Йежи Шчигел
Трънакът (28)

28

Четвърти ден поред Стефек ходеше тъжен и потиснат. Баща му не се върна на другия ден вечерта. Минаха още три дни, а него все го нямаше. Напоследък често се случваше да замине за един ден, а в работата да го задържат цяла седмица, но той обикновено предчувстваше това и се приготвяше за по-дълго отсъствие от къщи. Този път обаче замина с убеждението, че бързо ще се върне. „Дали не се е случило нещо лошо?“ — мислеше си момчето. От време на време в градчето се разнасяше мълва, че някъде партизаните са вдигнали във въздуха влак. В такива случаи, когато баща му не си беше в къщи, сърцето на Стефек се свиваше от тревога.

Вървеше по посока на гората към уговореното място, размахвайки малка войнишка лопатка и се оглеждаше с надеждата, че ей сега отнякъде ще се зададе баща му. Мина по цялата улица, после през железопътната линия покрай кантона, но не го видя. „Сигурно нищо лошо не се е случило — успокояваше се сам. — Сто на сто ще си дойде днес. Ще си дойде!“ Последните две думи прошепна доста високо.

Събуди се още по тъмно. Майка му спеше, но бабата вече шеташе из кухнята и дворчето. Изяде една чиния от вчерашната супа и си пийна горещо кафе.

Излезе от къщи, когато вече се разсъмваше.

Гората не беше далеч. Когато стигна до първите дървета, се огледа наоколо. Приятелите му още ги нямаше. Мушна двата пръста в устата си и изсвири остро, пронизително. Стана му неприятно, че е сам на това безлюдно място. Почака известно време с надеждата, че някой ще му отговори, но напразно. „Няма ги още — помисли си. — От Трънака дотук има цели два километра.“ Покатери се на малката височинка и седна под дъба на един дебел корен. Оттук се виждаше добре шосето, железопътната линия, малката къщичка на кантонера, притулена до насипа, точно при прелеза.

Утринта беше хладна, но безветрена и студът не го мъчеше.

Непрекъснато ставаше, повдигаше се на пръсти и се вглеждаше, за да види дали приятелите му вече не идват. Обхвана го безпокойство, тъй като шосето беше все така пусто. Несъзнателно се опря на дънера и затвори очи. „Какво ли е заровено там? Злато? Пари?“ — мислеше си. Когато вчера Бенек им разказа за тайното място в лещака, Стефек беше готов да рови с голи ръце, но другите не се съгласиха, а главно Бенек. Каза им да почакат до утре и да дойдат с лопати. Ами ако там наистина нещо е било закопано, а някой вече го е взел? Вчера дълго не можа да заспи, като се мъчеше да отгатне какво е скрито на това място. Изморените му мисли се въртяха все около някакво необикновено богатство. Беше чувал за съкровища, но те най-често се намираха в развалините или в стари прогнили дървета. Но така, сред лещака? Не му се вярваше много да е съкровище.

Ей там, в далечината видя няколко фигури. Подсвирна и започна да им маха с ръка. Забелязаха го. Преброи ги отдалече. Липсваха Витек и Юрек.

— Сам ли си? — попита Бенек.

— Сам съм.

— Поспаланковци — измърмори Кажик, като приглаждаше с ръка косата си.

Всички бяха с подпухнали очи. Зимек се протягаше и се прозяваше.

— Ама така да ме болят кокалите! Никога не съм спал на толкова твърдо като тази нощ — оплака се той.

— Донеси си пухени завивки — посъветва го Метек.

— Май така ще направя.

— А може и креват — добави Гетек.

— Сигурно щях да си донеса, ако имах. А ти защо си дошъл толкова рано? — обърна се той към Стефек.

— Аз не съм дошъл рано, ами вие дойдохте късно.

— Е-е-е, късно. Слънцето чак сега изгрява — каза Зимек и погледна към небето.

— Дръпнете се настрана, че идва кола!

Тръгнаха покрай гората. Някакъв закрит камион летеше към града с голяма скорост.

— Това са жандармеристи — заяви Зимек, който имаше най-добро зрение.

Закрачиха по-бързо и зад първите дървета се спряха. Неочаквано камионът намали скоростта си.

— Елате по-навътре! — извика Бенек.

Побягнаха. Само Стефек се върна за лопатката си, която беше оставил под дъба. Грабна я и наведен се затича след приятелите си. В пролуките между дърветата видя, че камионът спря, а от отворената врата на шофьорската кабина се появи зелената фигура на един жандармерист с автомат в ръка.

