Йежи Шчигел
Трънакът (8)

8

Метек вървеше по улицата, влачейки краката си, когато изведнъж отзад някой извика:

— Ей, Тарикат, я ела тука!

Като чу своя прякор от времето, когато продаваше вестници, той не се обърна. Позна по гласа главатаря на вестникарчетата Мануш Сухата ръка. Метек беше ядосан, тъй като през нощта не можа да се наспи както трябва, а освен това го мъчеше страшен глад.

— Ела по-бързо бе, мърльо, ще ти дам да изкараш нещо! — не отстъпваше Мануш.

— Какво искаш? — попита го Метек, като се обърна.

— Знам, че си бърз като стрела и ще свършиш добра работа. На! — и той извади един вързоп вестници и му ги подаде.

— Е, и какво после?

— Абе дават ли ти дръж, гонят ли те — беж.

— Казвай, че нямам време!

— Правилно. И аз нямам — продължаваше Мануш. — Ако имах, нямаше да ги деля с тебе.

Метек погледна вестниците.

— Немски ли са? Няма да отида!

— Гащите ти се разтрепериха от страх, а? — смееше се Мануш.

Метек наистина се страхуваше. Обикновено немските вестници се продаваха по болниците. Преди известно време той отиде там заедно с Мануш. Някакъв ранен офицер си купи вестник от него, но когато вече си тръгваше, онзи го извика и започна да си иска рестото, въпреки че беше платил толкова, колкото трябва. Метек му обясняваше, доколкото можеше, но разяреният немец изобщо не го слушаше. Момчето започна да се измъква заднишком. Другите болни помислиха, че наистина е окрал офицера и започнаха да викат санитарите, за да го хванат. Някой хвърли бутилка и разби стъклото на вратата. Още тогава Метек реши, че вече за нищо на света няма да отиде там. Затова се завъртя на пета, като се канеше да си тръгне.

— Чакай бе! Почакай малко! Не бързай! — викаше го Мануш.

Метек се спря.

— Хайде казвай по-бързо де! — измърмори ядосано той.

— Слушай, давам ти шейсет вестника. Ако ги продадеш, половината мангизи са за тебе.

Метек го погледна учудено и подозрително.

— Пак ли си откраднал от пощата? — попита той.

— Никой не краде, а дават ли му взима, както казва народната поговорка.

— Добре, давай ги!

Метек взе вестниците и започна да ги брои, а в това време Мануш хукна нагоре по улицата. Погледна датата. Пфу, стари!

— Ей, чакай малко! — извика той.

Но Мануш вече беше изчезнал зад вратата на болницата. Метек само махна с ръка, но не се втурна да го догони.

„Да върви по дяволите! — помисли си. — Май му се искаше да получа някой в зъбите заради тия стари вестници.“ Плюна и ги захвърли до оградата. „Като се върне, ще си ги вземе. Веднага трябваше да се усетя, че тая работа не е чиста. Мануш само гледа как да метне някого, а отгоре на всичко и да изкара нещичко.“ Изведнъж чу зад гърба си стъпки. Отби се встрани.

— Ти какво, на швабите вестници ли искаше да продаваш? — разнесе се нечий ироничен глас.

Обърна се. Край него мина Вешек Заремба и дори не се спря. Метек наведе глава. Неочаквано се изчерви от срам. „Какво лошо има в това, че съм продавал вестници на немците?“ Но тонът, с който Вешек произнесе това кратко изречение, не прозвуча много похвално. Хвана го яд на целия свят. Погледна хвърлените до оградата вестници. Вятърът беше подхванал няколко и ги носеше по улицата.

Тръгна към магазина на Тадек. Отдалече видя Витек и Кажик, които играеха на копчета. Как им се иска още от сутринта? Метек се прозина, протегна се и ускори крачка. Забелязаха го.

— А, идваш ли? — попитаха го още отдалече.

Чак сега си спомни, че бяха се уговорили да отидат на Висла и то, колкото може по-рано. Денят беше ветровит, но на небето нямаше облаци. Времето обещаваше да бъде прекрасно. Той седна на бордюра и се загледа в играта им.

