Йежи Шчигел
Трънакът (14)

14

Късно след полунощ момчетата напуснаха Трънака. Там останаха само Абрам, Бенек и Метек. Обичаха да нощуват тук. Сутрин ги будеше чуруликането на птиците, а през нощта чуваха как вие вятърът, как плющи дъждът и буха бухалът.

На Абрам му постлаха на пейката в средната стая. Натрупаха повече сух мъх, отгоре го покриха с торби от цимент, а за завивка му дадоха два конопени чувала. Гордееха се с гостоприемството си.

Метек и Бенек лежаха един до друг. Беше късно, а те все още не можеха да заспят. Чуваха как Абрам се върти на пейката и шумоли върху книжните чували. Най-накрая Бенек го попита:

— Какво, не е ли удобно за спане?

— А не, удобно е — каза мъжът и стана от пейката. Видяха тъмната му фигура, наведена над тях. — Само че не са ми нужни два чувала. Можете да вземете единия.

— На нас ни е топло — отговори Метек. — През лятото никога не се завиваме. И без това е задушно.

— Нощем не мога да спя — обади се Абрам. — Това ми остана от гетото^[1].

Очакваха, че ще каже още нещо, но той замълча.

— Хайде, спете вече — тихо каза той и се отдалечи.

На Метек му се искаше да го попита как е избягал от немците, но не посмя. „Какво ни интересува — помисли си. — Имал късмет — избягал.“ Щеше му се да поговори за него с Бенек, но си даде сметка, че Абрам лесно можеше да ги чуе, а освен това приятелят му започна леко да похърква. Тогава той се притисна до него, сложи ръка под главата си и заспа.

Още от сутринта в скривалището настъпи оживление. Чакаше ги още много работа преди започването на битката. Тадек и Витек дойдоха най-късно от всички, защото бяха ходили да купуват извън града плодове за магазина. Другите вече работеха усилено. Стефек пълнеше торбичките с чакъл. Метек и Зимек на всеки десет метра правеха малки купчинки от камъни, а другите поправяха прашките.

Денят бе мрачен, но не валеше. Тежките сиви облаци плуваха встрани от Трънака, а над него кръжаха само няколко малки облачета. От време на време грейваше слънце.

Всички, с изключение на Бенек, се чувстваха бодри и весели. Стефек свиреше като кос и намигаше съзаклятнически на Юрек.

— Голям бой ще падне, голям бой — повтаряше си той. — Ох, само да я пипна тази Гръмотевица!

— Плоските камъни ги махай! — напомняше му Юрек, като заздравяваше ластика на чаталчетата.

Не обръщаха внимание на Абрам. Той седеше и с тревога ги наблюдаваше. Отначало не разбираше за каква война става дума, но накрая му стана ясно. Гледаше радостните им лица и от време на време им задаваше въпроси: „Защо трябва да водят тази война? Кой започна пръв?“. Отговаряха му с половин уста, тъй като все още се притесняваха от него.

Преди обяд съвсем неочаквано Бенек ги събра на военен съвет. Никой не се възпротиви. Вече бяха готови да дадат отпор на врага.

Седнаха на малкото възвишение, което беше още влажно от вчерашния дъжд. Зимек забиваше ножа си в земята. Други късаха стръкчета трева и гризяха краищата й. Малко преди това Бенек тихо се съвещаваше с Юрек и Тадек, а сега оглеждаше наоколо и нещо обмисляше. Изведнъж се покашля, погледна изпитателно всички и каза:

— Трябва да ги изненадаме.

Момчетата го слушаха внимателно. Той продължи:

— В никакъв случай пяскарите не бива да се приближават до Трънака. Знаете, че не трябва да виждат Абрам, веднага ще познаят кой е.

— По време на битката той може да седи в своята землянка — обади се Метек.

Юрек го погледна сурово.

— А защо не в Трънака?

— Знаете ли колко пяскари видях днес сутринта? — неочаквано ги попита Бенек.

Погледнаха го изненадано.

— Трима — каза той. — Вървях покрай гората и съвсем случайно видях тия шпиони. Докато опъна прашката си, те офейкаха. Но във всеки случай най-старателно се готвят за войната. Следят ни непрекъснато. Вероятно искат да ни нападнат ненадейно, затова трябва да попречим на плановете им. Ще бъдат около четиридесет. Ако се приближат до Трънака, няма да можем да се защитим. Ще разрушат и ограбят всичко — ето какъв ще бъде резултатът от тази война.

— Да изпратим някой от нашите на разузнаване — предложи Зимек. — Аз съм готов да отида.

— И аз — добави Метек.

— И аз, и аз! — започнаха да се обаждат един след друг.

Бенек ги прекъсна.

— На разузнаване ще отидат Метек и Кажик.

Изведнъж Зимек скочи от мястото си.

— Ей, я вижте, Гетек! — прошепна той и посочи с ръка една наведена фигура.

Онзи обаче, щом разбра, че са го забелязали, веднага изчезна.

— Този път няма да го пожаля! — каза твърдо Тадек.

Момчетата пак насядаха.