— Бягайте! — извика той с приглушен глас и хукна с всички сили, като криволичеше между дърветата. Тичаха един след друг. Стефек следваше Гетек по петите, като непрекъснато го подканваше: „По-бързо! По-бързо!“.

Преминаха така двеста или триста метра, когато изведнъж Зимек се спря.

— Стига толкова бе! Да не сте полудели? Никой не ни гони!

— Да отидем по-навътре! — настояваше Стефек. — Видях как камионът спря и от него изскочи един жандармерист.

— Е, какво от това като е изскочил? В гората няма да влезе — каза задъхан Зимек. — Видяха ни и се изплашиха. Помислили са, че е някаква засада. Още помнят това, което се случи миналата седмица край Вулка.

— Говорете по-тихо! — напомни им Бенек. — Не се знае какво може да им хрумне.

— Не трябваше да бягаме толкова далече. Юрек и Витек сега ще дойдат — каза Тадек.

— Ще почакаме малко и ще се върнем — заяви Бенек.

— Ами да се връщаме, какво ще чакаме! — недоволстваше Зимек.

— Тихо! — Гетек наостри уши.

— Какво тихо бе, какво тихо, не чуваш ли, че това е влакът? — скара му се Метек.

Почакаха една-две минути, а после бавно и внимателно започнаха да се връщат обратно. Гората беше пуста. Като изминаха петдесетина метра, ускориха крачка. Зимек и Тадек минаха отпред.

— Бягали сме половин километър — говореше Зимек, като внимателно заобикаляше храстите. — От тези гадости повече ме е страх, отколкото от немците — посочи хвойната той. — Така се изпободох вчера, че цяла нощ не можах да спя. Непрекъснато се чешех.

Гората стана по-рядка. Бенек се изравни със Зимек и Тадек.

— Стойте! — заповяда. — Ще отида да огледам местността.

— Да не си на война случайно? — ядоса се Зимек, но спря.

Наоколо беше тихо. Вглеждаха се да видят дали Бенек не се връща и същевременно чакаха да чуят някакъв сигнал. Но минаха пет, десет минути, а него все го нямаше.

— Да тръгваме! — изкомандва нетърпеливо Зимек.

— Я не се излагай! Стой и чакай! — сряза го Тадек.

— Леле колко много вождове! — Зимек чак се хвана за главата.

Почакаха още няколко минути. Напрежението растеше. Сега и другите станаха нетърпеливи. Само Тадек спокойно приклекна зад дървото, като гризеше една борова игличка. Изведнъж точно зад гърба си чуха боричкане и гърлени викове:

— Halt! Halt!^[1]

Тадек застина за момент, а после изведнъж скочи като пружина. Гетек, Кажик, Метек и Стефек се шмугнаха като зайци между дърветата. Само Зимек отскочи зад дървото и застана до Тадек. Иззад храстите се появиха три фигури: Бенек, Витек и Юрек.

— Тъпа шега! — каза мрачно Зимек, без да поглежда към приближаващите се момчета.

А те бяха много развеселени.

— От немците нито следа — каза Бенек. — Сигурно са спрели за малко и са продължили по-нататък, защото Юрек и Витек са ги видели на прелеза.

— Ехо-о-о! Ехо-о-о! — викаше Бенек след бягащите.

— А, сигурно ще спрат след няколко километра — процеди през зъби Зимек.

Не след дълго обаче онези се приближиха засрамени, че са се оставили така лесно да ги измамят. Гетек беше бледен като платно, а Кажик — много ядосан.

— Не обичам такива глупави шеги! А ти като вожд — обърна се той към Бенек — би трябвало да имаш малко мозък в главата си. Вдигаш врява, а сигурен ли си, че някъде наблизо няма немци?

— Няма, няма, бъди спокоен! — развеселен каза Бенек.

— Смееш се, но ти самият щеше да офейкаш като нас.

— Хайде стига си пискал бе! — изръмжа Зимек. — И без това загубихме много време.

— Вървете където искате! — сопна се Кажик.

— А ти какво, ще останеш тук, за да си изтръскаш страха от гащите, така ли? — подигра се Зимек.

Избухнаха в смях.

