Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tarnina, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Йежи Шчигел

Заглавие: Трънакът

Преводач: Ани Божкова

Година на превод: 1982

Език, от който е преведено: Полски

Издание: Първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1982

Тип: Роман

Националност: Полска

Печатница: ДП „Димитър Найденов“

Излязла от печат: февруари 1982

Редактор: Лилия Рачева

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Петър Стефанов

Художник: Красимира Димчевска

Коректор: Виолета Славчева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1609

История

  1. — Добавяне

36

Стефек не можеше да гледа как майка му плаче и все намираше някакъв претекст, за да се измъкне от къщи, въпреки че беше дошъл преди няколко минути.

Дори баба му стана неспокойна и загуби предишното си добро настроение. Двамата с майка му чувстваха, че тя не вярва в завръщането на сина си. Лесно се ядосваше и за най-малкото нещо избухваше в плач.

Стефек добре помнеше как баща му се сбогува с тях и как тръгна, без да му каже нито една дума. Горчиво съжаляваше, че не изтича тогава да го настигне, да го хване за ръката и да му поиска прошка. Тръгна без да се сбогува, а може би никога нямаше да се върне?

Сиромашията в къщи ставаше все по-голяма. Баба му продаваше всичко по-ценно, което имаха, а майка му шиеше и плетеше, като се мъчеше по този начин да спаси семейството от глад.

Всяка сутрин Стефек ставаше рано, тичаше до кладенеца за вода, сечеше дърва, чистеше снега пред къщи и помагаше на баба си в домакинството, а понякога занасяше където трябва току-що изплетения от майка му пуловер.

Няколко пъти ходи с майка си на гарата, за да научат нещо за баща му, но немецът дори не пожела да разговаря с тях. Нямаше на кого да се оплачат, нямаше към кого да се обърнат за помощ. Всички ги съветваха да чакат търпеливо, но това чакане беше най-страшно.

Стефек влезе в килера. Намери в ъгъла секирата, взе я, после седна на ниския, накълцан от удари дръвник. Майка му и баба му се бяха спречкали за някаква глупост и сега и двете плачеха. Той не издържа и излезе. Някога също се случваше да се поскарат, но накрая всичко завършваше със смях.

Стефек опря секирата на земята и се подпря на дръжката й. Навън стегна страшен студ, а тук бе хладно, но тихо и уютно. До стената имаше купчина насечени дърва, а малко по-навътре — въглища, бъчва със зеле, една разпадаща се от старост маса, счупена етажерка и други вехтории. Той гледаше всичко това, като се мъчеше да отвлече с нещо мисълта си, но тя упорито се връщаше към онзи момент, когато баща му си излезе, без дори да го погледне. Сега беше готов да ходи на училище и то не насила, а доброволно — само и само баща му да се върнеше.

И изведнъж си спомни за учителката, на която носеше цветя и за онзи последен букет от рози. Не знаеше защо, но я мразеше, сякаш тя бе виновна за това, че баща му си излезе, без да се сбогува и не се връщаше.

Вратата на килера се открехна. Стефек вдигна глава. На прага стоеше Бенек.

— Дърва ли сечеш?

— Засега само седя.

Бенек влезе вътре, затвори след себе си и седна на дървата.

— Има ли някаква вест от баща ти? — попита той.

— Не.

Бенек облекчено въздъхна. Най-напред беше влязъл при бабата и майката и като ги видя такива разплакани, помисли, че са получили някакви лоши новини.

Седяха неподвижно в тишината. Стефек нямаше настроение за разговори. Бенек взе една тресчица от земята и започна да я гризе.

— Сърдиш ли ми се? — попита той.

— За какво?

— За хилядата злоти.

Бузите на Стефек пламнаха.

— Всеки от нас би постъпил така — каза сериозно той и в гласа му прозвуча нотка на упрек. — Пари и така ще намерим — продължи, — тъй като трябва да заминем и то час по-скоро.

Бенек внимателно го погледна.

— Няма да можем да тръгнем преди да е свършила войната. Говорих за това с Абрам. Каза, че немците охраняват всичко — и морето, и реките. Където и да отидеш, навсякъде е пълно с шваби, плъзнали са из цяла Европа. Знаеш ли какво още каза? Че се радва на нашите планове и ако дочака края на войната, ще замине заедно с нас.

Стефек скочи от мястото си.

— Наистина ли каза така?

— Честна дума.

— Това значи, че нашите планове не са глупави и детински и че са осъществими.

— Напоследък и аз имах такива съмнения — прекъсна го Бенек. — Всичко, което правим, е толкова далече от края на войната и от цялото това пътешествие, но сега дълбоко вярвам, че ще заминем.

— Ще заминем! Ще се снабдим с всичко необходимо, ще преодолеем и най-големите трудности. Нашето пътешествие трябва да се осъществи! — И Стефек с размах заби секирата в дръвника.

— Ще видиш — Бенек се премести по-близо до него, — че баща ти ще се върне и всичко ще се оправи. Само веднъж да им извият врата на немците, тогава и животът ни ще стане друг.

Двете момчета неволно си подадоха ръце, но Стефек веднага дръпна своята. Засрами се.

— Е, отиваме ли в Трънака? — попита малко по-оживен той.

Заключиха килера и занесоха ключа в къщи. След няколко минути Стефек излезе развеселен. Майка му и баба му се бяха сдобрили и си говореха спокойно. Това го окуражи. „Може пък наистина татко да се върне и всичко да се оправи?“ — помисли си.