Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tarnina, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Йежи Шчигел

Заглавие: Трънакът

Преводач: Ани Божкова

Година на превод: 1982

Език, от който е преведено: Полски

Издание: Първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1982

Тип: Роман

Националност: Полска

Печатница: ДП „Димитър Найденов“

Излязла от печат: февруари 1982

Редактор: Лилия Рачева

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Петър Стефанов

Художник: Красимира Димчевска

Коректор: Виолета Славчева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1609

История

  1. — Добавяне

27

Когато момчетата, пълни с впечатления и изморени от брането на лешници си тръгнаха, късият ноемврийски ден вече си отиваше и отстъпваше място на мрачната нощ.

Метек изпревари всички. Тичаше пръв, а те се чудеха откъде има още толкова сили. Краката ги боляха от ходене, а гладът присвиваше стомасите им. Вървяха бавно и уморено. Нямаха сили нито за шеги, нито за разправии. Пред входа на Трънака Метек се поколеба. Отвътре се чуваха мъжки, приглушени гласове. Той започна да маха с ръка на приятелите си да побързат. Безпокойството разсея умората им. Затичаха се.

Катинарът беше свален. Вътре имаше някой. Зимек бутна вратичката с дебелата тояга, която си беше отсякъл в гората, но тя не се поддаде.

— Хей, кой е там? — извика.

След малко вратичката неочаквано се отвори и оттам се показа главата на Заремба.

— Какво сте се разшумели така? — попита.

— На глупави въпроси не отговаряме! — изръмжа Зимек.

— Я не се зъби! — отряза го Вешек.

— Дръпни се! — каза му Зимек, като се мъчеше да влезе вътре. — Нямаме намерение да спим в гората.

Заремба леко го отмести.

— Тук ще можете да влезете чак след два часа — отсече той. — Повече няма какво да говорим.

Това дълбоко ги засегна. Стояха неподвижно и не знаеха как да реагират. Някой се е разположил в техния Трънак, построен със собствените им ръце и въпреки че не беше враг — не можеха да влязат вътре. Ако това бяха пяскарите или който и да е друг, знаеха как да постъпят. Но със Заремба? С него те нямаха нито сили, нито начин да се разправят.

— Не се излагай! — омекна Зимек. — Правиш си шеги, а ние сме премръзнали, гладни и едва стоим на краката си.

Последните лъчи на залязващото слънце осветиха за момент лицето на Заремба, на което се беше изписала подигравателна усмивка.

— Ето ти моя ключ — хвърли го той в краката на Зимек. — Може всичките да отидете там. Каквото намерите за ядене — ваше е.

— Брей, какъв благодетел! — измърмори Зимек и ритна ключа.

— Да, а после ще ни нарича крадци — каза високо Бенек, обръщайки гръб на Заремба.

Отдалечиха се много огорчени. Зад себе си чуха приглушения глас на Вешек. Нещо им казваше, но не се обърнаха. Бяха горди, че отхвърлиха милостинята му, а същевременно ги измъчваше мисълта, че не са единствените господари на Трънака, че има някой, на когото трябва да отстъпват, независимо от това дали им се иска, или не. Никой от тях не можеше да се противопостави на Заремба или да му отмъсти за такава обида.

Отдалечиха се на петдесетина крачки и застанаха безпомощни. Чувстваха се като бездомни кучета. Сега наистина се убедиха какво е за тях Трънакът. Бяха напълно изчерпани. Нощта настъпваше бързо. Силният ноемврийски вятър ги пронизваше до кости. На някои зъбите им започнаха да тракат от студ.

— Какво ще правим сега? — попита Кажик, но никой не му отговори. Какво можеха да правят? Трябваше да чакат два часа и толкова. Думата на Заремба беше закон.

— Хайде да отидем по-навътре! — предложи Бенек.

— Върви сам! Омръзна ми това ходене! — извика Зимек.

Бенек не настоя повече. Краката му бяха измръзнали. Седна на един голям корен и започна да ги разтрива с ръце.

— Да беше тръгнал и без панталони — упрекна го Зимек.

Бенек вдигна глава.

— Я ме остави на мира! — сряза го той.

— Щом си такъв герой, дай му твоите обувки! — намеси се Кажик.

— Няма какво да ме учиш! Ти защо не му дадеш твоите?

— Ще ги дам, разбира се.

Кажик се наведе и започна да сваля изпокъсаните си кецове.

— Не ги събувай! И без това няма да ги взема — каза вождът, като ставаше.

— Е, щом не искаш, твоя си работа. — Но по всичко личеше, че не беше огорчен от отказа на Бенек.

— Елате да запалим огън и да се постоплим — предложи Метек, който здравата трепереше от студа.

— А имаш ли кибрит? — попита го някой.

— Аз имам. — Зимек се потупа по джоба.

— Хайде тогава! — подхвана Юрек.

Тръгнаха, като се мъчеха да надвият умората. Никой не каза дума за Заремба. Въпросът беше твърде неприятен, за да го разискват. Всеки си мислеше посвоему, но не го казваше гласно. Започнаха да търсят в тъмнината сухи клони.

