Йежи Шчигел
Трънакът (40)

40

В живота на момчетата изведнъж настъпи коренна промяна. Арестуването на Заремба почувстваха като скъсване на някакви нишки, свързващи ги досега с улицата, градчето и задълбочения и сериозен живот, който криеше в себе си Вешек под маската на външна студенина. Дълбоко в душата си те се гордееха с това, че той живее на същата улица, на която живееха и те. Сега всичко рухна.

Абрам сякаш остаря изведнъж с няколко години. Стана мрачен, умърлуши се, прегърби се още повече и почти не излизаше от скривалището.

На другия ден дойдоха двама непознати и взеха сандъчето и чувала, донесени от дома на Заремба. Говориха за нещо с Абрам, съветваха се, а после изчезнаха. Оттогава той остана съвсем сам. Затвори се в себе си, стана мълчалив и замислен.

Арестите в градчето ставаха все по-чести. Вестите за разстрели обикаляха улиците и домовете. Хората се спотаиха в къщите си.

Почти всяка вечер момчетата излизаха от Трънака. Веднъж, два дни след арестуването на Вешек, тръгнаха към дома на фолксдойча, от чиято градина през есента Стефек късаше цветя. Измазаният със светла боя дом, около който бяха засадени много дървета, бе ограден с телена мрежа. Вечерта се случи мрачна и тъмна. Отново заваля гъст и мокър сняг, който се лепеше по лицата.

— Внимавайте! — предупреждаваше ги Стефек. — Той има куче вълча порода.

Зимек се прехвърли през оградата и им отвори пътната врата.

— Влизайте! — каза Бенек. — Само че тихо!

Долният етаж беше тъмен, а горният — силно осветен. Промъкнаха се в градината. Само Гетек остана на пост. В случай на опасност трябваше да им свирне.

Вървяха един след друг. В ръцете си държаха прашки и камъни. На десетина метра от къщата Бенек изшътка. Застанаха неподвижно като статуи.

— Внимание! Готови!

Приготвиха се.

— Бий!

Разнесе се звън и трясък от счупено стъкло. Започнаха да отстъпват. Видяха ясно как Зимек с един голям камък счупи средното стъкло и улучи абажура. Вече бяха стигнали до портичката, когато чуха зад гърба си кучешки лай. Наведени, бягаха по уличката към близката градина. Кучето тичаше от другата страна на телената мрежа. Бенек бягаше последен, точно след Зимек. Кучето спря да лае, но беше толкова близо, че чувстваха дъха му. Още малко и щяха да завият, когато то с един скок прескочи оградата. От страх на Бенек косата му настръхна. Веднага разбра опасността. Застина неподвижно. Кучето не го докосна. Спусна се подир другите. В тъмнината Бенек не видя, но усети, че Зимек се покатери на оградата и го последва. Кучето се давеше от злоба и се вкопчваше с нокти в телената мрежа, но изведнъж силно изскимтя, падна на земята и започна жално да вие.

— Да бягаме! — извика Зимек.

Без да му мисли много, Бенек скочи на земята и хукна към градината. Зимек тичаше до него.

— Видя ли, казах ли ти, че чукчето ще потрябва. Така го фраснах по главата, че чак изтрещя.

— Цяло щастие, иначе щяха да ни пипнат — на пресекулки каза Бенек.

След като прекосиха градината и излязоха на главната улица, заляна от матовата светлина на лампите, забелязаха ниската, черна лимузина на фолксдойча. Вероятно се връщаше от някакъв гуляй, защото колата се движеше на зигзаг ту по едната, ту по другата страна на уличното платно.

До Трънака пристигнаха по един отдалечен обиколен път. Още преди това бяха решили, че ще е по-сигурно, ако не минават напряко през гората. Щом влязоха в скривалището, веднага се почувстваха извън всякаква опасност. От лепкавия сняг и тичането бяха изпотени и мокри. Едва си поемаха дъх, но на душата им беше спокойно. Изведнъж Зимек изруга, защото бръкна в джоба си и забеляза, че е изгубил подарения му от Стефек нож. Толкова се гордееше с него и имаше защо. Беше най-хубав от всичките. Дори камата на Стефек не можеше да се мери по острота и изящност с него.

— Потърси го, може да е в някой друг джоб! — посъветва го Кажик.

