Йежи Шчигел
Трънакът (26)

26

Гората беше гъста и момчетата се придвижваха трудно. Отначало вървяха разпръснато, но колкото повече навлизаха в лешниковия гъсталак, толкова по-близо се държаха един до друг. Тадек се промъкваше пръв. Ловко заобикаляше хвойновите храсти и навреме навеждаше главата си пред клоните. Зимек пухтеше ядосано и вървеше след него. Придвижваше се не толкова умело, ето защо раменете и лицето му бяха изподраскани от бодлите на хвойната.

— Спри бе! — викаше. — Къде си се засилил толкова? Тук са най-хубавите лешници.

— Знам и по-хубави — отговаряше Тадек, без да спира. Той наистина най-добре познаваше тези места, затова момчетата вървяха бързо и послушно след него.

— Има ли още много? — питаше Кажик, който вървеше отстрани.

— Близо е вече. Като стигнем до една голяма трепетлика — и зад нея. Ще видите — обясни високо Тадек.

— Ох, само ако лъжеш! — изстена Зимек. — Няма да ти се размине!

Тадек не отговори. И действително, след десетина минути стигнаха до една котловина, обрасла с трепетлика, зад която се разстилаше огромно пространство, пълно с лешникови храсти.

— Елате тук! — извика Тадек и се качи на един висок пън, който стърчеше на възвишението.

Застанаха до него.

— Гледайте! — посочи им той с ръка.

Момчетата с удоволствие разглеждаха всичко наоколо. От подножието на възвишението нататък се простираше влажна долинка, гъсто обрасла с лешникови храсти. Наоколо цареше тишина. По небето се движеха тъмни облаци. На близкия бор беше кацнал пъстър кълвач и чукаше с човката си по твърдия ствол. Две катерички се гонеха и след малко се скриха между клоните на дървото.

— Ех, че е хубаво тук! И само как мирише на гъби! — възхищаваше се Бенек.

— Никога не съм идвал на това място, въпреки че познавам гората не по-лошо от Тадек — обади се Стефек.

— Я стига си се хвалил, ами се хващай за работа! — сряза го Зимек и като извади от джоба си една платнена торбичка се упъти към лешниковия гъсталак.

— Ще се съберем тук, на това възвишение — заяви Бенек. — А сега да се пръснем на различни страни.

— Не е ли по-добре по двама? — предложи Гетек.

— Ако те е страх от змии, качи се на оня бор и почакай, докато се върнем — подигра му се Зимек, изчезвайки пръв между храстите.

Гетек наистина се страхуваше от змии. Веднъж без да иска се беше изтървал пред него за това. Но послушно изтича надолу по възвишението и потъна в гъсталака.

Бенек остана най-дълго там. Въпреки че беше много студено, тъй като сутрин сланата покриваше всичко, той днес тръгна бос в гората. Когато се изкачваше по възвишението настъпи един изсъхнал хвойнов клон и сега вадеше иглите от крака си.

В далечината вече се чуваше нечие „Ехо! Ехо!“. А друг му отговаряше: „Ехо-о-о! Ехо-о-о!“. „Май Зимек се дере така“ — помисли си Бенек, но не беше сигурен, тъй като двата гласа много си приличаха. След като извади и последната игличка, качи се на пъна и погледна надолу. Там някъде се мярна бялата риза и русия перчем на Юрек, друг никой не се виждаше. За момент се поколеба в коя посока да тръгне. Най-накрая изтича към мястото, където бе изчезнал Гетек.

Почвата тук беше влажна. Хлъзгавата шума се лепеше по стъпалата му. Спря се при първия по-голям храст и погледна нагоре към пожълтелите листа. Отначало не забелязваше нищо, но изведнъж съзря един лешник. Хвана клона, наведе го и тогава видя под листата отначало два, после четири, а после още два. Колкото по̀ свикваше с цвета на листата, толкова повече лешници забелязваше. Знаеше вече как да ги търси. Поглеждаше отдолу малко по-отстрани, тъй като те обикновено се криеха под листата, после протягаше ръка, стискаше ги леко с пръсти и добре узрелите сами падаха в ръцете му. Пускаше ги в пазвата си и береше други. Непрекъснато навеждаше клоните и бавно обикаляше около храста.

Търсенето и брането на лешници така го погълна, че вече не чуваше никакви подвиквания. От непрекъснатото протягане на ръцете и навеждането на клоните надолу, на челото му избиха капчици пот. Чувстваше как при най-малкото движение твърдите лешници се местеха насам-натам в пазвата му.

Вече два пъти обиколи разклонения храст и откъсна всички лешници, които можеше да достигне. Сега обмисляше как да се вмъкне в средата. Това беше нещо като зелено островче, с диаметър около четири метра. Разгръщайки клоните, той видя малко по-навътре лешници, но не можеше да ги достигне. Жал му беше да ги остави, затова започна да обикаля, като се вглеждаше дали няма да намери място, откъдето да влезе. Най-накрая видя. Тук храстът не беше толкова гъст и за своя голяма радост забеляза, че в средата има нещо като полянка.

Лешниците, които бе събрал в пазвата си, пресипа в една платнена торбичка, остави я настрана и започна да се промъква между клоните. Изсъхналите пръчки дращеха до кръв раменете и ръцете му. Чуваше как ризата му пращи, но реши да не се отказва. Най-накрая след няколко по-резки движения, успя да се промъкне.

