Йежи Шчигел
Трънакът (5)

5

Метек и Кажик дълго се съветваха какво да правят с лимонадата.

— Хайде да я изпием! — настояваше Кажик.

Но Метек не се съгласи. В него се събуди някогашният продавач на вестници.

— По-добре да я продадем — убеждаваше го той.

— Че кой ще я купи? — усъмни се Кажик.

— Как така кой? Можем да я продадем в казармата на власовците.

След дълго колебание Кажик се съгласи с предложението на Метек и двамата тръгнаха към казармата. Там се намираха така наречените власовци — наполовина пленници, наполовина войници. Ходеха във военна униформа, носеха оръжие, но бяха под непрекъснатото наблюдение на немците. Метек им продаваше от време на време хляб, цигари, лук.

Денят се случи горещ и щом се приближиха до оградата на казармата, веднага се появиха няколко купувачи. Такава търговия беше забранена, затова Кажик наблюдаваше дали откъм улицата не се задава някоя немска кола, а Метек се пазареше. След малко бутилките вече бяха празни. Войниците искаха да им донесат още. Метек се ентусиазира.

— Ти тичай до фабриката — обърна се той към Кажик, — а аз ще отида да купя няколко връзки лук.

Оживената търговия продължи до вечерта. Кажик намери още няколко бутилки и тичаше, колкото краката му държат, до фабриката и обратно. С парите, спечелени от продажбата на лимонада, Метек няколко пъти купуваше и продаваше лук, репички и цигари. Когато вече уморени си тръгваха, войниците им поръчаха на другия ден да донесат повече стока.

— Видя ли? — хвалеше се Метек. — Казвах ли ти, че си струва да ги продадем.

— Заболяха ме краката от тичане — каза уклончиво Кажик, — но ще дойда утре.

След като преброиха парите се оказа, че са спечелили повече, отколкото очакваха.

— Утре — мечтаеше Метек — ще отидем раничко на пазара и ще купим по-евтино репички и лук. Ще видиш само колко ще спечелим. Най-после ще имаме какво да ядем. А може и за обувки да ни стигнат.

Като си похапваха хляб и лук, те тръгнаха към мястото, където се бяха уговорили да се срещнат с другите.

Мрачната гора ги обграждаше от всички страни. Движеха се покрай един дълбок ров, обрасъл с бурени, гъста трева и млади фиданки, посята тук от вятъра. След дълго пътешествие стигнаха до мястото, където ровът се губеше под израсналите високо над него трънаци, глог и берберис. Тези храсти бяха оплетени от цяла джунгла диви къпини, малини и други бодливи пълзящи растения, които правеха това място недостъпно.

Тук винаги беше пълно с птици, с малки гризачи, а през зимата — и със зайци. Може би ги примамваше усамотеността на това кътче, пълно с горски плодове и млади филизи, което приличаше на крепост, издигната от необикновената плетеница от клони, въоръжени с истински бодли.

Момчетата често идваха тук. През лятото ги привличаха черните сочни къпини, които можеха да късат с пълни шепи, а в късна есен, веднага като паднеше първият сняг — спаружените плодове на трънките и глога.

Обичаха да идват тук, защото никой не ги виждаше и не пречеше на игрите им. Бяха очаровани от дивата тайнственост на това безлюдно кътче, скрито навътре в гората. И това беше главната причина, поради която решиха да се съберат днес точно на това място.

С настъпването на мрака тук всичко ставаше някак си особено, странно. Нощта сякаш изплуваше иззад дърветата. Близката поляна, пълна с разцъфтели цветя и храсти, денем така пъстра и свежо зелена, сега беше лишена от цветове и представляваше една сива, еднообразна бездна, която тъмнината постепенно завладяваше.

Когато стигнаха до края на Трънака — така наричаха това кътче — не завариха никого.

— Абе те какво си въобразяват! — ядоса се Метек. — Нищо чудно изобщо да не дойдат.

Момчетата седнаха на меката трева. Кажик вече беше изял хляба си и сега започна да къса тънките стебълца и да огризва сладките им краища. Не отговори на роптаенето на Метек. Още сутринта Юрек му беше казал, че отиват за риба. Изглежда са се заседели край реката и скоро ще дойдат. Той гледаше пред себе си, заслушан в концерта на щурците. Никъде не пеят така хубаво, както тук, на това място. Сред гъстата трева и храсталаците живееха хиляди щурци. Изведнъж Кажик стана. Метек също скочи. Спогледаха се уплашено.

— Чу ли нещо? — попита Кажик.

Метек кимна с глава. Някъде от вътрешността на Трънака се разнесе глух стон. Напрегнати и неспокойни, те се загледаха нататък, като се опитваха да проникнат с поглед през гъсто сплетените клони.

— Може така да ни се е сторило? — прошепна Метек.

Кажик отрицателно поклати глава. И двамата прекрасно знаеха, че не се бяха излъгали. Този път стоновете се чуха по-ясно и сякаш изплуваха някъде зад тях. Стояха все така неподвижно, превърнати целите в слух. И ето изведнъж охкането, наподобяващо приглушена кашлица, се чу още по-ясно. Идваше откъм близките храсти. Те отскочиха няколко крачки назад. Оглеждаха се плахо. Лошото е, че приятелите им ги няма. Ако бяха повече, щяха да бъдат по-спокойни.

Изведнъж Метек вдигна глава.

— Слушай — каза той, — ако нашите дойдат и там няма никой, ще станем за смях. Ще допълзя тихо и ще проверя.