— Не можа ли да си обуеш някои други панталони? — обърна се към Кажик. — Такива дупки имаш отзад, че целият ти задник се вижда.

— Като не ти харесва, какво зяпаш тогава! — измърмори онзи, без да прекъсва играта.

— Я не се фукай толкова!

Кажик изобщо не го удостои с отговор.

— В къщи имаш прабаба — едно, баба — две, майка — три…

— Абе ти ще млъкнеш ли?

Но Метек и не мислеше да млъква.

— Една сестра — четири…

Момчетата спряха да играят и го погледнаха учудено.

— Още една сестра — стават пет. И да няма кой да ти закърпи панталоните.

Кажик пребледня. Прехапа от яд устните си, като наблюдаваше изпитателно Метек.

— Ще играеш ли, или няма да играеш? — викаше Витек.

— Той сега не може да улучи нито едно копче — подиграваше се Метек.

— Я си затваряй човката, да не ти я затворя аз! — скочи от мястото си Кажик. — Това да не ти е Гетек? Така ще те напердаша, че ще помниш цял живот!

— Не се знае кой кого? — Метек зае войнствена поза, готов всеки момент да се хвърли в атака.

Изведнъж Кажик погледна панталоните му и избухна в силен, необуздан смях. Витек му заприглася. Метек се смути. Неговите крачоли не бяха в по-добро състояние от тези на Кажик. Раздърпани и изпокъсани по краищата, те изглеждаха така, сякаш някой ги бе обшил с ресни. Това бяха единствените му панталони. Ходеше с тях непрекъснато, без да ги сваля, дори като си лягаше да спи. Някога, много отдавна, когато още майка му беше тук, се грижеше за него, но откакто я откараха на принудителна работа в Германия със същия транспорт, с който откараха и бащата на Бенек, никой вече не се интересуваше от облеклото му. Вярно, че на десетина километра от градчето в едно селце живееше вуйчо му, при когото прекара известно време, но той имаше само една морга^[1] земя и също мизерстваше. Освен това беше толкова далече. И без родители Метек някак си беше уредил живота. Тук имаше приятели, а пък откакто построиха Трънака, за нищо на света не би се върнал при вуйчо си, въпреки че, когато момчетата му се присмиваха на панталоните, през ума му мина тази мисъл.

В това време дойдоха и другите. Само Тадек го нямаше.

— Да вървим! — каза Зимек. — Той ще ни настигне.

Поколебаха се за миг, но после тръгнаха по една странична уличка, която водеше към Висла. Минаваха край отрупани с плод овощни градини. Със светнали очи гледаха узрелите ябълки. Няма нищо по-приятно след дългото стоене във водата и на слънце от киселата, сочна ябълка. За съжаление беше съвсем светло. Такива работи се вършат само на тъмно. Изтичаха надолу по уличката. Минаха покрай опустошения пазар и спряха при насипа в началото на моста. Решиха да почакат още малко Тадек. Зимек и Кажик седнаха на широката, желязна бариера, а другите се опънаха на стръмния насип и изложиха голите си гърбове на слънцето. Наблюдаваха стрелката на часовника на моста, която се придвижваше бавно и спокойно. След като изминеха пет минути, зад огромния циферблат се разнасяше тракане и скърцане, сякаш някой ровеше в купчина желязо.

— Абе, Пехотата нещо много се забави — нервничеше Кажик, — а каза, че ще ни настигне.

— Сега ще довтаса — обади се Бенек, обръщайки се на гръб. — Зимек, какво става с въдиците ми? Нали щеше да ги купуваш?

Зимек се направи, че не го чува. Чак когато Бенек повтори въпроса си, отговори:

— Няма да ти ги купя.

— Защо?

— Чисто и просто нямам с какво.

— А финският нож?

— Вече го няма.

Всички го погледнаха с любопитство.

— Къде го дяна?

— Няма го и това е.

— Абе менти — измърмори Юрек.

— Че аз вчера го видях — подхвърли Метек.

