Лидия А. Чарская
Сибирка (26) (Малката укротителка на лъвове)

XXV.
Кръстчето. Това, което се случи по-нататък

— Лошо й е! Тя умира!

— Лекар, по-скоро лекар!

— Лекарят е тук!

Сред публиката имаше лекар и той вече беше дошъл.

— Докторе, раната смъртоносна ли е?

— Спасете я, докторе! Това е най-доброто дете на света!

— Умряла ли е? О, не, нали? Това не е истина!

Всички тия възгласи, викове и вопли се смесваха в общ шум на отчаяние. Зад кулисите на театъра се бяха събрали толкова много хора, чужди и свои, които еднакво се интересуваха от участта на ранената, че лекарят не смогваше да отговори на всички въпроси. Той впрочем и не мислеше за това. Всичките му мисли бяха заети с нещастното момиче.

Сибирка все още лежеше простряна на кушетката в гримьорната на мистър Бил. Над нея се бе навела Герта, която плачеше. Андрей стоеше на колене до кушетката и придържаше главата на Сибирка. Той не обръщаше внимание на това, че кръвта, която течеше от гърдите на раненото момиче, цапаше ръцете му и актьорската му дреха.

Ернст Ернстович, петимата Иванови, Елла, Дю Роа с Робер и най-сетне самият мистър Бил, стояха около момиченцето в очакване да чуят какво ще каже лекарят. Той умело и с вещина пристъпи към работа. Разряза туниката и прегледа раната. Целта му бе преди всичко да спре кървенето. В очакване да чуят неговото мнение, всички мълчаха. Сибирка все още лежеше безчувствена и безмълвна.

Внезапно вратата широко се разтвори и княгиня Аля Гордова, развълнувана и бледа влезе заедно с баща си.

— Те са тука, татко! О, бедната моя Сибирка! Татко, татко, узнай моля ти се, ще оживее ли? — бърбореше Аля със сълзи на очи и теглеше баща си за ръката навътре в стаята, където лежеше Сибирка.

Княз Гордов се приближи с бързи крачки до ранената. Аристократичната му фигура, изтънченото облекло и развълнуваното лице, всичко това накара присъстващите да се отстранят и му сторят път. Той се наклони ниско над безчувственото момиче, сякаш искаше да узнае дали още диша, но изведнъж странно пребледня, леко извика и се отдръпна, поразен от учудване. Пред очите му блесна нещо странно, единствено на него познато — златното кръстче на Сибирка, на което едва ли някой от присъстващите бе обърнал внимание. С трепереща ръка, бледен от страх и надежда, с примес на недоумение, той пристъпи отново към безчувственото дете, хвана кръстчето, обърна го от другата страна и като се наведе почти до самите гърди на детето и за голямо учудване на околните, прочете надписа: „Господи, спаси и помилуй рабиню твою Александру!“. Той извика и се хвана за главата. Краката му се подкосиха, залитна и седна на стола, който веднага му подадоха.

Измина минута. Бледен и неподвижен, князът седеше до раненото дете, без да може да продума нито дума. Невероятно изненадани, очите на всички бяха вперени в него.

— Татко, какво ти е? Какво ти стана? — изплашено го запита княгиня Аля, като го дърпаше за ръката.

При звука на нейния глас, князът като че ли дойде на себе си.

— Къде е директорът на цирка? — попита той глухо и лицето му някак странно се издължи и потъмня.

— Аз съм тук! — се чу веднага развълнуваният отговор на хер Шулц, който се отдели от присъстващите.

— Аз ще взема това дете у дома си! — с отслабнал от вълнение глас, но с тон, който не допуска възражение, се обърна князът към него. — Дали то ще оживее, или не, това е друг въпрос, но аз искам то да бъде в моя дом. Това дете ми е безкрайно скъпо! Погрижете се да настаните болната и лекаря в моята карета.

— О, и мене, и мене също! Не мога да оставя моята Шура! — изтръгна се от гърдите на Андрей и черните му очи погледнаха с гореща молба към княза.

— Добре, момко, разбира се, че ще дойдеш с нас. Ти заслужаваш това. Ти не пожали дори живота си — каза князът и бледото му лице се обърна отново към Сибирка.

— Детето се съвзема — каза лекарят, който току-що бе привършил превръзката. — Раната не е опасна за живота му. Трябва само да се пази от вълнение.

И като потвърждение на думите му, Сибирка отвори прекрасните си сини, но сега пълни със страдание очички.

* * *

Тази нощ никой в къщата на княза не мигна. Самият княз Гордов, лекарят, мамзел Софи и Андрюша седяха в спалнята около леглото, където спеше ранената Сибирка.

Ернст Ернстович Шулц, мистър Бил, Герта и черната Елла също дойдоха тук направо от театъра. Те седяха в гостната и с нетърпение чакаха нови вести за състоянието на болната им любимка. А княгиня Аля кръстосваше на пръсти от гостите до болната и обратно, и държеше всички в течение за най-малките промени в състоянието й.

