Йежи Шчигел
Трънакът (30)

30

От един час Кажик се въртеше край горичката. Приклякваше зад храстите и наблюдаваше. Часовоят, облечен в тежък шинел, обикаляше около колоната танкове, разположени между младите борчета. Здрачаваше се. Постройката, която се намираше на някакви си сто и петдесет метра оттук и където вече живееха немци, беше осветена. Кажик гледаше нататък със завист. Целият беше измръзнал. Като си спомни, че в Трънака сега гори огън, а приятелите му седят и весело разговарят, за малко не се отказа от намерението си. Обаче не се поддаде на изкушението. Реши да не изпуска такъв удобен случай.

По едно време часовоят вместо да завие по утъпканата пътечка пред себе си, тръгна към осветената постройка. „Сега“ — помисли си Кажик. Измъкна се иззад храста и наведен едва ли не на четири крака, бързо претича до първите дръвчета. Сърцето му силно биеше. Поизправи се малко и започна да се промъква на пръсти като котка към танка, който си беше набелязал. Без да иска настъпи едно сухо клонче и то силно изпращя. Приклекна. Беше сигурен, че часовоят го е чул. Но наоколо цареше тишина. Пое си няколко пъти дълбоко въздух и продължи да се промъква по-нататък. Като минаваше край първия танк, почувства някакъв хладен полъх. Притаи се до гъсениците му и известно време се оглеждаше на всички страни. „Дали да не се върна?“ За момент съжали, че тръгна сам.

В далечината се разнесе нечий смях. Момчето въздъхна с облекчение. Придвижваше се бързо, готово всеки момент да побегне. Сърцето му биеше все така неспокойно. Отмина двата следващи танка и изведнъж видя този, който си беше набелязал преди няколко дни. Стоя доста дълго време скрит зад хвойновия храст и внимателно оглеждаше терена. Беше съвсем тихо и пусто. Още веднъж се огледа наоколо и започна да се промъква тихичко към него. Тези няколко метра, които го деляха от танка, му се сториха безкрайно дълги. Отмина десетина дървета и храсти, а когато накрая се приближи на някакви си две-три крачки от него, заобиколи от другата страна. Видя люка, откъдето се влизаше. Допълзя близо и докосна с ръце студеното желязо. Прониза го тръпка. Ослуша се, но наоколо беше съвсем тихо. Бавно, за да не вдигне шум, Кажик се покатери на танка, приближи се към люка и повдигна тежкия капак с двете си ръце. Той се отвори безшумно. Погледна вътре. Беше много тъмно. Извади фенерчето, наведе се и светна. За малко не падна от танка. В първия момент му се стори, че на дъното лежи някакъв човек, завит с шинел. Бързо се овладя. Разбра, че това беше чисто и просто един дебел, сгънат на две кожух. Бавно, за да не закачи нещо, той се вмъкна вътре. Внимателно освети всичко. Видя някакви часовници, жици, сандъци с боеприпаси, картечница и още много други неща. До сгънатия кожух забеляза една раница. Протегна ръка и я разтвори. Вътре имаше книги, бельо, а най-отгоре — чифт кожени ръкавици. Кажик ги взе, загаси фенерчето и надникна през люка. Ослуша се. След това се измъкна от танка, затвори с усилие тежкия железен капак и скочи на земята. Ръкавиците мушна зад колана на панталона си.

Сега вървеше бързо, като избираше най-големия гъсталак. Свечеряваше се. Когато стигна до пътечката, по която се разхождаше часовоят, се спря и се огледа. На около четиридесетина крачки с гръб към него стоеше немецът и наблюдаваше сградата. Кажик се поколеба — да върви или да изчака? Но в този момент немецът се обърна, внимателно се огледа наоколо и тръгна право към него. Сърцето му замря от страх. Просна се на земята, като неспокойно наблюдаваше приближаващия се часовой. Но онзи най-вероятно не беше го забелязал, тъй като вървеше с отмерена крачка и поглеждаше ту надясно, ту наляво. „Само да не погледне насам, само да не погледне!“ — молеше се мислено момчето. Часовоят се приближи съвсем близо и като че ли тръгна по-бавно. Но не — отмина го! Немецът спря, ритна с крак някакъв камък или шишарка, изтупа обувките си от калния сняг и зави надясно. Щом се скри зад първите борчета, Кажик изскочи като пружина иззад храста, прекоси пътечката и се шмугна между борчетата. Затича се с всички сили. Чак когато излезе на полето, погледна назад. Въпреки че не забеляза никого, тичаше приведен, като се стремеше колкото може по-бързо да се отдалечи ох часовоя.

