Йежи Шчигел
Трънакът (11)

11

Неочаквано за вожд бе избран Бенек. Отначало той не се съгласяваше, обясняваше, че няма да се справи, че предпочита да се бие с неприятелите, отколкото да командва, обаче момчетата не искаха и да чуят. Накрая се съгласи, но при условие че негови заместници ще бъдат Юрек и Тадек.

— Трима вождове! — подиграваше се Зимек. — Че кой ще работи тогава?

Работеха обаче всички. На кратко военно съвещание решиха, че всеки от тях трябва да има две прашки, чакъл и камъни за хвърляне. Копия си бяха направили отдавна, затова изобщо не говориха за тях.

Веднага след съвещанието вождът издаде заповед да се охранява Трънака. Определиха постове, които трябваше да пазят скривалището, когато другите отсъстват. Това беше необходимо, тъй като пяскарите, въпреки че бяха посочили деня, в който ще започне войната, можеше да нападнат ненадейно. Ето защо момчетата решиха да завършат всички приготовления двадесет и четири часа преди започването на битката.

Вече трети ден валеше без прекъсване. Само от време на време дъждът поотслабваше, но след това пак започваше да се лее като из ведро върху размекналата и покрита с локви земя.

Тадек и Кажик, наметнати с чували от цимент, тичаха към сградата, в която сега живееха немски офицери, за да събират чакъл.

— Много хубаво, че вали така — казваше Кажик. — Ще съберем колкото си искаме и никой няма да ни види.

Не идваха тук за първи път. Алеите наоколо бяха покрити с чакъл. Когато се приближиха до сградата, Тадек прошепна:

— Кошницата ще оставим до стената, а ще събираме в кутии.

— Добре — съгласи се Кажик.

Разделиха се. Тадек клекна на пътечката и започна да избира гладки, кръгли камъчета — такива, които при хвърляне да не се въртят във въздуха, а да улучват право в целта. Дъждът барабанеше по книжния чувал. Тадек ту поглеждаше към Кажик, ту се озърташе наоколо, за да види дали не идва някой. Кошницата бързо се напълни, тъй като те непрекъснато изсипваха в нея кутиите с чакъл.

— Студено ми е на краката — оплака се Кажик.

— И на мене. Ей сега ще си тръгваме.

Дъждът изведнъж се усили. От север задуха такъв студен вятър, че момчетата се разтрепериха от студ.

— Ела до стената! — извика Кажик, като се криеше зад сградата.

— А-а-а, тук е вече по-друго — каза Тадек. — Не вали и не духа.

Кажик подуши с нос във въздуха.

— Усещаш ли?

— Не.

— Замириса ми на нещо.

— Изглежда не си обядвал.

— Ами да. Днес вождът готви. Интересно дали ще се справи? Последния път супата изобщо не можеше да се яде.

— По-тихо, че над нас има отворен прозорец — прошепна Тадек. — Може да ни чуе някой.

Кажик погледна нагоре.

— Не бой се, много е високо.

— Абе ти внимавай, че като ти стовари нещо швабата на главата ще видиш „много е високо“.

— Ще ми стовари, ама…

— Ш-ш-шт! — повторно напомни Тадек. — По-добре иди виж какво има в мазето.

На две крачки от тях се намираше прозорчето на мазето. Беше открехнато.

— Сигурно има въглища — измърмори Тадек, — но ще отида да видя.

Приближи се и надникна. Вътре беше тъмно. Отначало не се виждаше нищо, но когато отвори малко по-широко прозорчето, се смая. Вместо въглища, видя каси с консерви, чували с продукти, някакви бутилки, а на тавана висяха закачени на куки пушено месо, шунка и сланина.

— Ей, ела да видиш!

Тадек се приближи, погледна вътре и чак подсвирна от учудване.

— Да се махаме оттук! — каза той.

— Не се вижда никой. Знаеш ли как можем да се запасим!

— Ш-ш-шт! За това ще поговорим в Трънака. Сега ела да събираме камъчета.

