Лидия А. Чарская
Сибирка (8) (Малката укротителка на лъвове)

VII.
Сибирка изпълнява трудна поръчка. Ни напред, ни назад

Полицейският пристав Степан Артемиевич Алмазин се канеше да си подремне след обеда, когато му доложиха, че едно момиченце иска да говори с него по много важна работа.

— Какво е това момиченце? — недоволно промърмори Алмазин, но все пак заповяда да го въведат в стаята.

— А, ти ли си, Сибирке? — ласкаво я посрещна той, като позна внучката на стария птицеловец. — Как е дядо ти? Да не би да е болен? Защо си дошла сама при мене?

Полицейският началник, който обичаше Сибирка заради нейната приветливост и миловидност, приятелски я погали по русите къдрици. Той често я бе виждал с дядо й и винаги се отнасяше добре с Михалич и внучката му. Сега се учуди, когато я видя сама. Всички бяха свикнали да виждат стария птицеловец с внучката му все заедно.

Споменаването на дядо й засегна дълбоко изпълненото със скръб сърце на Сибирка и тя горчиво заплака.

— Защо плачеш, момиченце? — попита я Степан Артемиевич. — Говори!… Какво е станало с дядо ти?

Но Сибирка плачеше и не можеше да отговори. Малкото й сърчице се късаше от мъка. Тук в селото тя почувства цялата тежест на своята скръб. Нямаше го вече нейния дядо и никога, никога тя, Сибирка, няма повече да го види. Но изведнъж мисълта за търговеца, когото бе дошла да спасява на всяка цена, като мълния премина през главата й. И затова, още задавена от сълзи, заразправя развълнувано за всичко онова, което се бе случило в страшната тайга с нея и дядо й. Разказа му как са напуснали колибата и са тръгнали за дивеч и дърва, как дядо й паднал, как я хванали горските скитници и как научила за страшния план, който мислели да осъществят.

Приставът слушаше внимателно и лицето му ставаше все по-загрижено. А когато Сибирка завърши и замлъкна, отново тихичко заплака. Степан Артемиевич пак я погали по главата и каза:

— Ти си много добро момиче, Сибирке. Ти спаси живота не само на търговеца Гондуров, но и на мнозина други. Тези избягали каторжници могат да причинят още много беди и да убият още много хора. Ние отдавна ги дирим. Не сме и подозирали, че са се заселили в тайгата толкова близо до нас… А ти, Сибирке, ще получиш награда, и от началството, и от самия търговец Гондуров, на когото спасяваш живота. Сега си почини добре, а после ще ни водиш в тайгата. Подкрепи силите си. Жена ми ще те нахрани. Идваш тъкмо навреме, защото търговецът Гондуров е спрял при мен, за да си починат конете му, преди да потеглят отново на път. — И като каза това, приставът отново погали русокосата главичка на Сибирка, възхитен от храбростта й.

Но момиченцето отказа да яде. Тя знаеше, че трябва да се бърза. Макар че сега смъртна опасност не застрашаваше вече търговеца Гондуров, но разбойниците можеха да се сетят какво е станало и жестоко да пребият, а дори и да убият Андрей, затова че е помогнал на набелязаната жертва да се изплъзне от ръцете им.

Затова нито й се ядеше, нито й се спеше, а само подканяше Алмазин да побърза с хората в тайгата. Приставът сам съзнаваше, че трябва да се бърза, за да се хванат разбойниците. Той заведе детето в гостната стая, където се намираше самият Гондуров, научил вече за надвисналата над него опасност.

— Ти си храбро и самоотвержено момиче — каза той ласкаво, като прегърна появилата се пред него Сибирка. — Ти избави семейството ми от голямо нещастие и затова ще се погрижа за тебе. Ще ти дам пари, с които да преживяваш спокойно живота си. Ти си сираче, нали?

— Да, сираче сам — промълви Сибирка и като си спомни, че сега е останала съвсем сама на този свят, сълзите отново бликнаха в очите й.

— Не тъжи, момиченце — каза Гондуров. — Аз ще те взема в дома си и ще се грижа за тебе като за родна дъщеря.

— И за Андрюша също! Вземете при себе си и Андрюша! Ами нали той ми каза да ви спася. Без него вие вероятно бихте загинали! — каза Сибирка и заразказва на търговеца кой е Андрюша и какво е направил.