Той легна на земята и започна да се промъква крадешком.

В първия момент Кажик беше изненадан от неговото решение, но любопитството и смелостта на приятеля му подействаха и той запълзя след него. Доловиха някакво тежко, хрипливо дишане, от което косата им настръхна, но храстите бяха гъсти, бързо се стъмваше и те не виждаха нищо. Изведнъж Кажик се реши. Да става каквото ще! Направи още една крачка напред, после втора… Разгърна с ръце клоните и видя долу в храстите една тъмна, свита на кълбо фигура. Човекът се размърда.

— Кой е? — прошепна явно уплашен той.

Момчетата се вцепениха от страх и нямаха сили да избягат.

— Кой е там? — попита човекът повторно.

И най-малкото движение можеше да ги погуби. Там, в гъсталака, също стана тихо. Не се чуваше дори хрипливото дишане. Изведнъж Кажик си спомни предишната вечер.

— Ние сме, момчетата! — извика той.

— Момчетата ли? Отивайте си! Не надничайте! Бягайте по-скоро оттук!

Но Кажик, превъзмогвайки страха си, разтвори още по-широко храстите и видя блестящите, трескави очи на непознатия.

— Аз зная защо сте се скрили тук — каза момчето с по-спокоен тон.

— Ох! — изстена мъжът. — Бягайте оттук, бягайте!

За момент те не знаеха как да постъпят.

— Трябва да се скриете по-навътре в гората — обади се Кажик. — Недалеч оттук има скривалище. Там никой няма да ви намери.

Мъжът помълча известно време, а после каза с тих, потиснат глас:

— Не мога. Нямам сили. Едва се домъкнах дотук.

— Ранен ли сте? — разпитваше го момчето.

— Не, но съм болен и от четири дни нищо не съм ял.

— Ние ще ви помогнем да се измъкнете от тези трънаци, а после…

В това време се чу някакво далечно изсвирване. Веднага познаха, че е Бенек.

— Метек, тичай! Нека да не идват тук! Нищо не им казвай! Ето ти пари, купи нещо за ядене! Ще те чакам зад стрелбището.

Метек го послуша и хукна към града.

— Излизайте оттук! — настояваше Кажик. — По-бързо! По-бързо!

Мъжът се съгласи. Като стенеше от болка, той запълзя на четири крака, а бодлите късаха дрехите му и се забиваха в тялото.

— Хайде сега станете! Изправете се!

Човекът се подчиняваше на волята на Кажик като някакво безпомощно дете. Сърцето на момчето се сви от жалост. Беше толкова странно да подкрепяш такъв огромен човек, за да не падне. „Само дано никой не ни види!“

„А какво ще стане, ако той не може да стигне до скривалището, ами падне и умре?“

За момент през ума му мина мисълта да остави нещастника и да избяга.

Пътешествието в тъмнината продължи дълго. Най-сетне стигнаха до гъста дъбова горичка. Кажик с мъка откри скритата землянка, в която неведнъж през зимата бяха палили огън и пекли уловения в капана заек. Колко беше приятно да седиш сред приятелите си, да гледаш пламтящия огън и да се чувстваш като индианец. Сега в землянката цареше непрогледна тъмнина. Силите на мъжа малко се възвърнаха. Вече стоеше по-сигурно на краката си. Пътят от Трънака до тук не само че не го изтощи, а сякаш му даде повече сили.

Кажик си спомни, че в джоба си има кибрит. Беше го купил заедно с цигарите, когато се връщаха от казармата. Запали една клечка. Леко приведен, с вперени в него очи, непознатият седеше близо до входа на пейката от пръст и чимове. Клечката изгоря. Момчето изскочи от землянката и след малко се върна с наръч сухи клони. Докато разпалваше малкото огнище в ъгъла, предназначено за тази цел, мъжът неспокойно се размърда.

— Недей! — каза той. — Може някой да види.

— Никой няма да види — успокояваше го Кажик, като продължаваше да разпалва огъня. — Немците по това време не ходят из гората.

Мъжът не каза нищо повече. След малко червен блясък озари землянката. Димът щипеше очите, а сенките скачаха около тях като живи. Кажик си запали една цигара. Искаше да почерпи и непознатия, но той отрицателно поклати глава. „Метек вече трябва да дойде — помисли си доволен Кажик, като подръпваше от цигарата — и всичко ще се оправи.“

Изведнъж чу някакви тежки стъпки. Погледна уплашено към входа на землянката. Мъжът отскочи в ъгъла. На входа се появи една висока, мъжка фигура. Сърцето на Кажик замря от ужас. Човекът влезе вътре, без да се колебае. Чак сега Кажик позна Вешек Заремба. Зад гърба му стоеше Метек и държеше в ръката си малко вързопче. Заремба изгледа и тримата, като най-дълго време задържа погледа си на свилия се в ъгъла човек. После изведнъж пристъпи една крачка напред и докато Кажик се опомни, дръпна от ръката му цигарата и я хвърли в огъня.

— Ще кажа на майка ти, да знаеш! А сега изчезвайте оттук!

После взе от ръцете на Метек вързопчето и ги избута навън така енергично, че се опомниха чак в гората.

— Ама че фукльо! — заяви Кажик, обиден до дъното на душата си.

— Не е фукльо — възпротиви се Метек. — Това е заради тебе. Не трябваше да пушиш.

— А него какво го засяга? — наежи се Кажик.