Въпреки че го бяха ядосали и засегнали на два пъти, Кажик тръгна след тях, прехапал устни. Не можеше да ги остави, още повече че след малко щеше да се разгадае тайната, за която беше мислил цяла нощ. Известно време вървяха без да говорят, но когато пресичаха една широка поляна, Тадек каза:

— Тия немци са прекалено много. И непрекъснато ни пречат.

Никой не поде разговора, но всички бяха напълно съгласни с него. И наистина, по всяко време на деня и навсякъде те срещаха немци, от които трябваше да се пазят като от огън.

Когато стигнаха до лешниковата горичка, слънцето вече се беше издигнало високо. Тадек пръв изтича до храста, който беше целта на днешното им пътешествие. Бенек се покатери на възвишението и огледа всичко наоколо. Гората беше тиха и пуста.

— Гетек, застани тук и пази! — заповяда вождът.

— Защо?

— Как така защо? Ами ако дойде някой?

— А не може ли друг, ами точно аз?

— Защо пък друг, а не ти?

— Хайде отивай да пазиш и не приказвай повече! — намеси се Зимек, който се подсмиваше подигравателно.

— Не се сърди де, после ще те сменим — успокояваше го Бенек.

Недоволен и ядосан, Гетек остана на възвишението. Изгаряше от любопитство. Виждаше ги как се вмъкват един след друг през тясното проходче към вътрешността на храста. Последен се провря Бенек. „Сигурно вече копаят — мислеше си Гетек. — Ще почакам още малко и ще сляза. Кой ли ще се мотае по това време в гората.“

Изведнъж някъде отстрани изпращя клонче. Той застина и погледна нататък. Не видя нищо, нито един лист не трепна, но почувства, че наоколо се крие някаква опасност. По челото му изби студена пот. Имаше чувството, че някой стои и го гледа. В главата му се въртяха най-страшни мисли. „Ако сляза сега, ще ме изгонят обратно и ще ми се присмеят. — Стисна зъби, като си налагаше да не гледа зад гърба си. — Толкова много се бавят!“ Вече му беше все едно какво ще намерят, само веднъж да излязат от храста. „А Бенек обеща, че някой ще ме смени. Отивам“ — реши той. Несъзнателно погледна назад и се вкамени! На десетина метра от себе си видя една черна човешка фигура без глава. Опита се да си помръдне крака — не можа. Затвори очи. Искаше да извика, но страхът стискаше гърлото му. Не знаеше колко дълго беше стоял така, със затворени очи. Когато ги отвори отново, почувства облекчение. Вече нямаше никой. Превъзмогвайки тревогата си, той започна да се оттегля заднишком, като поглеждаше все към онова място. Щом стигна до средата на възвишението, изведнъж се обърна и хукна като луд към лещака.

— Бенек! Излизайте! — извика ужасено той.

Не можеше да намери входа. Обикаляше около храста и се опитваше да разгърне клоните.

— Какво те прихвана бе? — извика Зимек, който се измъкна пръв.

Гетек се вкопчи в него.

— Да се махаме оттук! Там! Човекът без глава!

— Пусни ме! Да не си полудял? — опитваше се да го отблъсне Зимек.

— Остави го! — каза Бенек, който застана до тях.

Наизлязоха и другите. Видът на Гетек ги убеди, че не лъже. Само Зимек не се поддаде на тревогата.

— Не му се е искало да стои там и затова вдигна тая врява.

— Кълна се в каквото искате. Видях го. Ето, там! Горе!

Бенек хвърли лопатката, която държеше в ръцете си и без да каже дума бавно и спокойно тръгна към възвишението. Зимек погледна лицата на приятелите си и веднага го последва. Тръгнаха всички, но Бенек им направи знак с ръка да спрат. Двамата бързо се закатериха нагоре. Сега Зимек вървеше пръв. Момчетата видяха как двамата застанаха на върха и се оглеждаха наоколо. Бенек нещо говореше и показваше с ръка. След малко се разделиха, единият — надясно, а другият — наляво.

— Отидоха да огледат околността — заяви Юрек.

— Я кажи сега какво стана? — попита Тадек.

— Ами, огледах се и го видях. Човекът без глава стоеше до борчето, облечен в черно, нещо като в полицейски мундир. Наистина стоеше там.

— Е, нещо ти се е привидяло — обади се Кажик.

— Може да е минавал някой — добави Метек.

— Това беше този, на който са му отрязали главата — каза Гетек, като трепереше целият.

— Я не говори глупости! — нахока го Юрек.

