Лидия А. Чарская
Сибирка (14) (Малката укротителка на лъвове)

XIII.
За онова, което се бе случило преди пет години

Едва Никс се скри зад прага на вратата и Анна Степановна Вихрова потъна в тревожни мисли. Онова, за което сега мислеше, се бе случило преди пет години.

Беше също такава мартенска вечер. Тя се връщаше от гробищата, където току-що бе погребала мъжа си, който като шивач изхранваше цялото семейство. Сега самотна вдовица, Анна Вихрова оставаше с две деца без късче хляб. С нея вървяха десетгодишния й син Николай и четиригодишната й дъщеря Саша.

През целия път от гробищата към къщи, Анна Степановна бе обхваната от тежки мисли. Какво ще прави сега? С какво ще изхрани децата си, които безумно обичаше? Ако баща й беше с нея, щеше да се справи много лесно. Той сигурно щеше да я научи на нещо със своите мъдри съвети. Но баща й беше в далечния Сибир, където възпитаваше онова малко момиченце, което случайно намерил в гъстата тайга. За него той постоянно пишеше в писмата си и молеше дъщеря си да го прибере след смъртта му.

Докато мъжът на Анна Степановна беше жив, семейството на Вихрови живееше добре. А сега трябваше да гладува. За себе си не мислеше. Тя можеше да прекара как да е, защото баща й я беше научил да се приспособява според нуждите. Всичките й мисли бяха заети с децата. Какво ще стане сега с тях след смъртта на баща им.

— Трябва да си потърся място за бавачка или прислужница — реши веднага тя, — а децата да се дадат в някой приют.

Но Вихрова нямаше понятие къде търсят бавачки или прислужници. Припомни си обаче, че във вестниците често печатат съобщения и обявления, че се търсят слуги и затова по пътя си купи един и го занесе в къщи, за да прочете обявленията. Какво бе учудването на Анна Степановна, когато го разгъна и прочете следното съобщение:

Разбит от скръб баща, завърнал се неотдавна от чужбина, където е прекарал четири години лечение в клиника за нервно болни, най-искрено умолява още веднъж всички, които имат добрината да му съобщят всичко онова, което знаят за малката му дъщеря, която е била оставена на славния Сибирски горски път, привързана за едно дърво, за да бъде спасена от вълци и изчезнала безследно на следващата утрин.

По-нататък следваха подробности за обстановката, при която е било оставено детето, за белезите му, за дрешките и за златното кръстче на гърдите му с надпис „Спаси, Господи, рабиню твою Александру“. Посочен бе адреса на твърде богат и виден благородник, който живееше в столицата.

Анна Степановна се развълнува силно, като прочете това съобщение. Тя веднага реши, че осиновената внучка на баща й ще да е онова знатно дете, което сега, след четири години, се търси от нещастния баща. Първата й мисъл бе да отиде на посочения адрес и да съобщи на опечаления баща, че момиченцето му се намира в Сибир, у стария Степан Кашинов, птицеловец в сибирската тайга. Ала изведнъж й хрумна нова, твърде смела и престъпна мисъл. „Какво ли ще стане, ако дам на богатия благородник моята собствена дъщеря, вместо неговото дете? Саша също така е руса, нежна като истинска аристократка, носи същото име, пък и отговаря на години. Все едно, баща ми никога няма да дойде тук с момиченцето, пък и да дойде, никой не ще се сети да търси детето при него. А Сашка може да бъде направена щастлива завинаги. Само трябва да й се втълпи в главата, че не ми е родна дъщеря, а е доведена от Сибир, където била при дядо си от най-ранна възраст. Трябва да се научи да казва това на другите, защото е в нейна полза. Тогава богатият княз ще възнагради Анна Степановна, а Саша ще се възпитава като истинска госпожица, ще се облича в кадифе и коприна и ще плува в разкош и охолство. И никой няма да узнае, че Саша изобщо не е онова момиченце, което било изоставено в Сибир.“

Речено — сторено. Като сподели идеята си с десетгодишния Коленка и като най-строго му заповяда да мълчи за всичко, Вихрова окъпа и преоблече Саша и като й внуши как трябва да се държи, я заведе на указания във вестника адрес.

Скоро се озоваха в богат княжески дом. Въведоха я при още младия, но вече с доста прошарени коси благородник. Едва успяла да разкаже как нейният баща в Сибир намерил в гората дете, завързано за дърво и че това дете е Саша, князът се разрида едновременно от радост и тъга. Той прегърна малката Саша и я обсипа с целувки.

— Да, тя е! Тя! Такава нежничка и руса… такава беше тя! Ах, мое родно момиченце! Най-сетне те намерих! — каза той, като продължаваше да пролива радостни сълзи.