— Това да не е игла! — с мъка и възмущение отговори Зимек. — Беше в калъфката под сакото ми — тя е тук, а ножът сигурно е паднал като изваждах чукчето. Отивам! — каза изведнъж той. — Трябва да го намеря.

— Ти да не си луд! — Бенек му загради пътя.

— Дръпни се! — наежи се Зимек.

— Няма да ходиш!

— Ще отида!

— Няма да отидеш, освен ако минеш през трупа ми!

Витек стана и мълчаливо се изправи до Бенек.

— Пуснете ме! — настояваше Зимек. — Трябва да го намеря. Такъв красив нож!

Чувстваха, че още малко и ще се разплаче. Стефек се приближи до него.

— На, вземи моя! Ако утре си намериш твоя, ще ми го върнеш, ако не — задръж го!

— Върви по дяволите! — Зимек го блъсна. После седна на пейката, мушна глава между коленете си и я обхвана с ръце. От време на време едва въздържан плач разтърсваше раменете му. Не се учудиха, защото знаеха колко много обичаше този нож.

На другия ден Бенек, Витек и Зимек внимателно претърсиха целия път, по който минаха вчера, но снегът беше покрил всичко и въпреки цялото си старание не намериха нищо. Няколко дни Зимек ходеше потиснат и затворен в себе си. Когато след два-три дена Стефек отново му предложи ножа си, той го взе. В замяна на другия ден му донесе един малък сребърен часовник, останал му като семеен спомен от някого. Стефек не искаше да го вземе, даже се почувства засегнат — та той не беше му продал ножа си, а чисто и просто го подари. Обаче Зимек така настояваше, че Стефек накрая се принуди да го вземе, макар че за него часовникът не представляваше никаква ценност. За какво му е? Никъде не му се налагаше да ходи точно под час, времето за лягане и ставане определяха денят и нощта, а часовете за ядене — стърженето на стомаха. Предпочиташе по-скоро да си даде обувките и да ходи с увити в парцали крака, отколкото ножа, но той, както и другите момчета, не можеше да понесе отчаяния вид на Зимек, който въпреки че беше заядлив, и избухлив, а понякога и агресивен, в тъжни моменти умееше да ги развесели и въодушеви за някое ново начинание.

Въпреки очакванията си, не можаха да намерят много купувачи за цигаретата. В едно магазинче успяха да продадат петдесет, в друго — сто и това беше всичко. Едни разправяха, че отворите им са големи, други пък не харесваха формата и цветовете. Ето защо момчетата се отказаха от по-нататъшното изработване на цигарета, а със спечелените пари, макар че не бяха много, купиха от аптеката някои от най-необходимите лекарства, които им беше написал на едно листче Абрам.

Откакто арестуваха Вешек, желанието им да заминат за Дивия Запад стана по-силно откогато и да било и те мечтаеха това да се осъществи колкото се може по-скоро. Юрек всеки път им носеше нови книги. Четяха ги и заедно, и поотделно. Привличаше ги този пълен с опасности живот, неочакваните приключения, победите, геройските подвизи, а преди всичко природата — буйна, разноцветна, пълна с хищни зверове и фантастични растения. Книгите разпалваха въображението им, бяха нещо като предсказание за бъдещия им живот.

А вечер…

Абрам ги гледаше с тревога, когато облечени в късите си якета и палта се измъкваха в тъмната и мразовита нощ.

Един понеделник, в края на януари, градчето беше обхванато от ужас. Предишната вечер момчетата от Трънака извършиха най-смелата си постъпка — изпочупиха всички стъкла на немския ресторант, който се намираше в центъра на градчето. На сутринта хората минаваха край него и със задоволство гледаха празните прозорци и разсипаните стъкла. Но след няколко часа трийсетина немци и група полицаи тръгнаха от къща на къща и с прикладите си чупеха прозорците, а понякога ги изкъртваха заедно с рамките, биеха безмилостно хората и ги изкарваха боси на снега.

В градчето стана тихо, само от време на време от различни места се чуваше трясъкът от счупено стъкло и викове.

Настроението в Трънака беше направо траурно. Момчетата се тревожеха, че немците ще започнат арести, хората също се страхуваха от това. Но мина ден, после втори, трети, а немците не арестуваха никого. Сега почти във всички къщи прозорците бяха покрити с шперплат, само тук-таме се виждаха сглобени от няколко парчета стъкла. Но с времето остъклените прозорци ставаха все повече и повече, а хората забравяха за цялата тази история.