Йежи Шчигел
Трънакът (2)

2

Краката им потъваха в мекия, топъл пясък. Тадек тичаше напред, а Кажик сумтеше и пъшкаше край ухото му.

— Ама такъв бой ще му хвърля! — заканваше се той.

— По-бавно бе! По-бавно! Не мога повече — стенеше Стефек, който тичаше най-отзад.

Преди две години той падна от една висока липа, счупи си крака и оттогава леко накуцваше. Затова понякога му викаха Бедата, но само в момент на яд или при някоя разправия. Всеки от тях смяташе прякора за кръвна обида. Само Тадек момчетата почти винаги наричаха Пехотата. По-рано той имаше едно старо колело, което вече не ставаше за нищо, но Тадек искаше да се похвали с него и им каза:

— Имам колело, ама не го карам, предпочитам да ходя пеша.

И тъй като ходеше и тичаше най-добре от всички, прякорът Пехотата му прилегна като второ име.

Изведнъж Тадек се спря. Стори му се, че между дъските на оградата се мярна нещо бяло. И четиримата приклекнаха. Тадек тихо се промъкна до самия ъгъл на оградата и надникна. Тук беше по-тъмно, отколкото на полето. Тясната уличка, с огради от двете страни, приличаше на мрачен тунел. Тадек се взря в тъмнината. В първия миг нищо не забеляза, но след това видя някаква бяла фигура, облегната на оградата. „Бяла риза — помисли си. — Кой може да бъде? Гетек беше само по къси панталони, нямаше никаква риза.“ Отдръпна се. Допълзя до приятелите си и им каза какво беше забелязал.

— Трябва да го хванем — каза Кажик.

— Знам как — прошепна Стефек. — Там зад ъгъла има дупка. Една от дъските се отмества. Ние с Метек ще минем през оградата и ще излезем точно зад гърба му.

— Добре — съгласи се Тадек. — Аз ще наблюдавам от ъгъла и щом излезете от дупката, ние с Кажик ще се хвърлим върху него.

Кажик и Тадек повдигнаха двамата си приятели и им помогнаха да се прехвърлят през оградата, а те се промъкнаха до ъгъла. Дълго време се ослушваха. Човекът с бялата риза стоеше на същото място. Изведнъж от другия край на улицата се чуха силни викове и изстрели — два, три, четири… Човекът се отдръпна от оградата и хукна по посока на момчетата. Като ги забеляза, спря изненадано.

— Вие какво правите тук? — изсъска той, различил вероятно в тъмнината, че това са деца, а не възрастни. — Бягайте, ще ви убият!

Тадек позна гласа му: беше Вешек Заремба, техният съсед.

— Кой стреляше? — попита момчето.

— Абе вас какво ви интересува! Я се махайте оттук!

Тонът на Заремба беше толкова категоричен, че не посмяха да му противоречат. Изведнъж Тадек си спомни за Стефек и Метек. Трябва да ги предупреди. Изтича до ъгъла и надникна. Някъде далече се чуваше шум, но уличката беше потънала в тишина и мрак. Той каза на Кажик: „Ти си отивай в къщи, а аз ще ида да извикам ония двамата“. И без да му мисли много, прескочи оградата.

— Стефек! Метек! — викаше полугласно той, като се промъкваше между купищата греди и дъски.

Никой не му отговори. С босите си крака Тадек непрекъснато се спъваше в дъските и на няколко пъти почувства как остри трески се забиваха в краката му. Не им обръщаше внимание.

— Стефек! Метек! — повтаряше непрекъснато той.

Но приятелите му не отговаряха. Стана му страшно.

По това време дъскорезницата беше пуста, само там, на другия край, където се намираха дърводелската работилница и инструментите, спеше нощният пазач. Отчаян, той викаше все по-високо. Изведнъж дочу кучешки лай. На челото му изби студена пот — та това беше булдогът, който пазеше дъскорезницата.

Кучето се приближаваше, като лаеше непрекъснато. Тадек се наведе, напипа в тъмното парче дърво и скочи на купчината дъски. Булдогът направо бе побеснял и се мъчеше да го достигне. Тадек искаше да се прехвърли през оградата, но в края на уличката отново се вдигна врява, която за момент отвлече вниманието му. Кучето се възползва от това и изведнъж момчето почувства страшна, пронизваща болка в прасеца. Тогава първоначалната уплаха отмина, Тадек се обърна и без да му мисли много с всичка сила го удари по муцуната. То зави и отскочи. В този момент някакви силни ръце го хванаха за раменете.