Тадек имаше желание да си отиде в къщи. Искаше му се колкото може по-бързо да занесе лешници на Йендрек. Малко го гризеше съвестта, защото някога му беше обещал, че ще го вземе в гората за лешници. Измръзнал, той тъгуваше за своя дом, за кротката усмивка на майка си и за милото си, добро братче, но същевременно му беше интересно как ще завърши инцидентът със Заремба. „Защо Вешек зае Трънака? — мъчеше се да отгатне той. — Вярно, че Метек чу някакви гласове, но това може да е бил Абрам.“

Намериха едно тихо място, събраха съчки, борови игли и Зимек ги запали. Дървата, които не бяха много сухи, се разгаряха бавно. Димът дразнеше ноздрите им. Обичаха тази миризма. Веднага им стана по-топло. Най-напред нагоре се издигна едно пламъче, после второ, докато накрая огънят се разгоря. Седнаха един до друг, тъй като всеки искаше да е по-близо до него.

— Греем се като някакви цигани, сякаш си нямаме собствено жилище — измърмори презрително Зимек.

— Поплачи си и ще ти олекне — обади се Стефек, като сядаше.

Зимек го блъсна. Стефек се олюля и падна.

— Свиня! — извика той и шибна Зимек с една пръчка.

Зимек скочи от мястото си.

— Хайде удари ме още веднъж де, удари ме!

— Малко по-късно — каза Стефек с присъщия си ироничен тон.

Зимек изскърца със зъби. Помислиха, че ще се нахвърли върху Стефек, но той наведе глава, седна, протегна ръце към огъня и замълча. Пламъкът се издигна по-високо и тогава Бенек видя на ресниците му нещо като сълзи. Учуден, той внимателно го погледна. Не разбираше какво толкова се е случило. Стефек не минаваше за много силен. Щеше да е срамно да се бие с него. Нима толкова много му струваше това, че се въздържа?

Обръщаха се ту с лице, ту с гръб към огъня, като се мъчеха да се сгреят по някакъв начин.

— Аз май ще си тръгвам — стана Тадек. — Обещах на майка ми да се върна по-рано. Трябваше да нацепя дърва и да й помогна за прането.

— Сега, вечерта? — учуди се Юрек.

— А кога? Тя по цял ден стои в магазина и през нощта пере и чисти. Ще си поиграя и с Йендрек, все самичък седи. Няма си никакви приятели.

— От него ще излезе добро момче, ще видите — каза замислено Зимек.

— Тадек, вземи това за Йендрек! — обади се Стефек, като му подаде своята торбичка с лешници.

— И моите — добави Бенек.

— Вземи ги всичките — реши Зимек. — Ние друг път ще си наберем.

Тадек не знаеше какво да прави.

— От тебе не искам — обърна се той към Кажик. — Ти имаш сестри.

— Е, те не са малки вече. Утре ще им занеса.

Но Тадек не взе от него. Изчезна сред дърветата.

— Май и ние ще си тръгваме — каза Юрек. — И без това не нощуваме в Трънака.

— Почакайте! Всички тръгваме. Сигурно вече са минали два часа — задържа ги Метек.

— Ще изгорим само тези съчки — добави Бенек.

На небето не се виждаше нито една звезда. Зад кръга, осветен от огъня, се разстилаше черна, мрачна нощ.

— Вярвате ли в духове? — допита изведнъж Гетек.

Никой не му отговори.

— Вуйчо ми разказваше веднъж, че видял как една глава се разхождала сама.

— Сигурно на носа си — прихна Зимек.

— Не вярваш ли? Да пукна, ако лъжа — кълнеше се Гетек. — А един път — продължаваше той развълнувано — духовете гонели вуйчо ми през цялото гробище. Щом завиел надясно — и те надясно, той наляво — и те наляво.

— И аз съм чувал за това — прекъсна го Метек. — Майка ми разказваше, че когато баща ми бил млад, като отивал сутрин на работа, минавал край гробището. Често се връщал късно вечерта. Веднъж видял, че между гробовете стои нещо бяло. Взел един камък и го хвърлил. Това нещо се размърдало. Баща ми се изплашил. Върнал се в къщи и разказал на приятелите си. Започнали да му се присмиват. На другия ден пак видял същото нещо. Прескочил през оградата и тръгнал към него, а то стояло и не мърдало. Когато се приближил, бялата фигура започнала да се отдалечава. Баща ми се спрял и тя се спряла. Той побягнал, а тя хукнала след него. Започнел ли да тича по-бързо — и тя правела същото. Като се спирал — и тя се спирала. Най-накрая той се ядосал. Прекръстил се, взел в едната си ръка тоягата, а в другата — камък и я подгонил. Е, и знаете ли какво било това?

— Какво? — попитаха всички с интерес.

— Кон. Бял кон. Пасял си в гробището.

Никой обаче не се засмя.

— Аз знам и друга история за духове — намеси се Гетек.

— Хайде да тръгваме! Друг път ще ни я разкажеш — изправи се Бенек.

От огъня остана само купчина жарава. Изпикаха се върху нея, а след това започнаха да ровят с пръчки, за да видят дали не е останал някой неизгасен въглен, и тръгнаха към скривалището. Като наближиха, забелязаха в тъмнината четири или пет високи мъжки фигури, които идваха от Трънака и вървяха по посока на града.

— Ето ги! — прошепна Юрек.

— Кои може да са тия? — мислеше на глас Кажик.

— А тебе какво те интересува? — скара му се Бенек.

Кажик замълча. Как не се сети веднага! И в този момент те простиха всичко на Заремба. Затичаха с всички сили. Пръв влезе Стефек и застана смаян. Скривалището беше осветено от електрическа крушка. Вешек и Абрам седяха в ъгъла и нещо си говореха. Заремба дори не ги погледна. След малко се сбогува с Абрам и напусна Трънака така, сякаш не ги виждаше.

Бенек и Зимек съжалиха за държанието си.