— Добре, ще вземем и Андрюша — съгласи се той. — И за него ще се погрижа. А сега да вървим да ловим разбойници — добави той като стана от мястото си с доволна усмивка и без следа от тревога.

Действително, трябваше да се бърза. За около час приставът събра помощници и ги раздели на две групи. Едната, съставена от добре въоръжени хора, изпрати с шейната тройка на търговеца, като им заповяда да карат внимателно по коларския път през тайгата. Сам той, начело на други десет души с Гондуров и Сибирка тръгнаха пеш към горското леговище навътре в тайгата.

Момиченцето вървеше напред като показваше пътя на малкия отряд. Луната бе вече изгряла над хоризонта и макар и слабо, все пак осветяваше пътя. Шишарките, пускани от Сибирка тук-таме по снега, показваха накъде трябва да се върви. Пътят, по който пътуваше тройката с въоръжените хора беше наблизо. До пешеходците достигаше дрънченето на звънците и пръхтенето на конете.

Отрядът навлизаше все по-навътре в тайгата. Най-сетне нейде далеч проблесна светлинка.

— Това е горското леговище — прошепна Сибирка и сърцето й силно затуптя.

Малкият отряд спря. Приставът заповяда на хората си, като се прикриват зад дърветата, бавно да се доближат до самото леговище на разбойниците. Тъкмо тогава луната се скри зад облаците и в тайгата стана тъмно като в рог.

Сибирка бе с търговеца Гондуров. Отначало наоколо беше съвсем тихо. Сърцето на момиченцето ту силно туптеше, ту замираше в гърдите й… Сега тя се боеше да не би заедно с разбойниците да хванат по погрешка и Андрюша и да му причинят някаква вреда. Тя вече беше си наумила да се промъкне до колибата и да потърси там момчето. Затова незабелязано се отдели от Гондуров, при когото стоеше през цялото време, когато ненадейно някой я хвана за рамото.

— Аз съм… аз съм, Андрей — чу тя развълнуван шепот до ухото си. — Направи ли всичко, както ти казах?

— Всичко!

— Приставът и хората от селото тука ли са?

— Тука.

Едва Сибирка успя да каже това, когато оглушителен пушечен изстрел наруши мъртвата тишина в тайгата. След него прозвуча втори… трети… Някой изтича в храсталака, а друг с хъркане рухна на земята. В същия миг в тишината прозвуча гръмливият глас на пристава:

— Момчета, дръжте разбойниците! Хванете ги!

Светлина от фенери, скрити под шубите до този момент, изведнъж освети тайгата.

Сега Сибирка ясно видя как десетина души заобиколиха Иван Палец и синовете му. Те се бранеха с ножове и брадви от добре въоръжените хора. Завърза се упорита битка. Най-сетне старият скитник и по-малкият му син съвсем отпаднаха. Продължаваше да се защитава и да се бори само Зуб. После той изведнъж се обърна и с пъргавината на котка се хвърли към гъсталака и се скри в тайгата.

— Дръжте го! Дръжте го! — извика със страшен глас приставът.

Но скитникът беше вече далеч. Като размахваше големия си нож и сипейки проклятия и закани, той тичаше право срещу Сибирка и Андрюша, свили се зад ствола на големия дъб.

— Той ни видя! Какво да правим? — прошепна обезумяло момиченцето и се притисна по-близо до новия си приятел, като че ли търсеше от него защита.

Скитникът бе забелязал скритите зад дървото деца и тичаше право към тях, като им препречи пътя към отряда. За миг се спря. По страшното му лице запълзя злобна усмивка. Той разбра кой ги е издал и довел тук въоръжения отряд.

— Аха, значи ти! — бясно изрева той и се хвърли към Андрей.

Но момчето като че ли очакваше това. Той хвана бързо Сибирка за ръката и с няколко скока се отзова с нея зад група огромни кедрови дървета, където не проникваше светлината на фенерите. Тук той бързо коленичи.

— Качвай се на гърба ми! — каза той.

Без да се бави, Сибирка изпълни заповедта му. Той се изправи на крака и хукна с момиченцето на гръб из гъстата тайга.

