Те бяха израсли така близо едни до други, че с широките си грамадни стволове образуваха непроходима стена. Непривикналият бе почти невъзможно да си пробие път и да премине. Но старият Михалич, живял много години в Сибир в подобна тайга, познаваше като петте си пръста всички проходи и излази от нея.

Той преживяваше и се изхранваше за сметка на тайгата. Залагаше примки и капани, като част от уловените в тях птици и зверчета продаваше в близкия град, а другите оставяше за себе си и за внучката си. Той сам правеше примки и капани, сам дялкаше пръчици за тях, сам плетеше през дългите зимни дни и нощи мрежи, когато виелици и мразове не му позволяваха да ходи в гората.

Работейки така, той не забравяше и мъничката си внучка. Научи я да чете и пише, научи я да смята, четеше й от Светото Писание, научи я на няколко молитви. С една дума, той я научи на всичко онова, което сам знаеше. И така живота им течеше мирно и тихо, докато един ден по време на лов той се простуди и легна тежко болен. Боледува дълго и макар че не беше се поправил напълно и все още кашляше силно, започна отново да ходи на лов.

От това болестта с ужасна бързина и сила започна да разяжда желязното здраве на стареца — птицелов. Той кашляше, задушаваше се, изпитваше остри болки в гърдите, особено когато трябваше да ловува в лошо време. А днес именно, времето беше такова. Но смяташе за невъзможно да остави в къщи любимата си внучка, в страшния студ без храна и гориво.

— Може би виелицата ще позатихне — помисли си Михалич, като навлизаше все по-дълбоко в тайгата.

Виелицата наистина постепенно позатихна, но затова пък студът се усилваше с всяка минута. Сибирка трепереше в дрешките си, които не топлеха особено вкочанясалото й телце. Дядото започна да се разкайва, че бе взел внучката си със себе си. За да достигнат до заложените примки и капани, трябваше да вървят по пътека, отъпкана от пътниците. Сега обаче тя бе затрупана от виелицата със сняг. Започна да притъмнява. Краката затъваха в снега, а вятър и мраз проникваха през вехтите дрешки и немилостиво щипеха тялото. Но да се връщат назад без храна и дърва бе немислимо. В студената колиба нямаше ни какво да ядат, ни с какво да се стоплят.

Влачейки с мъка краката си, те се добраха до онова място, където обикновено старецът залагаше своите примки. Но уви, те бяха празни! Ни една горска птица не бе се заплела в примките. Лошото време вероятно ги бе изплашило. Същото бе и с капаните. Очевидно горските зверчета се бяха изпокрили от студа и виелицата в дупките си.

— Няма какво да се прави, Сибирке, поне да съберем дръвца — тъжно промълви старецът, след като прегледа всички заложени примки и капани. — Не ни върви днес! — с тъжна въздишка заключи той и се зае с тежката работа.

Сибирка се спусна да му помага. Малките й ръчички пъргаво събираха сухи съчки и клонки, които се търкаляха по преспите. От бързите движения Сибирка се позатопли и поразвесели. А имаше си и мъничка тайна, която я радваше. Сутринта на закуска бе успяла да скрие доста голямо късче хляб, с което смяташе да изненада болния си дядо на вечеря.

— Дядо дори и не подозира, че имаме нещичко за ядене! — радваше се Сибирка и още по-усърдно събираше дръвца.

Изведнъж се разнесе тежко стенание. Сибирка трепна и се обърна към дядо си. Старецът вече не събираше съчки, а някак странно превит, седеше до ствола на стар дъб. Страшно пребледнял, той кашляше и се давеше, а от устата му се бе проточила тънка струйка кръв.

— Дядо, миличък дядо! — изплашено извика момиченцето и се спусна към стареца.

Старият птицелов се опита да каже нещо, но не успя. Протегна ръце към Сибирка и замря с тъжен, помътнял поглед. Момиченцето ги сграбчи и падна с плач в краката му.

— Дядо, миличък дядо! — повтаряше Сибирка без да знае какво да направи, какво да предприеме.

— Сибирке… дете мило… — се чу прехрипналия глас на стареца. — Лошо ми е… Умирам… миличката ми… Само̀ сираче ще останеш… Бог ме зове при себе си, твоя болен дядо… Но той няма да те изостави… Помни само едно, Сибирке… щом умра, замини там… в Санкт Петербург, при дъщеря ми Анушка… Добри хора ще ти помогнат… Адреса помниш, нали? Знаеш го, много пъти съм ти го казвал… С божия помощ ще стигнеш там… Анушка не ще те остави… Често съм й писал за тебе…

Старецът помълча малко и като повдигна помътнелите си очи към небето, каза високо:

— Господи, помилуй сирачето! Не го оставяй, Господи!… Прощавай, Сибирке! Прощавай, дете мое желано! Аз умирам… Задушавам се… губя сили — все по-тихо шепнеше старецът и все по-ниско и по-ниско се свличаше върху преспата, бледен и с широко отворени, помътнели очи.

Сибирка бе вцепенена от страх и тъга. Тя покриваше с целувки леденеещите ръце на дядо си, придържаше главата му и се притискаше към него, сякаш се мъчеше да стопли умиращия със слабичкото си и тънко телце.

И в последните мигове на живота си, старецът усети това. Гаснещите му очи широко се разтвориха, отслабналите му старчески пръсти леко притиснаха малката ръчица на злочестото дете и като въздъхна дълбоко се повали върху снега.

Сибирка обви шията на мъртвия старец със слабите си ръчички и горчиво заплака.