— Какво правиш тук? Дъски си дошъл да крадеш, а? — чу той зад гърба си дрезгав глас.

„Това е пазачът“ — отдъхна си Тадек.

— Не съм дошъл да крада — каза той, като се мъчеше да се отскубне.

— А какво търсиш тук тогава?

— То си е моя работа, вас какво ви засяга!

Обхвана го ярост. Бореше се, дърпаше се и се опитваше да рита, да хапе. Изведнъж пазачът го пусна и отскочи. В този момент нещо силно изтрополи върху дъските.

— Бягай! — чу гласа на Кажик.

Без да му мисли много, Тадек прескочи оградата и се затича по уличката. Зад гърба си чуваше бързите стъпки на своя приятел.

— Ама така ме ухапа това проклето куче! — простена момчето.

— Какво, ухапа ли те?

— И още как!

— Хайде да изтичаме до нас, по-близо е!

Но Тадек изведнъж се спря.

— Не, не, трябва на всяка цена да ги намерим! Не можем да се върнем без тях — каза той и опипа прасеца си. — Леле, гледай колко кръв!

Кажик се разтревожи.

— Хайде по-бързо до нас, да ти превържем раната!

— Не, трябва първо да ги намерим — настояваше Тадек.

— Ама трябва да ти промием раната, ще ти стане инфекция — молеше го Кажик.

— Тръгвай, нищо няма да ми стане! Даже не ме боли, само много ми пари.

Обиколиха цялата дъскорезница. Викаха, но приятелите им ги нямаше. Кракът започна все повече и повече да измъчва Тадек. Връщаха се отчаяни, когато близо до къщи ги посрещна цялата група.

— Къде бяхте досега? — наобиколиха ги те.

— Вас търсехме — обясни Кажик.

— Толкова дълго? — учуди се Юрек.

— Ами ако не бяхте офейкали от страх, нямаше да ви търсим толкова дълго — отсече Тадек.

— Че кой ви е карал? — нахвърли се върху тях вождът.

Наистина, караше ли ги някой? Можеха да се върнат като всички, още щом чуха виковете и изстрелите. Тадек беше много огорчен. Та те също можеха да офейкат. Останаха само за да предупредят Метек и Стефек за опасността. Той се обърна и без да каже нито дума, си тръгна към къщи.

— Ще те изпратя — предложи му Кажик.

— Остани с тях. Сам ще си отида.

— Какво, сърдиш ли ми се? — Кажик също се почувства засегнат от държанието на приятелите си.

— Не на тебе — отговори Тадек със свито гърло. — Ако ти не беше ударил пазача, нямаше да ме пусне.

Връщаше се натъжен. От време на време опипваше крака си, тъй като през цялото време чувстваше някаква лепкава, неприятна влага. Пред къщи за момент се спря. В кухнята още светеше. „Ще вляза. Може би мама няма да забележи кръвта. Ще й разкажа за огъня и за картофите.“ Мушна ръце в джобовете си, но видя, че са празни. Прескачайки оградата, беше загубил всички картофи. Натъжи се още повече. Толкова се радваше, че ще занесе на майка си и на Йендрек.

— Абе Тадек да не се обиди за нещо? — попитаха момчетата Кажик, когато се върна при тях.

— Не знам — измърмори в отговор той.

— Брей, за големи герои се мислите като сте останали няколко минути повече! — каза подигравателно Юрек, но се чувстваше виновен. Като вожд, не биваше да бяга и да изоставя приятелите си.

— Разбира се, че сме герои! — ядоса се Кажик. — Ако Метек и Стефек не бяха се уплашили и офейкали толкова бързо, Тадек нямаше да отиде в дъскорезницата и да го ухапе кучето.

— Ама ухапа ли го? — попита тихо и нерешително Метек.

— Целия прасец му разкъса. И от пазача се отскубна. Дърпаше се, бореше се, докато накрая онзи го пусна.

Момчетата се засрамиха.

— Немците търсеха един евреин — оправдаваше се Юрек. — Тичаха, стреляха, викаха. Мислехме, че и вие сте си отишли в къщи.

— Какъв евреин? — разпитваше Кажик.

— Не знаем.

— Хванаха ли го?

— И това не знаем.

— Никой друг ли не видяхте?

— Видяхме Гетек, но ни се изплъзна. Впрочем не го и гонихме. И без това изстрелите доста го изплашиха.

— И вас също — не можа да сдържи иронията си Кажик.