Обаче всички се почувстваха някак си особено. От много години в градчето и околностите се носеше слух за един човек, който оставил годеницата си и заминал за Америка. Там натрупал огромно богатство, но когато се върнал, тя вече се била омъжила за друг и напуснала тези места. Щом научил за това, мъжът още същата нощ се хвърлил под влака. На сутринта намерили само главата му. И оттогава се говори, че из околността се разхожда онзи човек без глава и плаши хората. Никой от тях не вярваше в това, но все пак изпитваха някакво особено чувство при мисълта, че някога можеш да срещнеш такова нещо.

— Хайде да отиваме да копаем! Жалко за изгубеното време — предложи Юрек.

— По-добре да почакаме. Може пък наистина да има някой — възпротиви се Тадек.

Кажик наведе клончето над главата си и откъсна един лешник.

— Ей, че голям! — похвали се.

Момчетата търпеливо очакваха завръщането на Зимек и Бенек. Най-накрая двамата дойдоха.

— Няма никой. Можем да копаем — заяви Бенек. — Но за всеки случай, Кажик, иди да попазиш!

— Сам ли?

— Страх ли те е?

— Не ме е страх, но съм дошъл тук не да пазя, а да копая.

— Какво, шубето ли те хвана? — подигра се Метек.

— Кого го е хванало шубето бе? А ти защо не отидеш, а? — озъби се Кажик.

— Ще отида, защо да не отида.

— Нямам нужда от милостиня — измърмори Кажик и неохотно тръгна към възвишението.

— Отивайте двамата! — усмири ги Бенек. — И без това е тясно за всички. Ще влизаме само по двама. Ако се наложи, ще ви извикаме. — И като се обърна към Зимек и Витек, добави: — Вие копайте най-напред! Само внимателно!

Не трябваше да им повтаря два пъти.

— А къде е Стефек? — попита Бенек.

— Тук съм — обади се той от вътрешността на храста.

— Защо си влязъл там?

— Че аз изобщо не съм излизал.

— Е, и какво?

— Има някакво сандъче.

— Да не ментиш?

— Ела да видиш!

— Ей, идвайте по-бързо! Наистина има сандъче! — извика Зимек.

Набутаха се всички. Стефек усърдно копаеше.

— Чувате ли? — чукна той по дървото. — Още малко и цялото ще го изкопая.

— Спри за момент! — каза Зимек. — Ще се опитам да го извадя.

Стефек не искаше и да чуе.

— Още малко, почакай!

— Стига вече! — нямаше търпение Зимек. — Витек, ела. Двамата ще го измъкнем.

Сандъчето не беше закопано дълбоко.

— Най-напред трябва да махнем опаковката — намеси се Стефек. Наведе се и с бързи движения започна да къса големи парчета насмолена мукава. — Хайде сега, дърпайте! — каза.

Наведоха се, опряха се здраво с крака в земята и започнаха да дърпат.

— Още малко.

Сандъчето се размърда и излезе.

— Ей, че е малко! — разочарова се Стефек.

— Малко, ама тежко — каза Зимек.

Сандъчето беше от здраво дърво.

— Само че как да го отворим? — вълнуваше се Юрек.

— Дайте, аз сам! — Стефек ги отмести.

Наведени, те наблюдаваха всяко негово движение. Той се мъчеше да отвори капака с войнишката лопатка.

— Здравата е заковано — прошепна някой.

— Ей, започна да се отваря! — извика Гетек.

— Дай аз да опитам! — предложи Зимек.

— Чакай бе! — Стефек не искаше да прекъсва работата си.

— Какво се разпореждаш, като че ли е твое!

Стефек не отговори. Повдигаше капака от всички страни и той постепенно започна да се открехва. Най-накрая Зимек не издържа. Наведе се и го дръпна. Дъската отскочи.

— Махнете си главите! Нищо не се вижда.

— Да го изнесем оттук! — викаха развълнувано момчетата.

Бенек, който беше съобразил да си вземе фенерчето, светна. Най-отгоре в сандъчето имаше някакви мазни парцали. Изхвърлиха ги. Блесна нещо металическо.

— Револвер — въздъхна Бенек и протегна ръка.

Но Стефек го изпревари. Освен револвера там имаше патрони и няколко гранати.

Те бяха смаяни от плячката, но въпреки това в дъното на душата си се чувстваха излъгани. Надяваха се на нещо повече.