Йежи Шчигел
Трънакът (37)

37

Снегът се топеше вече трети ден. Беше лепкав и мокър. Топлият южен вятър и незасенченото от облаци януарско слънце, бяха превърнали всичко наоколо в едно размекнато, кално блато. В гората снегът се топеше по-бавно, само се послегна малко, а на по-сенчестите места се покри с твърда и гладка ледена корица.

Мина обяд. Петте момчета вървяха край гората и всеки от тях носеше на гърба си вързоп лешникови пръчки. Използвайки топлото време, решиха да сложат отново капаните и да нарежат лешникови клони, от които имаха намерение да правят цигарета. Някога преди войната, бащата на Гетек се занимаваше с това. Сега инструментите стояха неизползвани от никого. Един ден Гетек донесе в Трънака няколко цигарета, останали отпреди войната. След като ги разгледа, на Бенек му хрумна мисълта, че и те биха могли да ги правят. Гетек обеща да им даде на заем инструментите. Момчетата се въодушевиха. Най-после ще спечелят парите, които им бяха толкова необходими.

— Пръчките трябва да бъдат много добре изсушени — поучаваше ги Гетек. — Баща ми ги режеше винаги през есента или през пролетта и ги сушеше по няколко седмици. Но може да се правят и от по-сурови.

— Щом трябва, ще ги нарежем на парчета и ще ги изсушим, не е кой знае каква философия — каза Зимек, прехвърляйки пръчките от едното си рамо на другото.

— Витек прави много хубава резба — обади се Юрек, който вървеше до Бенек. — Тъкмо сега ще украсява цигаретата.

Кажик тичаше най-отпред, избирайки по-сухите места. Все още ходеше с обувките на прабаба си, но те вече на нищо не приличаха: кожата отгоре напукана, подметката на едната отпрана и въпреки че беше я привързал и с тел, и с връв — пак му влизаше вода.

Изкачиха се на възвишението. На това място дърветата в гората бяха високи. Малко по-надолу, под един стръмен склон, се намираше сечището. Изведнъж Кажик спря.

— Вижте! — посочи с ръка той.

На около двеста метра от шосето в сечището навлизаше голям, зелен камион.

— Жандармеристи! Идват към нас — каза Бенек.

— Да бягаме! — извика Гетек.

— Почакайте, винаги можем да избягаме! — задържа го Зимек.

— Скрийте се зад дърветата! — заповяда вождът.

Послушаха го. Хвърлиха пръчките на земята и се скриха зад дебелите стволове на боровете. Камионът вървеше бавно. Изведнъж спря насред сечището на някакви си сто метра от тях. Притаени зад дърветата, те гледаха любопитно и уплашено. От шофьорската кабина и отзад изскочиха няколко жандармеристи.

— Сигурно ще дойдат тук, да бягаме! — повтаряше Гетек.

— Млъкни бе! — изсъска Зимек.

Но във въздуха беше надвиснала някаква заплаха. „Ако немците започнат да се приближават, ще си плюем на петите — помисли си Бенек. — В гората не могат да ни хванат. Освен това дали изобщо знаят, че сме тук?“

Гледаха какво ще стане по-нататък. Изведнъж забелязаха, че освен немците, до камиона стоят един до друг още четирима мъже.

— Затворници — прошепна Юрек.

И наистина, забелязаха, че ръцете им са завързани отзад.

— Да бягаме! — настояваше пребледнял от страх Гетек.

Не му обръщаха внимание. Чакаха да видят какво ще стане. Кажик броеше жандармеристите.

— Един, двама, трима… — седем — прошепна на стоящия до него Стефек.

— Тихо! — извика му той, като не откъсваше очи от камиона и хората край него.

Изведнъж се вцепениха от ужас. Двама от жандармеристите започнаха да блъскат с приклади затворниците към мястото, където се бяха скрили момчетата. На Гетек краката му се подкосиха от страх. Едва сега разбраха какво ще стане след малко. Останалите немци си запалиха по една цигара и застанали спокойно до камиона, си приказваха.

— Не мога повече, не мога — стенеше Гетек. Наведе се и започна да повръща.

Затворниците знаеха какво ги очаква. Вървяха бавно, и поглеждаха назад. Само единият от тях ускори крачка и наведен напред, гледаше към това място, където се бяха скрили момчетата.

