Йежи Шчигел
Трънакът (9)

9

Слънчевите лъчи вече падаха почти отвесно. Момчетата с мъка влачеха краката си нагоре по стръмното. Слънцето и водата бяха изсмукали силите им, а отгоре на всичко ги измъчваше ужасен глад.

Метек, който вървеше най-отзад, носеше две връзки риба. Гледаше Зимек и се чудеше, че още има сили да се кара със Стефек. Не е ли все едно по чия вина въдицата му отплува по Висла към морето? И без друго не могат да я стигнат. Жалко само за рибата. Сигурно е била голяма, щом толкова лесно издърпа въдицата. Тротоарът беше нагорещен и пареше краката им. „Днес Тадек трябваше да готви обяда — мислеше си Метек. — За да не дойде, сигурно му се е случило нещо. Той винаги държи на думата си.“ Заради него се връщат толкова рано от реката, а имаха намерение да останат там до вечерта. Рибите се удряха в краката му. Чувстваше тяхното хладно докосване. „Ако не ги сготвим веднага, след няколко часа ще се вмиришат.“ Устата му се напълни със слюнка. Вече завиваше в страничната уличка, когато иззад ъгъла изскочи Мануш Сухата ръка.

— А, падна ли ми сега! Къде са мангизите?

Момчетата, които вървяха отпред, се спряха.

— Давай парите или ти взимам рибата!

— Абе я се разкарай! Вестниците си ги търси до оградата. Друг път да не правиш хората на балами.

— До оградата ли? — изкрещя Мануш, почервенял от яд. — Давай ми парите, че ще те пребия!

— Хайде опитай се де! — засмя се Метек.

Мануш замахна с ръка да го удари, но в този момент Зимек го дръпна отзад и той приклекна.

— Какво буйствате така, господни Суха ръка? — попита го той с присъщия му ироничен тон. — Ние двамата имаме стари сметки за уреждане, може сега да свършим тая работа, а?

— Не искам да разчиствам никакви сметки с тебе. Пусни ме! — скимтеше Мануш.

— А-а-а, трябваше веднага така да кажеш. — Зимек го пусна.

— Давай парите! — започна пак Мануш, като пристъпи към Метек.

— Какви пари? — попита го спокойно онзи. — Никакви пари няма да получиш.

— Абе за какви пари става дума? — заинтересуваха се и другите.

— Трябва да му фрасна един по муцуната, а не пари да му давам — отговори Метек. — Днес сутринта искаше да ме метне и ми даде да продавам в болницата вестници отпреди една седмица. Хвърлих ги до оградата и толкова!

Мануш викаше вбесен:

— Давай парите!

Имаше много смешен вид: с боси криви крака, без риза, с пъпчиво лице и на всичко отгоре с голяма шапка на главата.

— Не си губи времето напразно — каза му Метек. — Швабите чакат за вестници.

Дълбоко засегнат, Мануш вдигна ръка да го удари, но Метек отскочи встрани и го плесна с рибата по лицето. От изненада Сухата ръка се олюля на кривите си крака. Зимек застана пред него.

— Виж какво, можеш да баламосваш твоите приятелчета, но нас — да не си посмял! — каза той. После го хвана за козирката на шапката и му я нахлупи чак до носа.

Всички избухнаха в смях и продължиха пътя си.

Вестникарчетата си имаха свой сигнал. Щом момчетата от Трънака се отдалечиха няколко крачки, Мануш пъхна два пръста в устата си и изсвири с всичка сила.

— Можеш да си свириш до утре, ако искаш! — извика му Кажик.

— А-а-а — каза Бенек, — сега вече няма да пускат никой от нас да мине през града, ще го пребият.

— Е, не е толкова страшно — затананика Зимек мелодията на една популярна песничка.

Свиха по пътя, който водеше извън града. Тук беше по-хладно.

Близо до дома на Тадек се спряха.