— Да, тя е, господине! Същата е! — най-убедително твърдеше Вихрова. — Баща ми я доведе преди три години от Сибир… Имаше на шийката си кръстче с надпис „Спаси, Господи, рабиню твою Александру“, но бяхме в голяма нужда и се принудихме да продадем кръстчето… Момиченцето преживя при нас три години и не знаеше, че не ни е родно дете. Пазехме го и милеехме за него като свое. Искахме да дадем обявление във вестниците, но не знаехме как, пък и право да си кажа, така се бяхме привързали към детето, че ни беше жал да го върнем.

— О, тогава нямаше да ме намерите — каза князът. — Едва наскоро се завърнах от чужбина, където се лекувах в продължение на четири години след смъртта на жена ми и загубата на детето, което вие сега ми връщате. Бях много болен и особено ме измъчваше мисълта, че сам бях виновен за изчезването на дъщеря ми. Взех я със себе си, въпреки крехката й възраст и тръгнах посред зима при приятеля си, който живее в Сибир. И наистина, по пътя ни нападнаха вълци. Бях убеден, че ще загина и исках да спася детето от смърт. О, милото ми и скъпо детенце!…

И той отново облян в сълзи прегърна смаяната Саша, която напълно прие като своята изгубена дъщеря. Целуваше я, милваше я и благодареше на Анна Степановна. След това щедро възнагради Вихрова, като при това я помоли на изпращане, често да наобикаля привикналото с нея момиченце.

Той обсипа с подаръци и милувки мнимата си малка дъщеря, нае бавачка и гувернантка и я облече като кукла. С една дума, за бедната и малка Сашка настъпи райски живот.

Ощастливена от такъв обрат, Анна Степановна се завърна радостна в къщи. Съдбата сега й се усмихваше. Нейната малка дъщеря Саша ще бъде богата и важна госпожица, а тя самата и нейният син повече няма да живеят в нужда. Но скрит вътрешен страх не оставяше на спокойствие душата на Вихрова. Какво би станало, ако хората узнаят за постъпката й? Ами ако това по някакъв начин стигне до ушите на баща й в далечен Сибир? Да дадеш едно дете вместо друго е страшно престъпление.

Затова веднага писа на баща си, че скоро след смъртта на мъжа й е умряла и дъщеря й Сашка. А за да скрие от хората, че разполага с пари, подарени от княза, реши да настани временно сина си на работа при директора на театър „Развлечение“. Той охотно прие хубавото, силно и пъргаво момче и го повери за обучение на съдружника си, англичанина мистър Бил, който, като звероукротител, даваше с дресираните си лъвове представления в театъра.

Мистър Бил даде на Николай Вихров артистичното име „мистър Никс“ и за късо време го направи добър млад укротител на лъвове. На способния и як юноша плащаха като на възрастен. С тези средства те можеха да живеят напълно задоволени, дори в охолство, а всичко онова, което получаваха от „благодетеля“ (така наричаха помежду си майка и син мнимия баща на Саша), Вихрова трупаше в големия сандък за по-добри времена.

— Когато „благодетелят“ умре, ще вземем Сашенка при нас и ще заживеем спокойно — често казваше тя на сина си и тежко въздишаше.

Засега Анна Степановна трупаше парите, като се отказваше от всичко и се задоволяваше с една скромна стаичка в края на града, която наемаше от един обущар. Страхът, че постъпката й ще се открие рано или късно, правеше Вихрова от ден на ден все по-нервна и по-болезнено чувствителна. Не спеше по цели нощи, а угризенията на съвестта й пречеха да живее спокойно. Към всичко това се прибави и болестта, наследена от баща й. Тя започна да кашля и да чувства болки в гърдите. Трябваше непременно да се премести в по-широка и по-хигиенична стая, но не се решаваше. Тя се боеше, че хората ще узнаят, че има пари, ще разкрият страшната тайна и тогава техния „благодетел“ ще изгони Саша и, което е още по-страшно, ще ги затворят всички в тъмница.

Тези мисли особено я измъчваха сега, след като видя Сибирка, същата онази Сибирка, мястото на която се заемаше от нейната — на Анна Степановна, малка дъщеря.

* * *

— Ето ни отново тук! Върнахме се при тебе, мамо! Нахрани ни сега добре и ни подслони до утре, а на сутринта ще заведа нашите гости там, където ще намерят сигурен подслон и парче хляб!

Като рече това, Никс небрежно захвърли наметката и палтото си и отново остана в странния си розов костюм.

Майка му с големи усилия надви себе си и се зае да приготви вечерята в съседната кухня.

Влезлите след Никс Андрей и Сибирка нерешително спряха на прага, те не знаеха какво да правят, а още по-малко, защо се върнаха тук.