Йежи Шчигел
Трънакът (16)

16

Вятърът прогони и последните облаци. Измитото от дъжда небе блестеше от чистота и слънцето бе слязло ниско над гората.

Тадек се покатери на най-високия бор и седна на един клон да си почине. Оттук добре се виждаха техните позиции. Ето там, зад червения берберисов храст е клекнал Юрек и подбира камъчета за предстоящата битка. Няколко крачки по-наляво Стефек пълзи към Зимек. Вероятно носи някаква заповед от вожда, който скрит зад бора на възвишението наблюдава зорко всичко. А там, зад зеления хвойнов храст блести русата, винаги разрошена коса на Кажик.

Тадек се изкачи по-високо.

Близо до самия връх си намери много подходящ наблюдателен пункт. Оттук се виждаше всяко дърво. Сред младите борчета се простираха малки полянки. Изведнъж дъхът му секна. Видя ги. Намираха се на някакви си сто и петдесет метра от тях. Вървяха бавно и оглеждаха близките храсти. Бяха се разделили на три групи. Тадек разбра каква страшна опасност е надвиснала над Трънака. Слезе бързо от бора и без да съблюдава каквато и да е предпазливост, хукна към възвишението при Бенек.

— Идват! — завика. — Идват, разделени на три групи. Там, при Зимек, вляво.

Няколко секунди Бенек обмисляше положението.

— Добре. Иди да вземеш Кажик и Витек и ги нападнете откъм тила. Но помни, трябва да бъдете внимателни! Аз и Стефек ще отидем по-близо до Зимек и ще охраняваме този участък. Хайде, тръгвай по-бързо!

Тадек вече го нямаше. Бенек грабна копието си, а в джоба си скри няколко ръбести камъка. Настигна го Стефек.

— Заповедта е изпълнена! — рапортува той. — Зимек обеща да не се бие с юмруци и да наблюдава Трънака.

— Добре, добре! Лягай там, че ония идват!

Стефек замига с очи.

— Отивай, само гледай да се целиш добре! — заповяда Бенек.

Стефек предупреди всички момчета за приближаването на пяскарите. Най-накрая залегна. Торбичките, натъпкани с чакъл, се впиваха в тялото му. Със затаен дъх надничаше иззад високата трева и се взираше в гората. Изведнъж се мярна една фигура, после втора, трета, четвърта. Закани се на Зимек, който вече се готвеше да хвърля. Онези се промъкваха бавно и вървяха почти в една група. Бенек усети как наоколо настъпи някаква зловеща тишина, пълна с напрежение и опасност. Неприятелят се намираше на около двадесет метра от тях. Вождът се зарадва, тъй като Метек сам, без заповед се бе преместил по-близо до Зимек. Пяскарите вървяха вкупом точно в тази посока. Още петнадесет метра, дванадесет…

Бенек изсвири пронизително. Във въздуха полетяха камъни. Острият вик на един пяскар раздра горската тишина. Бандата, объркана от внезапното нападение, се изпокри зад дърветата.

— Страхливци! Мухльовци! Покажете се де!

Ония мълчаха. Момчетата непрекъснато опъваха прашките си. Целеха се. Чуваше се само плющенето на ластика и камъкът вече летеше към определената цел. Бандата на Гръмотевицата се окопити. Сега пък от тяхна страна се изсипа градушка от камъни. Но момчетата от Трънака бяха скрити добре зад храстите и камъните минаваха встрани от тях, без да ги наранят.

— Огън! Бий! Излизайте от храстите, вашта кожа!

Обаче тишината от другата страна на фронта объркваше малко пяскарите.

— Напред момчета! Смело! Бийте голтаците! — изкрещя някой от тях.

Бенек го позна. Това беше Скакалеца, който изскочи иззад един пън с тояга в ръка и непрекъснато се дереше:

— Напред! Напред!

Другите се втурнаха след него. Засвистяха камъни. Сега никой не се целеше. Бенек хвърляше наслуки в най-голямата тълпа. Чуха се викове. Някои отново се скриха зад дърветата. Скакалеца с бандата си беше съвсем близо. Изведнъж, като изпод земята, пред гърдите им се появи Гетек с дългото си остро копие. Изненадани и стъписани те се спряха.

