Йежи Шчигел
Трънакът (44)

44

От няколко дни момчетата почти не излизаха от Трънака. Една сутрин съвсем неочаквано времето се промени. Денят беше топъл, но облачен. По обяд заваля дъжд и превърна всичко наоколо в мочурище. На земята се образуваха локви, по рововете течаха кални поточета. Въздухът стана студен и влажен. Изведнъж всичко наоколо някак си посивя. После започна да духа по-топъл вятър и студът намаля, но слънцето все още се криеше под дебелото наметало на дъждовните облаци.

През зимата обувките им се бяха скъсали напълно и изобщо не можеха вече да се закърпят. Зимек се снабди отнякъде с два чифта дървени обувки. Единия носеше той, а другия продаде на Витек за една шарена мъжка вратовръзка. Момчетата му се подиграваха.

— За какво ти е тая връзка бе?

— Абе все ще потрябва. Ще си я вържа в деня, когато швабите започнат да бягат от градчето — отговори.

— Хм, че тогава кой ще ти мисли за връзка? — недоверчиво се обади Кажик.

Момчетата замълчаха за момент. Опитваха се да си представят този ден. „Дали наистина ще си върже връзка? — мислеше си Стефек. — Аз бих се срамувал. Никога не съм носил. И татко също не е носил. Ами че и Зимек никога не е ходил с връзка. — И изведнъж му хрумна една идея… — Да, като свърши войната, ще си облече чиста риза, ще вземе назаем от Зимек връзката, ще си я върже и ще отиде да посрещне баща си. Само че засега по нищо не си личеше, че швабите се канят да бягат. — Но още малко — утешаваше се сам — и тогава всичко ще се промени. Щом напуснат градчето, ще отидем на пристанището и ще си изберем най-хубавата лодка. Само дано баща ми да се върне веднага. Абрам казваше, че след войната много хора ще намерят близките си. Сигурно не лъже.“

Изведнъж някой почука. Вдигнаха глави. Кой можеше да бъде? Чукането не преставаше. Стефек седеше най-близо. Стана внимателно, приближи се до вратата и долепи ухото си на вратичката. „Дали не са ни открили с кучета?“ — ужаси се той. Погледна към другите. Лицата им бяха пребледнели.

— Ей, отворете! Свой! — чу се отвън.

Мълчаха. Този глас не им беше познат, но все пак най-тежкият камък падна от сърцето им. Не бяха немци. Напоследък полицаите поумняха и си докараха кучета. Ето защо момчетата станаха изключително предпазливи.

— Хайде, отворете! — викаше мъжки глас. — Не се бойте, дошъл съм при Абрам.

Отдъхнаха си. Погледнаха към ъгъла, където седеше Абрам. Той им кимна с глава. Стефек обаче все още не сваляше резето.

— При кой Абрам? Тук няма никакъв Абрам — заяви.

— Отвори, отвори! — настояваше непознатият.

— А вие как се казвате?

— Приятел съм на Заремба. — Гласът прозвуча по-тихо.

Стефек дръпна резето. В Трънака нахлу дневна светлина и хладен въздух. На вратата се появи висока мъжка фигура в сиво палто. Непознатият внимателно огледа всичко наоколо, наведе се и прекрачи прага. Стефек залости вратата.

— Ей, че ви е хубаво тук! — възкликна мъжът.

После се приближи до Абрам и му протегна ръка. Здрависаха се. Юрек стана и му направи място, но той го спря.

— Седи си спокойно! Нямам много време. Дошъл съм само за няколко минути. Може ли да излезем за малко? — кимна той на Абрам, който веднага стана.

— Ние ще излезем — предложи Бенек.

— Какво иска този? — попита Юрек, след като двамата мъже излязоха навън.

— Дявол го знае — отговори някой.

— Познавате ли го? — попита Кажик.

Не отговориха.

— Прилича на евреин — прошепна Зимек.

— Сигурно е евреин — потвърди Метек, който лежеше на пейката.

Замълчаха, като напрягаха слух. Непознатият и Абрам стояха точно зад вратата. Чуваха гласовете им, но не различаваха отделните думи. Кажик искаше да се промъкне по-близо и да подслуша, но Бенек му прегради пътя.

— Я си седни на мястото! Какво те интересува?

Кажик седна засрамен. Искаше нещо да каже, но вратата изведнъж се отвори и влезе Абрам. Беше развълнуван и някак си по-оживен от друг път.

— Отиде ли си вече онзи човек? — попита го Зимек.

— Отиде си — отговори Абрам и седна на мястото си.

Очакваха напрегнато дали ще каже нещо, но не смееха да го попитат какво е искал непознатият. Абрам обаче мълчеше. После бръкна в нишата и извади вързопчето с вещите си. Те не бяха много: една стара риза, панталоните, които някога носеше Вешек и чорапи. Разглеждаше всяка вещ поотделно, сякаш размисляше дали ще му върши още работа, или не.

— Дай ми обувките си! Ще си отида до нас — обърна се Стефек към Витек.