— Ментя или не ментя, това е — важното е, че го няма.

Оставиха го на мира, но в мислите си се мъчеха да отгатнат какво се е случило с ножа му.

Ако го беше продал, щеше да има пари. Загубен не е, защото щеше да пита за него. Да му го е взел някой — беше невъзможно — тогава Зимек нямаше да бъде Зимек.

— Интересно дали не са ни свили въдиците? — изведнъж се разтревожи Кажик. — Скрих ги в ракитака, но някой може да ги е надушил.

— Там никой не ходи — каза Бенек. — Само оня дъртак, но той няма да ги вземе.

Зимек скочи от бариерата.

— Вече стана десет часа. Да тръгваме! Пехотата сигурно го е задържала майка му. Ще ни намери.

Спуснаха се по стръмния насип, а после, минавайки напреко през покритата с буйна трева ливада, се отправиха към брега на Висла, гъсто обрасъл с ракитови храсти.

 

 

Но не майка му беше причината да не отиде с момчетата. Няколко минути след като те тръгнаха, Тадек изтича на улицата и като не видя приятелите си, хукна към Висла. Вече отминаваше оградата на дъскорезницата, когато иззад ъгъла изскочи Йендрек.

— Ти какво правиш тук? — извика му той.

— Тадек — молеше го братчето му със сълзи на очите, — вземи ме със себе си на Висла. Ще те слушам.

— Връщай се веднага в къщи!

— Вземи ме бе, моля ти се, вземи ме със себе си! Никога не съм ходил там — изведнъж ревна той.

— Отивай си в къщи! Мама те търсеше. На Висла можеш да се удавиш.

— Ще дойда с тебе пък, ще дойда!

— Изчезвай по-бързо! — извика Тадек, въпреки че вече омекваше. „Какво го е прихванало? — мислеше си. — Ще дойде, ще ми се мотае в краката, а може и да се завре някъде. Дали да не офейкам? Той не знае пътя и няма да ме намери.“ — Ела, ще си отидем в къщи. Няма да ходя на Висла.

— Само така казваш — хълцаше Йендрек, — а след това ще избягаш.

— Я не реви като момиче! Хайде, успокой се!

„Ще го заведа — мислеше си — ще се повъртя из къщи, а след това ще офейкам.“ В двора натръска кестени на Йендрек. На покрива във вехториите намери старо колело от кухненска печка. От твърда тел му направи една карачка и му показа как да си служи с нея. Йендрек толкова се увлече от новата игра, че му каза:

— Хайде, отивай вече на Висла. Сам ще си играя. Ама някой път нали ще ме вземеш?

Тадек се зарадва.

— Ще те взема, разбира се, и то неведнъж.

Разделиха се съвсем приятелски. Тадек много обичаше братчето си, но не можеше да понася като му се мотае в краката и му пречи. Трябва непрекъснато да си нащрек да не се завре някъде и да не си направи нещо. Най-добре е като е при майка им. При нея нищо лошо не може да му се случи.

Тичаше като луд по улиците. Босите му крака едва се докосваха до земята. Чувстваше се лек и щастлив. Чака го цял свободен ден. В къщи всичко е свършено, няма за какво да се тревожи, да го гризе съвестта. Откакто отдели с преграда тезгяха от магазина, майка му се оправяше сама много добре. Тадек всъщност не й беше вече нужен. Само когато очакваше повече клиенти, го молеше да остане. След малко ще стигне до Висла, ще се изкъпе в прохладната, бистра вода, а след това ще легне по гръб на чистия, златист пясък и ще се пече на слънце.