След десетина минути кошницата беше пълна догоре. Приведени под тежестта й, те вървяха към Трънака. Точно до скривалището срещнаха Зимек и Витек, които отиваха за камъни.

— Елате да ви кажем нещо! — извика Кажик.

— Какво? Казвай по-бързо! — измърмори Зимек, но се върна.

Вътре бяха всички. Юрек и Метек шиеха малки торбички, които щяха да пълнят с чакъл, а Стефек помагаше на Бенек в кухнята. Новата, скована от дъски врата, закриваше входа и в землянката беше топло и уютно.

— Защо не отивате за камъни? — попита ги Юрек.

— Тоя ескимос имал да ни казва някакви новини — и Зимек подигравателно посочи Кажик.

Бенек се показа от кухнята. Всички погледнаха Кажик с интерес.

— Открихме цял склад — говореше задъхано той. — Консерви, брашно, грис, булгур — всичко, каквото поискате.

— Абе я не ни баламосвай! — отговори Тадек.

Зимек се спря. Момчетата се развълнуваха.

— Казвайте по-бързо! — настояваше Бенек. — Къде? Какво? Как?

— В офицерската сграда. В мазето. Отворено е. Може да се влезе отзад. Вътре има всичко: консерви, месо, даже и бутилки с водка или вино.

— Е, и какво от това? — без ентусиазъм каза Стефек. — Как ще ги вземеш?

— Нали ти обясних бе, глупак такъв, че мазето е отворено! — ядоса се Кажик.

— Хайде да отиваме! — извика зарадвано Зимек.

— Ти да не си луд! — развика се Бенек. — Сега, посред бял ден? Не съм съгласен.

— Абе наоколо няма жива душа. Друг такъв случай няма да ни се удаде — разпалено говореше Кажик.

— Вечерта можем да опитаме, но не и сега.

— А, вечерта ще затворят мазето — измърмори Кажик.

— Точно така — обади се Зимек. — Ако ще взимаме нещо, трябва да отиваме веднага.

Бенек почервеня от яд.

— Зимек, ти закле ли се, че ще изпълняваш всички заповеди?

— Какво се заяждаш сега?

— Не се заяждам, само ти казвам, че ако отидеш там, ще плюя на всичко!

Обиден, Зимек подсвирна на Витек.

— Хайде да отиваме за камъни! — каза му той и излезе от скривалището.

— Хвана те шубето, нали? — обърна се Кажик към Бенек. — Та там изобщо няма пазач. Наоколо е пусто. Можеш да измъкнеш каквото искаш.

— Не ме е хванало шубе — започна спокойно Бенек, но беше ясно, че е ядосан. — Не разбираш ли, глупако, че такива работи не се правят посред бял ден. Ами ако някой те види, ще те познае и после какво?

Кажик почервеня от яд.

— Аз ще ти докажа, ще видиш! Още сега ще отида, ще донеса каквото си поискам и никой няма да ме види.

— Отивай! — каза му Бенек.

Но Тадек хвана Кажик за ръкава.

— Я сядай и не прави глупости!

— Да им приседне дано тая шунка! — промърмори Стефек.

— Абе по-добре да им приседнат картофите, а шунката и ние можем да я изядем — упорстваше Кажик, вече малко поуспокоен.

Бенек пак се обади:

— Нали си спомняте, че скоро си говорихме за това колко ще е хубаво, ако се запасим с храна за зимата. И затова си направихме мазе. А ти вместо шунка, можеше да донесеш картофи и то от немските — обърна се той към Кажик. — Градината им не е много далеч оттук.

— Ти иди! — озъби се Кажик и веднага съжали за думите си.

Всички го погледнаха с упрек. Та лошо ли ги съветваше Бенек? Изведнъж Кажик скочи, грабна чувала, който висеше точно до вратата, и преди да успеят да му кажат нещо — изчезна.

— Тадек, попитай вместо мене! — помоли го Метек. — Искам да излезна за малко.