— Толкова е кално, къде ще се мъкнеш в това време? — разубеждаваше го Юрек.

— Ще си отида.

Витек свали обувките си и му ги подаде. Бяха въвели такъв ред: въпреки че обувките принадлежаха на Зимек и Витек, взимаше ги този, на когото му се налагаше да излезе. Само Юрек и Тадек не взимаха назаем, тъй като техните обувки все още се държаха.

— И аз ще дойда — обади се Кажик. — Гладен съм. Може да хапна нещо.

— Донеси и на нас! — напомни му Зимек, като му подаваше дървените обувки.

 

 

Двете момчета вървяха по размекнатия път край гората. Прескачаха поточетата, заобикаляха локвите.

— Как мислиш, какво искаше онзи от Абрам? — попита по едно време Кажик.

Стефек повдигна рамене.

— Откъде да знам. Цял месец никой не го потърси, сякаш го бяха забравили. Не мога да разбера само защо си извади нещата?

— Може да отиде в гората? — изказа предположение Кажик.

— Сега? В тая лапавица? — усъмни се Стефек.

— Прабаба ми вчера каза, че пак ще стегне студ и зимата ще продължи до края на март.

— Ами! — недоверчиво отвърна Стефек. — Моята баба пък каза, че ще имаме прекрасна пролет. Ето виж — посочи с ръка той първите реси на върбата.

Кажик се приближи и откъсна едно клонче.

— Приличат на малки мишлета — каза той, като внимателно го разглеждаше.

Разделиха се. Всеки си тръгна към къщи. След един час трябваше да се срещнат. Стефек бързо пресече улицата и влезе в двора. В антрето се спря. Направи му впечатление тишината, която цареше в къщи. Натисна дръжката и вратата се отвори. Влезе вътре. Майка му беше сама. Седеше на масата, опряла глава на ръцете си, а пред нея лежеше някакво малко листче, което привлече вниманието му. Приближи се и го грабна.

Мили мои… — прочете. Буквите заподскачаха пред очите му. Позна почерка на баща си. Притисна се до майка си и започна да я прегръща и целува.

— Мамо… мамо.

За пръв път от толкова време избухна в дълъг, невъздържан плач. Майката притисна главата му към гърдите си, като непрекъснато повтаряше:

— Хайде стига вече, успокой се, успокой се!

Изведнъж взе от ръцете му листчето, стана, бързо прекоси кухнята и го хвърли в огъня. Стефек през сълзи видя как писмото се сгърчи, а после пламна и се превърна в блестяща пепел.

— Защо го хвърли? — извика отчаяно той.

Майка му наведе надолу очи.

— Така трябва — прошепна.

— Как така? Нали е от татко?

— Да, но той моли да го изгоря веднага, след като го прочета — с мъка произнесе тя и се разплака.

— Какво ти е, мамо? — изтича той при нея. — Защо се натъжи? Та нали татко е жив!

— А, нищо, сега ще ми мине — каза тя, като бършеше сълзите си.

— Дори не успях да го прочета. Кажи какво пише татко?

— Че е здрав и че ще се върне — говореше майка му и гледаше през прозореца. — Само че трябва дълго, много дълго да го чакаме.

— Сещам се! — извика Стефек. — Ще се върне, когато свърши войната.

Майка му кимна.

— Да, тогава ще се върне — каза.

Затвори очи и той не можа да види каква болка беше скрита в тях. Стефек още веднъж силно я прегърна, притисна я до себе си и прошепна:

— Да знаеш само колко съм щастлив, мамо!

Тя несъзнателното галеше по косата.

— Не бъди такава тъжна! — молеше я той.

— Ти също плака — отговори майка му.

— Да, но другояче, от радост.

— Сега ще ми мине. — Хвана ръцете му и го отстрани от себе си. — Хайде, иди сега да се измиеш и ела да обядваш!

— Не съм гладен, мамо. Ще изтичам до приятелите си и ще им кажа, че сме получили писмо от татко. — И той грабна от масата шапката си и изтича навън.

Пред къщата на Кажик се спря и свирна с пръсти. На прозореца се показа по-голямата му сестра и му се изплези. Стефек я заплаши с юмрук, като същевременно се усмихваше. Вратата изскърца и пред него застана Кажик.

— Защо така бързо? — попита.

— Ела, ще ти кажа нещо! — извика му Стефек.

— Какво? — заинтересува се Кажик.

— Получихме писмо от татко. Пише, че е здрав и че ще се върне веднага щом свърши войната.

— Така ли? — зарадва се Кажик. — Много хубаво! После ще поговорим, а сега скрий това нещо за Метек — каза той и извади изпод сакото си голямо парче хляб. — Аз сега ще дойда. Само да се свари супата.

Стефек мушна хляба в джоба на якето си.

— Само по-бързо! — извика, като се отдалечаваше.

Дървените му обувки тропаха по заледения тротоар. Тичаше така, сякаш му бяха израснали криле. Искаше час по-скоро да сподели радостта си с другите.