И наистина, тук се намираше една сенчеста и влажна полянка, която най-вероятно беше направена от човешка ръка, тъй като имаше правилна кръгла форма. Учуди се много: нима е възможно това? Личеше си, че земята е била разкопавана. Проникващата през клоните светлина му позволи да види, че полянката е покрита с млада, едва поникнала трева, а рохкавата земя се огъваше под краката му. Наведе се и започна да я разгребва с ръка. „Кой ли е копал тук? И защо?“ — мислеше си. Порови с крак. Усети как нещо премина под стъпалото му. Сухите листа изшумоляха и той трепна от отвращение. Май беше гущер. Стана му неприятно. Повъртя се наоколо, но не видя мястото, откъдето беше влязъл. Малко объркан, погледна нагоре. През не особено голямата пролука забеляза как за момент иззад облаците се показа слънцето. Слаб, едва забележим блясък освети полянката. Тогава той още веднъж внимателно я огледа. Да, нямаше никакво съмнение, някой нарочно я беше направил.

„Може би тук е заровено нещо?“ — мъчеше се да отгатне Бенек. Сигурно, иначе кой щеше да разкопава земята и да си прави този труд.

Реши да се измъкне навън. Разгръщаше клоните, като се мъчеше да намери изхода. Дълго обикаля наоколо, докато най-накрая го забеляза. Част от клоните бяха изсечени и сложени настрани. Даваха само илюзия, че са гъсти, но всъщност лесно се отместваха. Излезе по-бързо, отколкото влезе. Огледа се внимателно, като искаше да запомни добре храста и входа. За всеки случай извади от джоба си парче канап и завърза с него две пръчки така, че заприличаха на дъга. След това тръгна към другите храсти.

Торбичката бързо се пълнеше с лешници. След два, а може би след три часа, от всички страни, отблизо и отдалече се чуха подвиквания.

— Ехо!

— Ехо-о-о!

— Ехо-о-о!

В отговор Бенек извика няколко пъти, после погледна със съжаление към лешниковия храст, взе торбичката си и тръгна към възвишението.

Когато стигна до уговореното място, там вече бяха Витек, Тадек и Гетек. След малко дойдоха и другите. Нямаше ги само Стефек и Зимек. Стояха известно време и ги чакаха, докато най-накрая Тадек изгуби търпение.

— Абе какво правят ония там толкова време?

— Зимек го видях. Каза, че няма да мръдне, докато не напълни цяла торба — обади се Юрек.

— А пък на Стефек сигурно му е жал да не остане някой необран лешник — добави с ирония Кажик.

Бенек обмисляше дали да им каже за своето откритие. „Ако там няма нищо, ще ми се присмеят.“

Всеки преглеждаше лешниците си, за да види има ли червиви.

Оглеждаха се наоколо за камъни, но напразно. Тогава започнаха да ги чупят със зъби и си показваха един на друг големите, изсъхнали ядки.

Заоблачи се. От север се зададоха тъмни, кълбести облаци, но в гората беше все така тихо. Духаше, вероятно само горе, тъй като върховете на дърветата ритмично се поклащаха. След известно време дойде Зимек, но торбичката му беше празна. Затова пък в ръцете си държеше голямо парче хляб.

— Къде са ти лешниците? — попитаха го учудена.

— Продадох ги на Стефек — отговори Зимек.

— За хляба ли? — попита Кажик.

— Много ясно — измърмори той, преглъщайки залъка си.

Дойде и Стефек. Целият беше натоварен с лешници.

— И за какво ти трябваше да идваш в гората? — посрещна го заядливо Метек. — На пазара също продават лешници.

— Само че не толкова евтино — подхвърли Кажик, който лакомо поглеждаше към хляба на Зимек.

— Не се ядосвай, Стефчо! — Зимек го потупа по рамото. — Като свърша с хляба, ще се заема с лешниците. И без това ще ги изядем заедно като добри приятели, нали?

— Ами! — изръмжа заплашително Стефек, без да го поглежда.

— Аз имам само полза от цялата тая работа — продължаваше Зимек. — Няма да ги нося до Трънака, а там вече ще видим.

Стефек се ядосваше на себе си, че не се беше сетил по-рано за това. Та нали лешниците ще ги сложат в мазето, а после заедно ще ги ядат. Коремът го присвиваше от глад не по-малко от другите. Избра един голям, потъмнял от слънцето лешник, стисна го със зъби, като придържаше челюстта си с ръка. Всички го гледаха.

Кажик, който беше ядосан на Стефек, че е дал целия си хляб на Зимек, го посъветва:

— По-силно го стисни де, по-силно!

Стефек не му обръщаше внимание, но лешникът се оказа изключително твърд.

— Хайде по-силно, по-силно де! — подсмиваха се вече и другите.

Лицето на Стефек почервеня. Той така силно стисна челюсти, че лешникът чак изпращя. Момчетата гледаха развеселени как изплюва окървавения лешник заедно с парче от зъба си. Кажик се превиваше от смях. Зимек, който беше в добро настроение, защото бе позаситил глада си, го погледна подигравателно.

— Какво си се разцвилил бе? — каза му той. — Ти от глад и камък щеше да изядеш.

— Ако бях такава лакомия като тебе — отряза го Кажик.

Момчетата избухнаха в смях. Даже Стефек прихна. Всички знаеха какъв апетит има Кажик. Можеше да изяде повече от Зимек, а когато беше гладен, никой не смееше да го закачи, защото се вбесяваше и от най-малкото нещо.

Започнаха да броят лешниците си. Зимек помагаше на Стефек.

Имаха над осемнадесет копи^[1]: Тадек — около единадесет, а другите — по шест-седем. Бенек беше събрал само четири. Това много ги учуди.

— Седях дълго тук и си вадих тръните от краката — обясняваше им той, — а след това изгубих много време при ей този, първия лешников храст.