— Пяскарите се събират на Лиса Гура около къщата на кучкаря — обясняваше Бенек. — Трябва да ги проследите и да разберете: как са подготвени, колко са на брой, какво мислят да правят и то час по-скоро. Не губете нито минута!

— А как ще ги изненадаме? — разпитваше Зимек.

— Ако знаем къде са и колко са, тогава е лесно — отговори Тадек. — Затова трябва да чакаме връщането на разузнавачите.

— Глупости! — прекъсна го Зимек. — Най-добре ще е, ако отидем още сега, както сме цялата група и ги разпердушиним. А да чакаме, да шпионираме — това е загубена работа.

Кажик и Метек станаха.

— Отиваме — изкозирува Метек.

— Вземете си само прашките, нищо друго! — заповяда Бенек.

— Слушаме!

Обърнаха се рязко и тръгнаха.

— Само се излагаме — мърмореше Зимек. — Ако бях отишъл аз, здравата щях да ги изплаша ония.

— По-късно ще го направиш — каза Юрек.

— Абе всичко това е вятър работа! — Зимек беше малко засегнат, че не изпратиха него на разузнаване.

Настъпи мълчание. Чуваше се само пеенето на щурците.

— Зимек, искаш да отидеш на разузнаване — почна Бенек, — а сигурен ли си, че тук наблизо няма никой от ония? Могат да ни нападнат всеки момент и тогава какво ще правим? Кой ще отбранява?

— Добре де, добре — съгласи се Зимек.

Разпръснаха се. Тадек и Витек отидоха да приготвят обяда, който днес трябваше да бъде по-хубав от друг път, за да имат сили да се бият. Нищо не се знаеше, войната можеше да продължи до късно през нощта.

Стефек и Юрек завършваха мазето. Изнасяха пръстта с кофи и заздравяваха с дъски стените и тавана. Трябваше да работят внимателно, да не би пръстта да се срине и да затрупа продуктите, една част от които вече бяха внесли.

Зимек издебна подходящ момент, когато Стефек и Юрек бяха заети с работата си, а Бенек разговаряше с Абрам и изчезна. Джобовете му бяха натъпкани с чакъл. Мушна двете прашки зад колана на панталона си. В ръката си държеше копие. Промъкваше се внимателно към края на гората. Често се спираше, оглеждаше терена и пак се придвижваше с няколко крачки напред.

Още щом видя Гетек по време на военния съвет, реши, че на всяка цена трябва да пипне тази хитра лисица. „Като му ударя няколко тояги — мислеше си, — ще ми изпее и колко са пяскарите, и къде са, и какво правят сега. Не е нужно нито разузнаване, нито каквито и да било тинтири-минтири.“

Навлизаше навътре в гората, като непрекъснато се взираше. Изведнъж чу някакви гласове. Скри се зад едно дърво. Сложи ръка зад ухото си, та да чува по-добре. Недалече, някъде вдясно от него, се водеше оживен разговор. „Те са!“ — зарадва се. Отмина безшумно хвойновите храсти. Тук беше малко по-просторно. Наведен, той се придвижваше на четири крака, без да обръща внимание на бодлите. Отмина няколко дървета и се спря да си отдъхне. Видя малка полянка, сред която стърчеше голям пън. На него седяха трима пяскари и пушеха. Очите му светнаха от радост.

Над главата му нещо изшумоля. Погледна нагоре. На клона седеше една катеричка и гризеше шишарка. Усмихна й се. „Как да се добера до тях?“ — мислеше си. Внимателно огледа всичко наоколо. Да, само тези тримата са: Рижият Мачек, Геньо Шишкото — синът на кучкаря и Ярек Шушумигата. Като змия се промъкна до тях. Седяха с гръб към него. Учуден повдигна глава. Не виждаше Гетек, но чуваше, че произнасят името му и ругаят. Видя го чак като се изправи. Лежеше в краката им, завързан с въже. Нямаше време за губене. Скочи и започна да вика победоносно зад гърба им. От уплаха Шушумигата падна от пъна.

— Лягай! Лягай веднага! — викаше Зимек, като бодеше безмилостно с копието си Мачек и Геньо.

Като виеха от болка и не можеха да разберат какво става, те се стовариха до Шушумигата. Зимек разряза въжето, с което беше вързан Гетек и го освободи.

— Вържи ги! — заповяда му той.

После разкопча колана на Шишкото и завърза отзад ръцете му. Шушумигата нямаше колан, затова Гетек го завърза със своя. Рижият Мачек вече дойде на себе си и сега се мяташе и го заплашваше.

— Я стига си викал! — изръмжа Зимек.

Заповяда им да станат.

— Ще ви дадем добър урок. Ще разберете кои са „нещастници, свине и крадци“.

Рижият Мачек се изплю в лицето му. Зимек го засърбя ръката, но се овладя.

— Ей сега ще ти запуша устата! — заплаши го той. — Напред, ходом марш! — заповяда.

Обмисляше какво да прави с Гетек. Интересно дали ще офейка.

— Дръж копието и върви отпред! — каза му той.

Проклинайки Зимек, пяскарите тръгнаха бавно и неохотно към Трънака.