Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Tarnina, 1960 (Пълни авторски права)
- Превод от полски
- Ани Божкова, 1982 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2017)
Издание:
Автор: Йежи Шчигел
Заглавие: Трънакът
Преводач: Ани Божкова
Година на превод: 1982
Език, от който е преведено: Полски
Издание: Първо
Издател: Държавно издателство „Отечество“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1982
Тип: Роман
Националност: Полска
Печатница: ДП „Димитър Найденов“
Излязла от печат: февруари 1982
Редактор: Лилия Рачева
Художествен редактор: Йова Чолакова
Технически редактор: Петър Стефанов
Художник: Красимира Димчевска
Коректор: Виолета Славчева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1609
История
- — Добавяне
36
Стефек не можеше да гледа как майка му плаче и все намираше някакъв претекст, за да се измъкне от къщи, въпреки че беше дошъл преди няколко минути.
Дори баба му стана неспокойна и загуби предишното си добро настроение. Двамата с майка му чувстваха, че тя не вярва в завръщането на сина си. Лесно се ядосваше и за най-малкото нещо избухваше в плач.
Стефек добре помнеше как баща му се сбогува с тях и как тръгна, без да му каже нито една дума. Горчиво съжаляваше, че не изтича тогава да го настигне, да го хване за ръката и да му поиска прошка. Тръгна без да се сбогува, а може би никога нямаше да се върне?
Сиромашията в къщи ставаше все по-голяма. Баба му продаваше всичко по-ценно, което имаха, а майка му шиеше и плетеше, като се мъчеше по този начин да спаси семейството от глад.
Всяка сутрин Стефек ставаше рано, тичаше до кладенеца за вода, сечеше дърва, чистеше снега пред къщи и помагаше на баба си в домакинството, а понякога занасяше където трябва току-що изплетения от майка му пуловер.
Няколко пъти ходи с майка си на гарата, за да научат нещо за баща му, но немецът дори не пожела да разговаря с тях. Нямаше на кого да се оплачат, нямаше към кого да се обърнат за помощ. Всички ги съветваха да чакат търпеливо, но това чакане беше най-страшно.
Стефек влезе в килера. Намери в ъгъла секирата, взе я, после седна на ниския, накълцан от удари дръвник. Майка му и баба му се бяха спречкали за някаква глупост и сега и двете плачеха. Той не издържа и излезе. Някога също се случваше да се поскарат, но накрая всичко завършваше със смях.
Стефек опря секирата на земята и се подпря на дръжката й. Навън стегна страшен студ, а тук бе хладно, но тихо и уютно. До стената имаше купчина насечени дърва, а малко по-навътре — въглища, бъчва със зеле, една разпадаща се от старост маса, счупена етажерка и други вехтории. Той гледаше всичко това, като се мъчеше да отвлече с нещо мисълта си, но тя упорито се връщаше към онзи момент, когато баща му си излезе, без дори да го погледне. Сега беше готов да ходи на училище и то не насила, а доброволно — само и само баща му да се върнеше.
И изведнъж си спомни за учителката, на която носеше цветя и за онзи последен букет от рози. Не знаеше защо, но я мразеше, сякаш тя бе виновна за това, че баща му си излезе, без да се сбогува и не се връщаше.
Вратата на килера се открехна. Стефек вдигна глава. На прага стоеше Бенек.
— Дърва ли сечеш?
— Засега само седя.
Бенек влезе вътре, затвори след себе си и седна на дървата.
— Има ли някаква вест от баща ти? — попита той.
— Не.
Бенек облекчено въздъхна. Най-напред беше влязъл при бабата и майката и като ги видя такива разплакани, помисли, че са получили някакви лоши новини.
Седяха неподвижно в тишината. Стефек нямаше настроение за разговори. Бенек взе една тресчица от земята и започна да я гризе.
— Сърдиш ли ми се? — попита той.
— За какво?
— За хилядата злоти.
Бузите на Стефек пламнаха.
— Всеки от нас би постъпил така — каза сериозно той и в гласа му прозвуча нотка на упрек. — Пари и така ще намерим — продължи, — тъй като трябва да заминем и то час по-скоро.
Бенек внимателно го погледна.
— Няма да можем да тръгнем преди да е свършила войната. Говорих за това с Абрам. Каза, че немците охраняват всичко — и морето, и реките. Където и да отидеш, навсякъде е пълно с шваби, плъзнали са из цяла Европа. Знаеш ли какво още каза? Че се радва на нашите планове и ако дочака края на войната, ще замине заедно с нас.
Стефек скочи от мястото си.
— Наистина ли каза така?
— Честна дума.
— Това значи, че нашите планове не са глупави и детински и че са осъществими.
— Напоследък и аз имах такива съмнения — прекъсна го Бенек. — Всичко, което правим, е толкова далече от края на войната и от цялото това пътешествие, но сега дълбоко вярвам, че ще заминем.
— Ще заминем! Ще се снабдим с всичко необходимо, ще преодолеем и най-големите трудности. Нашето пътешествие трябва да се осъществи! — И Стефек с размах заби секирата в дръвника.
— Ще видиш — Бенек се премести по-близо до него, — че баща ти ще се върне и всичко ще се оправи. Само веднъж да им извият врата на немците, тогава и животът ни ще стане друг.
Двете момчета неволно си подадоха ръце, но Стефек веднага дръпна своята. Засрами се.
— Е, отиваме ли в Трънака? — попита малко по-оживен той.
Заключиха килера и занесоха ключа в къщи. След няколко минути Стефек излезе развеселен. Майка му и баба му се бяха сдобрили и си говореха спокойно. Това го окуражи. „Може пък наистина татко да се върне и всичко да се оправи?“ — помисли си.