— Зимек, скрий се по-добре, той ни вижда! — извика тихо Кажик.

— Ех, ако имах една пушка! — изстена от отчаяние Зимек.

Гетек спря да повръща. Блед, със затворени очи, той стоеше неподвижно, опрял челото си на дървото.

Всички чуваха бръмченето на неизгасения мотор и подвикванията на жандармеристите. Изведнъж немците, които блъскаха напред затворниците, се спряха. Сега пък затворниците като че ли тръгнаха по-бързо. От склона ги деляха може би тридесет метра. Този, който вървеше най-отпред, побягна.

— Лягайте! — извика Бенек с приглушен глас. Виждаше как немците вдигнаха и заредиха пушките и започнаха да се прицелват.

— Лягайте по-бързо! — чуха точно зад гърба си някакъв нисък, твърд глас.

Огледаха се. На две крачки от тях, облечен в кожено яке и с оръжие в ръка, стоеше Заремба. Докато успеят да залегнат на земята, той вече беше на края на склона.

— Залегни! — викна Заремба на затворниците.

Те разбраха и веднага се проснаха в снега. В този момент от няколко места едновременно се чуха изстрели. Двама от немците, които се намираха близо до склона, лежаха на земята и ритаха в размекналия се сняг. Третият немец падна точно до камиона, а останалите четирима моментално се скриха зад колата. Моторът спря да бръмчи.

Момчетата видяха как Вешек се спусна по склона. Отляво и отдясно стрелбата продължаваше. Сега откъм камиона затрака картечница.

Зимек поглъщаше всичко с широко отворени очи. Видя как освен Заремба, от гората изскочиха още четирима мъже. Залегнаха точно в подножието на склона и като пълзяха напред, не спираха да обстрелват камиона. Ей там, отдясно, Зимек забеляза още няколко души. Наведени почти до земята, те атакуваха камиона отстрани. Стрелбата не преставаше нито за миг.

Изведнъж Заремба скочи, измина тичешком около десетина метра, замахна, хвърли нещо към камиона и веднага се просна на земята. Другите също притихнаха. Най-напред се чу някакъв метален звук, а веднага след това оглушителен взрив разтърси всичко наоколо. Предната част на камиона избухна в пламъци. Зимек видя как от него се отделиха двама немци и хукнаха с всички сили към шосето. Сега атакуващите скочиха от местата си. Единият от бягащите жандармеристи падна, не изминал и двадесет метра. Другият приклекна, олюля се и започна да пълзи на четири крака. След няколко секунди на сечището настъпи тишина.

Момчетата станаха от земята. Видяха как двама мъже развързват ръцете на затворниците. Другите се въртяха край камиона, събираха оръжието и претърсваха убитите немци. Всичко това стана светкавично. Две-три минути по-късно въоръжените мъже заедно със затворниците пресякоха бързо сечището и изчезнаха в гората. Камионът гореше. Около него лежаха седем трупа в зелени мундири. Но момчетата не можеха да откъснат очи от мястото, където изчезнаха партизаните. Бяха потресени и зашеметени от това, което видяха.

— Заремба командваше — прошепна Стефек с побелели устни.

Не чуха гласа му. Стояха неподвижни, без да мотат да съберат мислители.

— Да тръгваме! — изведнъж се опомни Бенек. — Немците може да дойдат тук всеки момент. Сигурно стрелбата и взривът са се чували чак в градчето. Да изчезваме колкото може по-бързо! — говореше развълнувано той.

Хвърлиха още един поглед на пламтящия камион, на осеяното с трупове сечище и на дърветата, зад които изчезнаха партизаните. От камиона и мъртвите жандармеристи повея хлад. След като се отдалечиха на десетина метра, започнаха да бягат. Гетек хвърли пръчките и хукна пръв, без да поглежда назад. Само Зимек се спираше от време на време и се вслушваше. Понамалиха темпото чак като наближиха Трънака. Лицата им бяха пребледнели, а от челата им се лееше пот. Никой не проронваше дума. Все още бяха под впечатление на потресаващите събития, които се разиграха пред очите им.

Когато стигнаха до скривалището, Зимек се спря, заби пръчките в земята и като вдигна високо глава, каза:

— Преседна им обаче на швабите!