Вече беше на пазара, когато изведнъж видя от другата страна на улицата Гетек. Вървеше в компанията на няколко момчета от Пяски. Това го озадачи. Гетек нещо им обясняваше, убеждаваше ги, размахваше ръце, а те се смееха до спукване. Той застана зад ъгъла на къщата и ги наблюдаваше. Почувства някакво безпокойство. Бореше се с две големи изкушения: дали да отиде при приятелите си на Висла, или да следи Гетек. Всичко това му изглеждаше много подозрително. „Абе все ще успея за Висла“ — реши той и внимателно, така че да не го забележат, тръгна след пяскарите. По едно време цялата банда, начело с Гетек, се втурна към гората, намираща се на около триста метра от тях. Тадек ги преброи. С Гетек бяха четиринадесет. „Ако завият към Трънака — лошо ни се пише.“ Ех, ако можеше по някакъв начин да предупреди момчетата! Но това беше невъзможно. Докато изтича до Висла и се върне с тях, от скривалището ще са останали само развалини.

Изведнъж се свлече на браздата и се прилепи до земята. Гетек и пяскарите завиха встрани и затичаха покрай гората. Нямаше никакво съмнение — отиваха към Трънака.

Да ги следи повече беше излишно. Трябва да предотврати катастрофата. Но как? Да се промъква след тях няма смисъл. Ще пристигнат първи и ще направят това, което са решили. Има само един изход — да тича, колкото има сили, през гората и да ги изпревари.

Не чувстваше нито одраскванията на клоните, нито убожданията на хвойновите храсти. Тичаше, промъкваше се между храстите и дърветата като див елен. Все му се струваше, че онези вече са стигнали до Трънака. Бягаше все по-бързо и по-бързо. Изведнъж излезе на една горска пътечка и се понесе като вихър по нея. Целият беше плувнал в пот. Колкото повече се приближаваше до скривалището, толкова повече се страхуваше. През дъбовата горичка премина като подгонен звяр. Когато се спускаше от възвишението към Трънака, едва не се преби. Спря и се огледа. Не забеляза никого. Провря се през последните храсти и като дива котка се вмъкна в землянката.

Вцепени се от изненада. На пейката, точно пред него, седяха трима души.

— Защо ни плашиш така?

Вече искаше да се измъкне навън, когато позна Вешек Заремба. Сърцето му биеше така силно, сякаш щеше да изскочи от гърдите му. Не можеше да промълви нито дума. Заремба скочи от мястото си и отиде при него.

— Какво ти е? Казвай по-бързо, за бога!

— Идват, идват!

— Кой? Казвай по-бързо де!

Тадек си пое дъх.

— Пяскарите, искат да разрушат землянката.

Заремба се измъкна на четири крака от скривалището. След малко се върна обратно. Смееше се.

— Някаква банда разбойници — каза — идва да разруши нашия дворец. Абраме, ти се скрий в кухнята. Ние тримата ще се оправим — и той потупа Тадек по рамото.

— Не им правете нищо лошо! — каза Абрам. — Та това са деца. Пък и защо да вдигаме шум?

— Няма защо да ги жалиш толкова. Хайде, отивай в кухнята! Ще им дадем добър урок. Или не, чакай! Ще излезем навън. Ти, Абраме, отивай в гората, а ние ще се скрием в храстите. Онези като влезнат вътре, а сигурно ще влезнат, защото им е интересно да видят как изглежда скривалището, ще ги хванем като в капан.

И се засмя късо и сърдечно.

Като излязоха от землянката, Тадек приклекна зад един храст и затаи дъх. В ръката си държеше копие. Онези вече се приближаваха към входа. Гетек, малко приведен, вървеше пръв. За момент се поколеба, но веднага след това изчезна вътре. Като се убеди, че никой не пази Трънака, той се развика:

— Ура! Ура!

Цялата банда се вмъкна след него. Оттам се чуваше само шум и смях.

Тадек не издържа. Изскочи от прикритието си. До него застанаха Вешек Заремба и приятелят му.

— Влизай пръв! — прошепна той на Тадек.

Момчето пропълзя вътре и веднага се изправи. Първата стая беше празна. Само един от пяскарите чукаше по стените й. Тадек, без да му мисли много, го намушка с копието си. Онзи зави от болка.

— Стига му толкова. — Заремба и приятелят му вече бяха вътре.

Пяскарът, пребледнял от страх, трепереше и тихо стенеше.

— Я сваляй панталоните! — заповяда му Вешек. — Помогни му! — обърна се той към Тадек.