— Ура! Да живеят нашите! — скочи с вик Зимек.

В този момент от дъното на гората се чу врява. Пяскарите, които вече препускаха в тази посока, сега се дръпнаха. Изплашени, тичаха през поляната. Зимек като луд се носеше след тях, преследван от Гетек.

Изведнъж изскочиха Тадек и Витек. Пяскарите, притиснати между два огъня, бягаха безразборно и тогава един от тях изкрещя:

— Към Трънака! Към Трънака!

Бенек се изплаши.

— Зимек! — извика той.

Неприятелите се опомниха. На поляната се почувстваха по-свободно. Наредени в полукръг, наведени към земята като хрътки, те се насочиха към Трънака.

Бенек скочи пръв. Зимек вървеше по петите му. Той също беше разбрал опасността. Зад тях, с копия в ръка, тичаха другите. Тадек летеше като куршум. Отмина Метек, Юрек и едновременно с Бенек стигна до скривалището.

Камъните се сипеха като градушка. Пяскарите вече бяха съвсем близо.

— Момчета, сега или никога! Трънакът или скитничеството! — извика Бенек и яростно хвърли един остър камък.

— Браво! Прасна го! Прасна го! — развика се Гетек.

Те знаеха, че защитават своя дом, построен със собствените им ръце. Трябваше да го запазят.

Онези се стъписаха от този ураганен огън. Бенек се възползва от това.

— В атака! Напред! — извика той.

Момчетата скочиха от местата си.

— Ура-а-а! Ура-а-а! — развикаха се те и полетяха като вихър.

Някои от нападателите накуцвайки се разбягаха, а момчетата от Трънака, с копия в ръце, хвърляха непрекъснато камъни и се носеха напред като див табун.

По-голямата част от пяскарите изчезнаха между дърветата. Други пък пердашеха през поляната така, че беше невъзможно да ги догонят. Един от тях, здравата притиснат от Гетек, се дърпаше и се опитваше да стане. Тадек чак сега забеляза, че вече се свечеряваше. Първата опасност беше преминала. Трънакът остана невредим. Ръката го болеше непоносимо и от раната струеше кръв. Наведе се да вдигне копието си, а когато се изправи, видя как пяскарът бяга към гората, а Гетек го следва по петите. Но онзи се оказа по-бърз. Страхът вероятно му даваше сили и той изчезна, като остави зад себе си Гетек.

— Ама че си заплес! — измърмори Тадек, но веднага съжали за думите си. Та нали Гетек пръв нападна Скакалеца. — Не се сърди! Дай си лапата!

Двете момчета стиснаха ръцете си.

Всички гледаха към дърветата, където бяха изчезнали пяскарите. Тадек си мислеше: „Така им се пада! Това да им е за урок!“. Бенек доволно въздъхна. „Не им се дадохме.“ Зимек, когото бяха ударили с камък в коляното, разтриваше болното си място. „Нека се опитат да дойдат още веднъж. Аз ще ги науча!“ Гетек стоеше встрани, като криеше зад гърба ударената си ръка. Витек, опрян на копието си, мълчеше както винаги и мислеше кой знае за какво. Метек посипваше с пясък раната на рамото си и се тревожеше дали бързо ще му зарасне. Юрек вадеше тръните от краката си, тъй като в бързината беше налетял на един магарешки бодил, а мислено си повтаряше с гордост: „Тактически войната беше проведена идеално. Бенек е юнак! Кой знае дали някога няма да стане по-добър офицер от мене?“. Стефек куцукаше към Трънака. „Ех, ако не бях паднал тогава от липата — ядосваше се той, — сега щях да тичам като Тадек, а може би и по-бързо.“ Кажик гледаше към Стефек. „Идва вече скръндзата му недна, сигурно ще дава продукти за вечеря. Ох, а аз трябва отгоре на всичко и да варя макарони!“