Но Зуб не се отказа да ги гони. В тъмнината се чуваше тежкото му дишане и хрущенето на сухите съчки под краката му. Той тичаше почти по стъпките на децата… Само нощният мрак ги разделяше сега един от други. Сърцето на Андрей се свиваше при мисълта, че ако се спъне и падне, острия нож на Зуб за миг ще се забие в него и в невинната Сибирка. Затова той тичаше силно, при все че клонките на дърветата болезнено го шибаха по лицето. Ала силите му се изчерпваха. Страшният Зуб все още не изпускаше малките бегълци. Сибирка чувстваше това, свита на кълбо върху гърба на приятеля си. В главата й зрееше една мисъл: „Нека се спаси само Андрюша… Нека ме хвърли в снега… Все едно, така няма да се спасим… Много му е тежко на миличкия да тича с такъв товар на гърба си…“. И като допря устни до ухото на момчето, прошепна:

— Хвърляй ме, Андрюша, хвърляй ме! Бягай сам… Той може и да не ме забележи… Спасявай се сам, мили! Остави ме… Само ти преча…

— Мълчи! — се изтръгна от гърдите на Андрей. — Заедно ще се спасим или заедно ще загинем!

И като напрегна сетни сили, той се хвърли като обезумял напред. В същия миг с глух стон се повали върху снежната преспа.

Нещо хладно се допря до лицето на Сибирка и почти едновременно тя чу тежко дишане съвсем близо до себе си.

Луната бе забулена от облаци, беше тъмно и нищо не се виждаше. Сибирка протегна ръка и едва не извика от страх. Пръстите й се докоснаха до неподвижното лице на Андрей, по което струеше нещо лепкаво и топло.

Тя протегна и другата си ръка и силно се удари в нещо твърдо като камък. Сега чак момиченцето разбра всичко. В отчаяния си бяг, Андрей се бе натъкнал на дърво, израснало сред пътеката, ударил главата си в него и паднал в преспата, облян в кръв, докато в същото време преследващият ги Зуб е отминал нататък.

Ужас скова сърцето на Сибирка. Дали Андрюша не е умрял? Какво ще стане ако и той като дядо й не се вдигне повече от преспата и тя остане сам-самичка в страшната тайга, в която скитат мечки и вълци, и в която пребивава още по-страшният им враг, побеснелият скитник, готов да се разправи с тях с огромния си нож! Но безпределният й страх бледнееше пред тъгата й за Андрюша, когото въпреки кратковременното познанство бе успяла горещо да обикне.

В нещастията хората се сближават. Така е било отдавна, от много отдавна. Тя го хвана за ръката. Момчето лежеше в безсъзнание. Ръката му остана неподвижна в малката й ръчица. Сигурно си бе наранил много зле главата в стеблото на дървото.

Тогава Сибирка си припомни как дядо й я лекуваше зимно време, когато се нараняваше или удряше. Той вземаше сняг и разтриваше удареното място. Момиченцето направи същото с приятеля си. Тя грабна шепа сняг и я сложи върху ранената глава на Андрей. Постепенно кръвта престана да тече от челото на момчето и то взе да проявява признаци на живот. Устните му издадоха стон, а след него втори, трети…

— Къде съм? Какво стана с мене? — попита той със слаб глас и постепенно дойде на себе си.

— Андрюша, миличък! Ти си жив! Жив! Слава богу! — радостно прошепна Сибирка, като целуваше и прегръщаше все още проснатото без сили момче на снега.

— Жив съм, да, само че много ме боли главата… — каза той, като се помъчи да придаде бодрост на гласа си. — Мога да вървя нататък. Къде е Зуб? Да не би да е изостанал назад, уморен от гонитбата?

— Не, той префуча край нас и сега трябва да е напред. Трябва да побързаме към колибата, където останаха другите, иначе той може да се върне и да ни намери — развълнувано поясни момиченцето. — Но ти не можеш да вървиш — страхливо добави тя, като се взираше в тъмнината в бледнеещото лице на другаря си.

— О, ще се опитам! — чу се отговор в тъмнината и Андрей направи усилие да се вдигне. — Дай си ръката. Да вървим и да се държим, инак може да се загубим… Виждаш ли каква тъмница е тука, — каза той като повдигаше с труд краката си.

Сибирка мълчаливо му подаде ръка и с опипване намери пръстите му. Като се притиснаха един до друг те тръгнаха назад към оная посока, към която им се струваше, че бяха останали пристава и неговите хора.