— Ей, Беда, тичай да видиш какво става с Пехотата!

Стефек погледна към Зимек, но не се помръдна.

Всички уморено се отпуснаха на тревата.

— Аз ще отида — обади се Кажик.

Загледаха се в къщичката на Вешек Заремба, която се намираше точно под голямата клонеста ябълка.

— Ех, че хубави ябълки! — възхищаваше се Бенек.

Бяха много гладни и при вида на ябълките устата им се напълниха със слюнка. Гледаха ги така, както гледа човек, който от дълго време нищичко не е хапвал.

Този ден Зимек изобщо не беше ял. Поглеждаше въпросително приятелите си, за да види дали няма да протестират, ако си вземе една ябълка от земята. Момчетата наведоха глави, за да не срещнат погледа му. Тогава той се осмели, взе едно малко камъче и го хвърли по вратата на къщичката.

— Стой мирно, че ще ядеш бой! — каза му някой.

Но Зимек хвърли още няколко пъти. Накрая стана.

— Няма никой — заяви той.

Втурнаха се към ябълката като ято птици. Наведени, събираха нападалите плодове и тъпчеха джобовете си, но нито един не се осмели да откъсне от тези на дървото. И без това, ако не ги мъчеше глад никога не биха сторили това. Та нали ябълката беше на Заремба.

На връщане Кажик подсвирна и те побягнаха.

— От какво ви е страх? — попита ги той. — Никой не идва.

Протегна ръце и всекиму даде по една ябълка.

— Хайде да се махаме по-бързо, че току-виж дошъл Заремба — каза Юрек.

Затичаха се към Трънака.

— Йендрек разправя, че Тадек отишъл сутринта на Висла — заяви Кажик.

Спряха се и го погледнаха.

— Как така на Висла? — попита Бенек. — Та той знаеше къде сме.

— Какво може да се е случило с него? — озадачиха се момчетата.

— Главата си залагам, ако не готви обяд в Трънака — каза Витек, който от няколко часа за първи път отвори уста.

Всички го погледнаха. Това може би означаваше нещо. Ускориха крачка.

Тадек наистина готвеше обяда, пазеше Гетек и от време на време поглеждаше дали приятелите му не идват вече. Щом го видеше да се показва навън, Гетек започваше да го следи с отчаян поглед. Тадек все повече омекваше. Вече двадесет пъти се канеше да развърже своя пленник.

Сега застана на възвишението, засенчил с длан очите си и се взираше в далечината. Изведнъж ги видя. Промъкваха се между дърветата. Обърна се и срещна погледа на Гетек. Не, повече не можеше да понесе това. Затича се и го развърза.

— Бягай! Бягай по-бързо, че ако те видят, ще те пребият!

Гетек продължаваше да стои.

— Никога няма да забравя това — измънка.

Тадек не можа да разбере дали му благодареше, или се заканваше.

— Бягай бе! — изкрещя той.

Гетек хукна между храстите така, сякаш някой го беше шибнал с камшик.

Тадек влезе в землянката, скри въжетата и отиде да разбърка супата. Още вчера майка му даде брашно, той замеси тесто, направи клюски^[1] и сега ги слагаше да врят.

Вмъкнаха се в кухнята като банда диваци и като видяха къкрещата в казана супа, го прегърнаха от благодарност и започнаха да викат: „Да живее Тадек!“.

— Ябълките оставете за после — каза им той след бурните поздравления. — А сега бързо пригответе рибата!

Ножовете влязоха в действие. Бяха се укротили като агънца.

„Да им кажа ли, или да не им казвам?“ — колебаеше се Тадек.

Изведнъж се появи Заремба.

— Какво направихте с оня? — попита направо той.

— С кого? За какво става дума? — учудиха се момчетата.

Тадек наведе глава. Заремба изпитателно го погледна.

— Е, казвай!

— Развързах го и го пуснах — отговори Тадек.