Когато стигна до Трънака, вече се беше стъмнило. Всички, с изключение на Бенек, бяха в скривалището. Кажик застана до вратата, като дишаше тежко.

— Кой те гони? — скочиха те.

Той си пое дъх няколко пъти.

— Никой — каза и си даде сметка, че наистина никой не го беше гонил.

Поглеждаха го недоверчиво.

— Къде беше? — попита го Тадек.

— В Козята гора, в един танк — изрече той на един дъх.

— Защо? Как така? — приближиха се с любопитство до него.

Кажик извади ръкавиците иззад колана си. Зимек ги взе.

— Екстра са! Точно като за мене!

— Ще имаш да взимаш! — Кажик ги грабна от ръцете му. — Щом искаш такива, иди си вземи! Там е пълно — излъга той.

— Как стигна до танковете? — разпитваше го Юрек.

— Между храстите.

— А часовоят?

— Той пък много вижда нещо.

— Ама ти в танка ли беше? Вътре? — полюбопитства Метек.

— Ами къде? — отговори надменно Кажик и се почувства горд от постъпката си. Ето на, стои срещу тях, задъхан, изморен, но герой.

— Като не те е гонил никой, тогава защо си препускал така? Страх те беше, а? — попита го Зимек с лека усмивка.

Кажик се изчерви. Подигравката го засегна дълбоко. Да, страхуваше се, ужасно се страхуваше и Зимек веднага забеляза това. Докато успее да отговори нещо, Метек се намеси:

— А ти какво се заяждаш? И тебе щеше да те е страх.

— От какво? — попита Зимек.

— Как от какво? От немците.

— Та нали те не са го видели и не са го гонили.

— Седни — каза Юрек — и ни разкажи подробно всичко! Защо отиде там?

— Какво да ви разказвам! — говореше неохотно Кажик. — Като искате да разберете, идете сами!

— Я стига си се перчил! — изсъска Гетек от ъгъла.

— Затваряй си човката, че знаеш ли какво може да ти се случи! — Кажик чак изскърца със зъби.

— На мене се хвърли — предложи му Зимек.

От яд на Кажик му се разтрепериха ръцете. Съвсем иначе си представяше, че ще го посрещнат приятелите му. Интересуваше ги само какво има в танка, а от смелостта, която беше проявил въобще не се възхитиха. Отгоре на всичко му се и присмяха. Гордостта му беше силно наранена.

— Хайде, разкажи какво видя там! — настояваше Тадек.

Известно време в Кажик се водеше вътрешна борба. Накрая каза:

— Най-различни работи: сандъци с боеприпаси, картечници, кожуси, раници и много други неща.

— А какво има в тези раници? — разпитваше Метек.

— Всичко каквото поискаш.

— Нещо като „покривчице, дай ми да ям“ — подигра се Зимек.

— Ей, трябва да отидем там! — въодушеви се Метек, без да обръща внимание на думите му.

— Завиждаш ми, че аз съм бил, а не ти! — избухна Кажик.

— Че за какво да ти завиждам? За шубето ли? Ако поискам, още утре сутринта ще отида — отсече Зимек.

— Ще видим.

— Аз не те съветвам — каза неочаквано Витек.

Погледнаха го с интерес. Помислиха, че ще каже още нещо, но той без да промълви повече дума се зае с резбата на една дебела хвойнова тояга.

— Юрек, чети по-нататък! — обади се Стефек, който през цялото време беше мълчал.

— Чети, чети! — подхвана Метек.

Момчетата притихнаха. Зимек извади от джоба си една металическа кутийка, отвори я и започна да си свива цигара. От няколко седмици пушеше редовно. Кажик лакомо го гледаше.

— Остави ми малко! — помоли го той.

— Тихо бе! — скара му се Гетек.

— … Сърцето му започна да бие като чук — четеше Юрек. — Само ако можеше да се добере до оръжието и боеприпасите щеше да стане господар на положението. За това беше нужно само да се измъкне тихичко от пещерата, да се скрие на петдесетина крачки от нея между натрупаните каменни отломки и да наблюдава изхода. „Като се събудят суданците и бедуините — мислеше си — ще забележат, че ме няма, ще изскочат заедно от пещерата, но в това време аз с два изстрела…“

Гласът на Юрек звучеше монотонно. В Трънака беше топло и тихо. Духаше силен вятър, но лампата светеше с равномерна светлина. Всички слушаха с интерес. Витек продължаваше да украсява с резба тоягата си. Зимек смучеше тютюневия дим, а Стефек търпеливо зашиваше с обущарски конец кръпка на обувката си. Кажик седеше умърлушен. Гетек и Метек бяха зяпнали в устата Юрек, сякаш се страхуваха да не пропуснат някоя дума.

Навън падаха едри снежни парцали.