Йежи Шчигел
Трънакът (35)

35

От известно време Юрек започна да води дневник. Нарече го „корабен“. Реши да записва в него всички приключения, произшествия и приготовления, свързани с бъдещото им пътешествие. Отначало момчетата считаха това за излишно, но след като той настоятелно започна да ги убеждава, че всеки пътешественик си води такъв дневник, се съгласиха.

На първата страница бяха написани имената им. А накрая се правеше опис на всички неща, с които бяха се снабдили. Тези страници ги изпълваха с гордост. На първата от тях се виждаше:

Една двуцевка, две пушки, три фински ножа, седем сгъваеми ножчета, спиртник, шест раници…

На другата страница беше изчислено количеството на боеприпасите, с които разполагаха.

Колкото повече се увеличаваше екипировката, необходима за бъдещото им пътешествие, толкова мечтите им ставаха по-реални и осъществими. За сега не мислеха за лодката. Знаеха, че когато войната свърши и немците избягат, никой няма да им забрани да си вземат една лодка от пристанището. Та там има толкова много! Най-важното за сега беше да се снабдят с оръжие, боеприпаси, секири, трион — с една дума с всичко необходимо за пребиваването им в безлюдните канадски гори, където живееха само диви зверове. Събираха даже такива дреболии като игли, конци, които на пръв поглед изглеждаха ненужни, но в бъдеще можеше да им потрябват.

Когато четяха „Робинзон Крузо“, Юрек състави огромен списък на предметите, необходими за едно такова пътуване. В много случаи им трябваха пари. Вярно, че Метек и Кажик продадоха четиринадесет елхи, но по-голяма част от спечелените пари бяха дали на пяскара, от когото Зимек купи пушката и им останаха съвсем малко. Абрам им написа на няколко листа какви лекарства трябва да вземат със себе си, кога и в какви случаи да ги употребяват. Решиха да ги купят от аптеката, но за това също бяха нужни пари.

— Колко хубави елхи има тук! — въздъхна Кажик. — Ако хората ги купуваха, щяхме да имаме пари и за лекарства, и за много други работи.

— Е, всеки предпочита да дойде в гората и сам да си отсече — каза Зимек, като удари с пръчката си един клон и изтръска снега от него.

— Чувал съм за един човек, който фалшифицирал пари — намеси се Метек. — Дали и ние няма да можем?

— Ами опитай се! — посъветва го иронично Зимек.

Приближаваха се към възвишението, където преди няколко дни бяха поставили капаните. Бенек и Тадек вървяха отпред, избирайки местата с най-малко сняг.

— Май и този път нищо няма да излезе от нашия лов — обади се Стефек, който вървеше след тях.

— Сега ще видим — каза Бенек. — Само че не знам дали ще намеря капаните в този сняг.

На няколко места лежаха повалени от бурята дървета. Когато се изкачиха на върха на възвишението и погледнаха надолу, порази ги мъртвата тишина в гората. Всичко беше затрупано със сняг и изглеждаше някак си странно. Стояха дълго време и се оглеждаха на всички страни. Изведнъж Зимек се втурна напред. Без да каже дума, той тичаше надолу, като отминаваше храстите и прескачаше преспите. Те се втурнаха след него. Когато слязоха малко по-надолу, видяха една лисица.

— Хванала се е! Хванала се е! Каква е рижа само! — викаха един през друг.

— Жива ли е?

— Как ще е жива бе? Не виждаш ли, че снегът я е затрупал.

— Каква красива опашка има, каква козина! А муцуната й! — надвикваха се.

Зимек откачи телта и я освободи от примката.

— Какво ще я правим? — попита Стефек, като взе лисицата в ръцете си. — Месото й яде ли се? — продължи да пита той.

— Как така какво? — възмути се Зимек. — Ще й одерем кожата, и ще я продадем, а месото ще изядем. Хубаво или лошо, но сигурно никой няма да се отрови от него.

— А кой ще купи кожата? — позаинтересува се Бенек.

— Знам един човек. Живее в Пяски. Купува кожи даже от водни плъхове и къртици, а за тая лисица ще видите, че цял куп пари ще вземем!

Приближиха се до съседните капани. Минаваха от дръвче на дръвче. Вече им беше омръзнало да ходят по снега и тъкмо се канеха да се връщат, когато изведнъж Стефек извика:

— Заек!

Огледаха се. И наистина, ниско, с почти опрени на земята лапи, висеше един голям, охранен заек. С радостни викове се втурнаха към него и го откачиха. В това време Зимек, който не раздели общата радост, продължи да върви по-нататък, воден от някакъв кучешки инстинкт. Трудът му не отиде напразно. В самото подножие на хълмчето видя, оплетен в примката, друг заек. Откачи го, метна го на гърба си и започна да се изкачва нагоре.

Като видяха новата плячка, радостта им нямаше край. Те пипаха заека, галеха го по козината и не можеха да му се нарадват. Към Трънака тръгнаха развеселени и доволни. Развълнувани от сполучливия лов, не усещаха нито студа, нито умората.

Само Тадек, неизвестно защо, не се поддаде на общото настроение. Вървеше малко след другите, натъжен и мълчалив.

— Какво ти е? — попита го Бенек.

— А, нищо ми няма.

— Кажи де!

— Друг път, сега не мога.

— Както искаш — отказа се да го разпитва повече Бенек.

В скривалището Зимек веднага пристъпи към одирането на животните. Най-напред се зае със заека, който сам беше намерил. Лисицата и другия заек нареди да сложат близо до печката, за да се размразят. Някога отглеждаше зайци и затова умееше много сръчно да ги дере. Гледаха го с любопитство, като се обаждаха от време на време. Стефек приклекна до него и му помагаше.