— Сваляй ги! — каза Тадек, замахна и… изведнъж ядът му премина.

— Всички да излязат! — викаше Заремба.

Вътре цареше мъртва тишина.

— Ще броя до три — излизайте! Едно, две…

Започнаха да се изнизват един след друг, като се скупчиха на едно място. Застанаха с наведени глави.

— Сваляйте панталоните!

Гласът на Заремба беше категоричен. След малко дванадесет чифта панталони лежаха на земята.

— А сега хайде навън!

Заремба и Тадек се измъкнаха първи. Пяскарите излизаха голи, свити.

— Тринайсети, последен — каза приятелят на Вешек, който беше вътре.

Тадек го погледна. Не, това не беше Гетек.

— Какво стоите още? — изръмжа Заремба. — Няма да ви дам панталоните. Хайде, изчезвайте!

— Моля ви се, няма вече — започнаха да подсмърчат те.

— Казах, че няма да ви ги дам. Освен ако си ги вземете сами.

Той влезе вътре и след малко се върна с приятеля си, като носеше панталоните.

— Хайде, елате де! — измърмори.

Тадек не тръгна с тях. Знаеше, че Гетек е в скривалището. Стоеше и гледаше как Вешек Заремба води след себе си тринадесетте голи момчета. Беше му интересно какво ще направи. Малко встрани се издигаше висок бор. Като стигна до него, Заремба, за най-голям ужас на пяскарите, започна да хвърля панталоните им на върха на дървото. Някои от тях увиснаха на по-ниските клони, но повечето останаха високо горе.

Щом закачи и последните, Тадек го чу да казва:

— Давам ви десет минути срок да ги свалите. След това не искам да ви виждам тук!

Тадек предпазливо влезе в скривалището. Мина през първата стая. Беше празна. Втората също. После влезе в кухнята. Огледа се смаяно наоколо. Гетек го нямаше никъде. Чак когато се наведе, видя една глава зад печката. С един скок се озова при него и го хвана за перчема.

— Жив няма да излезеш оттук! — закани му се той.

Гетек мълчеше. По лицето му се стичаха сълзи. Тадек се обърна, за да не го гледа. Известно време обмисляше как да постъпи. „Няма да го бия тоя ревльо. Знам какво да правя“ — изведнъж реши той. Бръкна в нишата и извади оттам дълго конопено въже.

— Стой прав! — каза на Гетек, като го побутваше. Завърза здраво отзад ръцете му, а после с друго въже и краката. — А сега напред! — заповяда му той и го изблъска навън.

Вятърът сякаш бе притихнал, а слънцето безмилостно печеше. Гетек подскачаше като спънат кон.

— По-бързо, по-бързо! — подканваше го Тадек. После избра един голям, хвойнов храст и го бутна натам. — Застани тук!

Гетек вече ревеше здравата, но не се молеше. Знаеше, че това няма да му помогне.

— Още от пазара те следя, предател такъв! Знаем всяка твоя стъпка — къде ходиш, какво говориш, какво правиш. Ще ти дам такъв урок, че ще го помниш цял живот!

Гетек хлипаше и хълцаше. На Тадек му дожаля. „Трябва — повтаряше мислено той, — трябва. Като се измъкне без нищо, пак ще дойде с ония.“ С едно дълго въже го завърза за бодливия хвойнов храст. Гетек се свиваше. Тадек пристегна здраво въжето. Най-накрая го завърза няколко пъти на възел и без да погледне своя пленник, тръгна към бора, където стояха Вешек и неговият приятел. Дойде и Абрам.

— Това не е хубаво — каза той на Тадек, като посочи застаналия до храста Гетек, който не спираше да реве.

Тадек не отговори. Стоеше с наведена глава.

— Отвържи го! — помоли го Абрам. — Сигурно ужасно го боли.

— Не — каза твърдо Тадек. — Той преди игра с нас, а сега от злоба издаде скривалището ни.

Абрам замълча.

Скоро след това тримата мъже се изгубиха в гората. Тадек остана сам с Гетек. Минутите минаваха мъчително бавно.