Сибирка спеше. По думите на лекаря, този сън бе за момичето по-нужен и по-важен от всякакво лекарство. Наистина раната не беше смъртоносна и съвсем не опасна. Ноктите на Юнона бяха разкъсали доста кожата й, без обаче да повредят някоя кост или кръвоносен съд. Болната обаче се нуждаеше от пълно спокойствие и сън. Затова лекарят нареди да не я събуждат, колкото и да спи. Призори всички чужди посетители си отидоха, освен Андрей, който най-покъртително молеше да не го отстраняват от леглото на Сибирка.

— Не само че не мисля да те отстранявам, но ще те помоля да останеш завинаги при нея. Още днес ще пиша на директора хер Шулц и ще направя всичко, за да те освободя напълно и да останеш при мене — каза князът, като ласкаво сложи ръка върху главата на доброто момче. — Ти спаси живота на Сибирка, а с това спаси и мен от голяма злочестина, моето момче! — добави той с вътрешен трепет и в очите му момчето видя сълзи.

Зазоряваше се. Ясното пролетно слънце изгря. Златистите му лъчи изпълниха спалнята на Сибирка, но тя още спеше.

Беше точно седем сутринта, когато лакеят доложи на княза, че го търси някакво момче по много важна работа. Князът предпазливо на пръсти излезе от спалнята и премина в гостната стая.

Там стоеше Никс, който нервно въртеше шапката си в ръце. Само за една нощ той се бе изменил неузнаваемо. Страхът за Сибирка, чиито живот всеки миг можеше да угасне по негова вина, бе изпил лицето му като след тежка болест.

— Ваше Сиятелство… княже! — прошепна той глухо, като видя пред себе си стопанина на къщата. — Как е тя? Жива ли е? — И очите му с трескаво вълнение се впиха в княза.

— Да, жива е и изглежда с божия помощ скоро ще оздравее! — побърза да отговори князът.

— Слава богу! — момчето се прекръсти няколко пъти, след което продължи разтреперано и бледо: — А сега, длъжен съм да ви разкажа нещо… искам да ми олекне… Трябва да сваля това бреме от себе си, иначе ще се задуша… Княже, това момиченце едва не загина от моята ръка. Когато Сибирка пристигна тук от Сибир, ние с мама така се изплашихме, че решихме непременно да я изпратим някъде далеч. Мистър Бил си заминава през есента и аз му я препоръчах да я вземе при себе си. С първото си излизане на арената, тя постигна голям успех. Посетителите на цирка се възхищаваха от нея, а мене забравиха… Разбира се, взех да й завиждам, започнах да я ненавиждам. Към това се добави и ненавистта към нейния побратим, когото смятах за свой враг. За да им отмъстя, намислих нещо много лошо… Реших да посрамя Сибирка пред публиката, да я проваля по време на премиерата на новата пиеса. Затова затъкнах две игли във венеца на Юнона, като знаех, че от най-малката болка лъвицата се разярява и става непослушна. Но вчера… не, оня ден, когато арестуваха мама, бях така развълнуван и така далеч от мисълта за отмъщение!… И сега цялата ми вина е в това, че забравих да извадя иглите от венеца! А лъвицата щеше да разкъса Сибирка, ако Андрюша не беше успял навреме! — завърши с ридание изповедта си той и закри лицето си с ръце.

Князът остави момчето да се наплаче, след което постави ръка на главата му и го накара да изтрие сълзите си.

— Слушай, момко, твоята вина наистина е много голяма, но ти можеш да я изкупиш с едно чистосърдечно признание — каза князът със сериозен и строг глас. — Трябва честно да ми отговориш защо майка ти и ти така се изплашихте от появата на Сибирка в Санкт Петербург и защо искахте да я отдалечите на всяка цена?

Очите на княза пронизаха дълбоко душата на Никс. Смъртна бледност покри лицето му и с нов буен плач, той падна в краката на княза.

— Всичко ще ви разкажа! Всичко, всичко, само спасете майка ми! Не позволявайте да я затворят в тъмница! Тя не е виновна, тя го направи за нас, децата! Ние тогава бяхме в голяма нужда… в много голяма нужда, княже! О, простете, спасете я!

Той ридаеше и целуваше ръцете на княза. И застанал на колене в краката му, като го гледаше в страдалческото му лице, което бе сега станало мъртво бледно, Никс заразказва чистосърдечно и открито как майка му, след смъртта на бащата, като останала крайно бедна и от любов към нещастните си деца, се решила да даде на княза собствената си дъщеря, вместо истинската малка княгиня. Той разказа всичко и с наведена глава зачака своята присъда.

Но неговият събеседник мълчеше. Лицето му беше мрачно. В очите му блестеше влага. Князът вече беше отгатнал всичко онова, което сега му разказа момчето. Отгатнал го беше още там, в цирка, но искаше сега да има още едно потвърждение на догадката си.

Никс отдавна бе завършил изповедта си, а князът още дълго мълча в тъжно недоумение пред коленичилия Никс. Едри сълзи течаха по посърналото му лице. Най-сетне той направи невероятно усилие над себе си и с треперещ глас каза:

— Упокой се! Заради твоята откровеност ще се застъпя за виновната ти майка. — И като махна с ръка той побърза да излезе от стаята, за да не слуша горещите благодарности на Никс.