— И без тебе ще мине — отговори му той. После стана и излезе след Кажик. В Трънака настъпи тишина, само Стефек си подсвиркваше и не правеше нищо. Бенек го погледна.

— А ти? Вече не ми трябваш.

Стефек изкозирува и закуцука към Юрек и Метек.

— Мога да шия вместо тебе — предложи той.

Метек веднага се съгласи. Подаде му иглата с неушитата докрай торбичка и излезе от скривалището.

— Знаеш ли каква свиня си? — каза Юрек. — Ти можеше да отидеш в такъв дъжд вместо него.

Стефек предизвикателно вдигна глава и вече се канеше да каже: „никой не го е молил“, но прехапа устни и премълча. След малко погледна към изхода, после към Юрек, но той се направи, че не забелязва. Известно време чуваха само собственото си дишане. Стефек се колебаеше. Изведнъж Юрек каза:

— Щом си започнал да шиеш, ший! Торбичките също са ни нужни.

Стефек си отдъхна. Започна да шие бързо и ловко със сръчните си пръсти.

Чуваше се как вали навън. Бенек честичко надничаше от кухнята и ги гледаше как шият. По едно време се оплака:

— Пак не ми стана хубава супата.

— Казах ти махни се, аз ще сготвя, ама ти… — напомни му Стефек.

— Каквато е, такава ще я ядем, важното е да е топла — каза Юрек.

— Леле, колко съм гладен! — извика Стефек и се хвана за корема.

— Ти поне веднъж в живота си наял ли си се? — попита го Бенек.

— Не си спомням — отговори искрено Стефек.

— Какво мислите за оня склад? — смени темата на разговора Бенек.

— Опасно е, но ако сме внимателни, няма да е лошо да опитаме — каза Юрек.

— Не виждам да е чак толкова опасно — говореше замислено Бенек, — но дали трябва?

Стефек, възмутен, скочи от мястото си.

— Какво? Дали трябва ли? — изкрещя той. — За ония ли ти е жал? Кажи де, жал ли ти е? За всички ти е жал: за Гетек ти е жал, за немците ти е жал!

Бенек запуши с ръка устата му.

— Гледай го как се разврещя — смееше се той. — Кой можеше да допусне, че си толкова устат.

Стефек седна и мълчешком започна да шие. Юрек учудено гледаше Бенек. Никога не би му дошло наум, че да свиеш нещо от швабите е кражба.

— Прави сте — изведнъж се съгласи Бенек. — Говоря глупости.

— И то какви! — прошепна Стефек. — Те взимат всичко каквото им падне, а ние умираме от глад. Картофи, картофи и то по един път на ден. Метек вече едва ходи, а и ние не сме по-добре. Немците не си докарват шунката от Берлин, а я крадат от нас, поляците, и като им я вземем, все едно че сме си взели своето. А между другото — завърши неочаквано той, — ти веднъж краде, нали?

Избухнаха в смях.

— Ей, колко много ти се яде шунка! — пошегува се вождът.

— Че защо да не ми се яде? — намръщи се Стефек. — Никога през живота си не съм ял такова нещо.

— Не се безпокой, ще ядеш! — каза Бенек, а след малко добави: — И аз никога не съм ял.

Юрек си мълчеше. Откакто избухна войната, той също не беше ял шунка, но преди това тя бе нещо обикновено на тяхната трапеза. Ето защо сега изведнъж го досрамя от приятелите му, че някога е живял по-добре от тях.

Бенек беше най-беден от всички. Майка си изобщо не помнеше. Преди войната баща му работеше като боклукчия. Обичаше да пие и изобщо не се занимаваше с него. И все пак, докато не бяха го откарали в Германия, момчето си имаше някакво кътче, а после, до построяването на Трънака, се скиташе немил-недраг и нощуваше където завари.

Известно време момчетата се вслушваха в шума на дъжда. Бенек гледаше нагоре, през единственото, непокрито още с насмолена мукава прозорче. Капчиците, като кристални топчета падаха и се разпръсваха на гладката повърхност. Изведнъж входната врата се отвори. Най-напред се показаха краката, гърба, а след това и главата на Зимек. Той издърпа вътре и чувала си. След него се вмъкна и Витек.