— И ти си една мека Мария — подигра се Вешек, но в тона му се чувстваше явно облекчение.

Момчетата ги гледаха с нарастващо любопитство.

Изведнъж Вешек съзря ябълките. Наведе се, взе една и я помириса:

— Браво бе! Много хубаво! — каза той. — Аз ви защитавам, а вие ми крадете ябълките.

Те го гледаха изненадано. Нима наистина ги позна?

— Не са от твоите — промърмори Стефек.

— Поне недей да лъжеш! — ядоса се Заремба. — Винаги мога да позная ябълките си!

— Събрахме от нападалите под дървото — обади се някой.

Но Заремба вече не ги слушаше. Отиде в кухнята и разбърка с пръчка супата.

— Като се свари — обърна се той към Кажик, — ще налееш в едно канче и ще я занесеш там, дето преди я носеше, нали знаеш?

Вешек изчезна, а те стояха като вцепенени. Какво значи всичко това? Не знаеха кого и за какво най-напред да питат: дали Пехотата или Кажик? Но Тадек не дочака въпросите им и накратко разказа всичко: как е забелязал Гетек с бандата от Пяски, как ги е следил, а после как е тичал през гората.

Гледаха го с възхищение и развълнувано слушаха. Когато започна да им разказва как Заремба накарал пяскарите да си събуят панталоните, избухнаха в смях. После изведнъж млъкнаха. Всеки от тях съжали, че не е бил тук.

— Гетек се беше скрил в кухнята зад печката. Измъкнах го и го завързах за един хвойнов храст. Стоеше там до преди малко — завърши Тадек.

— И какво? Какво стана после? Защо го пусна?

— Видях ви и ми дожаля. Той си получи заслуженото. Не исках да го мъчите.

— А, ето защо ти казаха, че си мека Мария — обади се Бенек.

Тадек се обърна с гръб към тях.

— Нека той да постои половин ден до бодливия храст, пък тогава ще видим — промърмори.

— Прав си. — Бенек се приближи до него. — Ще му държи влага дълго време.

Тадек свали ръката на Бенек, която той беше сложил на рамото му и сърдито каза:

— Давайте рибата!

— Хайде да се изнасяме оттук! — посъветва ги Зимек. — Пехотата днес е като оса. Нека си готви сам.

— Кажик, ти на кого трябва да занесеш супа? — полюбопитства Юрек.

Насядаха удобно на меката пейка и поглеждаха с нетърпение към Кажик, но той мълчеше като пън.

— Казвай де! — настояваха те.

— Нямам какво да казвам — измърмори в отговор.

— Абе ти кого баламосваш? — Лицето на Зимек придоби израз на човек, който не понася глупавите шеги.

— Няма да ви кажа и не трябва да ме питате!

Момчетата се смутиха.

— Каква ли е тая тайна — прошепна иронично Стефек.

Кажик щеше да се пръсне от радост. „Завиждат ми на тайната. Няма да им я кажа за нищо на света!“

— Казвай, гълъбче, казвай — упорстваше Зимек, — иначе няма да ти дадем супа!

— Нямам нужда от милостиня. Моята ще занеса.

— И моята също — добави Метек.

— Ама и ти ли знаеш за това? — Зимек погледна другите. — Изглежда, че само аз не знам.

— Аз също — каза Бенек, — но ще дам супата си, въпреки че не съм ял от вчера. А Кажик е напълно прав като си мълчи. От много приказки полза няма.

— Чудна работа! — процеди през зъби Зимек.

„Сигурно носят на онзи евреин, който беше със Заремба“ — мина му през ума на Тадек, но гласно каза:

— Сещам се за кого е.

Кажик го погледна. За миг си помислиха, че Тадек ще издаде тайната, но той отиде в кухнята.

— Чудна работа! — процеди през зъби Стефек, като подражаваше на Зимек.

Това беше достатъчно, за да избухне отново разправията за отнесената от водата въдица.