— Около осем килограма е — възхищаваше се Зимек. — Ще има какво да ядем. Тъкмо за Коледа.

— Е, какво, ще го изпечем ли? — попита някой.

— Защо да го печем, варен също е хубав — каза Зимек. — Само че трябва да го подържим малко на студа. Тогава месото му става така крехко и вкусно, че ще си оближеш пръстите!

— Другия заек аз ще го одера — каза Стефек, като го хвана за краката.

— Дай го, аз по-бързо ще свърша тая работа! — упорстваше Зимек.

— Ти вземи лисицата!

— Добре, хайде от мене да мине!

— Всеки от нас трябва да умее да дере, защото тогава, като тръгнем на лов, Зимек невинаги ще ни е под ръка — намеси се Юрек.

Зимек взе лисицата и вече се канеше да й разреже кожата, когато Абрам го хвана за ръката.

— Внимателно! — каза. — Така не се дере лисица. Можеш да й развалиш кожата и тогава никой няма да я купи. По-добре цялата я продайте, месото и без това не става за ядене. Много е твърдо, безвкусно и жилаво.

— Сигурно — съгласи се Зимек. — Толкова прилича на куче.

Решиха да я продадат цялата. Когато Стефек беше свършил вече с другия заек, Зимек взе двете заешки кожи и лисицата, намери една торба и ги мушна вътре.

— Ела с мене! — обърна се към Бенек. — Ще ги продадем заедно.

— Добре — съгласи се той. — Тадек, ела и ти!

След няколко минути тримата напуснаха Трънака.

— Ще минем през гората — предложи Бенек. — Там има по-малко сняг, а и пътят е по-къс.

Вървяха един след друг. Зимек весело си свирукаше. Бенек пристъпваше точно зад Тадек. Мъчеше се да се досети какво го потиска, та е толкова тъжен. Изведнъж забеляза, че от джоба на якето му се подава някаква хартийка и ей така, на шега, внимателно я измъкна. Тадек нищо не забеляза. Продължаваше да върви изправен, загледан сякаш в дълбоките следи, които Зимек оставяше след себе си.

Бенек разгъна хартийката. Беше написана на немски и на полски. Бързо прочете няколко реда и веднага разбра какво измъчваше Тадек. Сгъна я и я сложи в джоба си. На устата му се появи лека усмивка. Когато стигнаха до къщата на търговеца, Бенек ги спря.

— Почакайте! — каза. — Аз ще вляза пръв.

Послушаха го. Стояха пред вратата и се чудеха какво прави вътре толкова дълго време. Най-после се показа.

— Елате! — извика.

Влязоха. Търговецът, прегърбен, кривоглед, ги гледаше подозрително. Бенек взе торбата от ръцете на Зимек и извади едната заешка кожа.

— Вие ще я продадете за четиристотин, аз ви я давам за триста — каза той, като я подаваше на търговеца.

Онзи дори не протегна ръка.

— Давам сто злоти, това е.

— Сто злоти? — възмути се Бенек.

— Щом не искате, махайте се оттук!

Бенек бръкна в торбата и извади лисицата. Търговецът се приближи. Разгледа я внимателно и изцъка доволно.

— Колко ще ми дадете за нея? — попита Бенек.

Търговецът се колебаеше. Гледаше ги подозрително и нещо пресмяташе.

— Петстотин злоти — каза най-накрая.

Възмутен, Бенек взе лисицата от ръката му, като искаше да я мушне обратно в торбата.

— Почакай, не бързай толкова! — опитваше се да го успокои онзи.

— Ще я продадете за три хиляди, а ни давате петстотин, така ли?

— Хайде да си тръгваме! Няма какво повече да говорим — разгорещи се Зимек.

— Чакайте бе, може някак си да се споразумеем! — поомекна кривогледият.

Бенек извади и другата заешка кожа.

— За всичките хиляда и двеста злоти. Ако дадете — добре, ако не — отиваме си и толкова.

— Деветстотин за двете заешки кожи и лисицата. Това е последната ми дума.

Бенек мълчеше.

— Абе какво ще се пазариш с него! — каза презрително Зимек. — Да тръгваме!

— Хайде тогава измитайте се оттук! — изкрещя ядосан търговецът, но се виждаше, че лисицата много му хареса.

— Добре, дайте ни хиляда злоти и няма повече да се пазарим! — реши Бенек.

Този път търговецът мълчаливо извади портфейла си и преброи десет банкноти по сто злоти. Бенек ги сгъна и ги мушна в джоба си.

— Ще минем през града — каза той, след като излязоха на улицата.

Съгласиха се. Сега Тадек вървеше отзад, още по-мрачен отпреди. На челото му се появи тънка бръчица. Личеше, че в него се води някаква вътрешна борба. По едно време се изравни с тях.

— Вижте какво… — започна.

Погледнаха го с интерес. Но другите думи заседнаха в гърлото му.

— Казвай де! — настояваше Зимек.

— А, нищо, нищо! — махна с ръка той.

Когато минаваха край околийското управление, Бенек се спря.

— Почакайте малко! Трябва да свърша една работа тук. Ей сега ще се върна.

— Ще дойдем с тебе — каза Зимек.

— Не, почакайте ме само една минутка!

После влезе в сградата и се затича нагоре по стълбите, а когато се върна беше много весел.

— Всичко е наред — каза. — Няма за какво да се ядосваш.

— Какво е наред? Защо си толкова весел? — разпитваше го Зимек.

— Спечелих от лотарията.

— Я не се занасяй!

— Не вярваш ли, че спечелих? Е, всъщност загубих цели хиляда злоти — засмя се широко той.