— Е, върнахме се — изпъшка Зимек, като едва си поемаше дъх.

— Ако все така носите камъни, май ще трябва да помолим ония да отложат войната с един месец — натякваше им Стефек, без да вдига глава от шиенето.

Но Бенек погледна Зимек в очите. После измери с поглед чувала. Стори му се, че е прекалено натъпкан като за камъни. Приближи се, отмести Зимек и бръкна вътре.

Юрек ги наблюдаваше. Стояха един срещу друг и се измерваха с поглед. Витек, с наведена глава, стърчеше до Зимек. Дишаше тежко. Личеше си, че и двамата бяха тичали много бързо.

— Е? — предизвикателно промърмори Зимек.

В това време вратата пак се отвори и вътре се вмъкнаха Тадек, Кажик и Метек. Носеха един чувал с картофи. Веднага разбраха, че нещо се е случило и застанаха без да кажат нито дума.

Зимек не издържа погледа на Бенек. Погледна накриво Стефек, сякаш той му беше виновен за всичко.

— Или вие с Витек ще получите по десет каиша, или аз напускам Трънака — произнесе с усилие Бенек и тръгна към кухнята. А преди да се обърне, момчетата видяха в очите му нещо като сълзи.

Лицето на Зимек позеленя от яд. Струваше им се, че сега ще скочи и от гняв и унижение ще започне да къса и да чупи всичко наоколо. Но изведнъж той с рязко движение измъкна дебелия колан от панталона си и го подаде на Витек.

— Дръж! — изръмжа той. — Удряй, ама силно и помни, че аз няма да те жаля!

Витек нерешително взе колана. Зимек вече се беше навел. Онзи се колебаеше.

— Удряй! — повторно извика Зимек.

Витек вдигна колана. В този момент Стефек хвана края му с двете си ръце, но Тадек го отстрани. Знаеше, че за Зимек е по-лошо чакането на удара, отколкото самия удар.

Витек удряше без да гледа Зимек.

В тишината се чуваше само силното свистене на каиша.

Когато го удариха за десети път, Зимек се изправи бързо и зацвили като жребец. Отново беше весел.

— Сега ще ти покажа как се бие! — закани се той. После взе колана от ръцете му и си плю на дланите.

Витек плахо се усмихна и за първи път през този ден отвори уста:

— Веднъж се мре!

Всички впериха поглед в треперещата ръка на Зимек, която сякаш се колебаеше. И изведнъж той започна бързо да я движи, но за всеобщо разочарование ударите бяха леки и, вероятно, не особено болезнени. На десетия път обаче така го шибна, че чак изплющя. Витек се изправи като пружина. Гримаса изкриви лицето му. Това развесели момчетата. Помислиха, че ще се нахвърли върху Зимек, но той си пое дълбоко дъх и каза:

— По-добре веднъж, но както трябва.

Стефек, на когото явно му беше жал, особено за Зимек, сега се усмихна подигравателно и започна да събира мъх.

— Седни на мекичко, Зименце! — молеше го той.

Онзи го блъсна.

— Не започвай пак! — извика гневно.

— Какво просташко възпитание! — измърмори Стефек. После се приближи до чувала, бръкна вътре и извади една голяма консерва.

Точно в този момент дойде Бенек.

— Много си бил строг бе, вожде! — засмя се Зимек, а Метек добави:

— Трябва по-честичко да му предписваш тази рецепта. Ще стане кротък като агънце.

Стефек подаваше консервите.

— Пет, шест, седем…

— Няма какво да ги броиш — каза Зимек. — Седемнадесет са, три бутилки и две парчета сланина.

— А шунка? — попита Стефек.

— Каква шунка! Не можех сега да я взема. Бяха само четири. Веднага щяха да забележат.

— Будала! — заключи набързо Стефек.