Йежи Шчигел
Трънакът (24)

24

На другата сутрин пристъпиха към подготовка на скривалището за зимата. Даваха си сметка, че щом завали сняг и започнат студовете, трудно ще могат да издържат тук. Решиха така да запушат всички пролуки в землянката, че и в най-страшните зимни дни да не ги мъчи студа и вътре да не прониква никакъв ветрец. Носеха цели чували сух мъх и плътно застилаха пейките и пода. С него запушваха всяка цепнатина, а отвън покриваха Трънака с дебел слой суха шума.

Същевременно се запасяваха и с храна за зимата. Носеха в мазето каквото им попадне: картофи, моркови, зеле, късни зимни ябълки, чесън, лук — с една дума всичко, което се намираше в близките ниви и по-отдалечените градини.

Зимата ги плашеше. А за Бенек, Метек и Зимек, които нямаха нито дом, нито семейства, тя беше истинска трагедия. Гладът и студът ги преследваха на всяка крачка. Вече бяха прекарали няколко такива страшни зими и знаеха много добре какво означава това.

Другите, въпреки че имаха семейства, също се страхуваха от зимата. Близките им живееха в непрекъснат страх, защото си даваха сметка, че със студа ще дойде гладът и още по-голяма мизерия. Неведнъж бяха спохождали чуждите градини, тъй като нямаха собствени, а сега, когато разбраха, че тези запаси ще им помогнат да изкарат зимата, правеха чудеса, за да се снабдят с всичко каквото можеше. Най-много си патеха от това градините на ненавижданите в града фолксдойчовци и немци, а те бяха най-богатите.

Стефек, по собствена инициатива, с мълчаливото съгласие на приятелите си, стана пълновластен господар на мазето. Метек не му се сърдеше за това. Предпочиташе да тича из гората и градините, да донася всичко, каквото трябва, да запушва пролуките в землянката, отколкото да седи в мазето и да подрежда донесените запаси.

Абрам обикновено напускаше Трънака рано сутрин и се връщаше чак привечер. Вероятно си имаше някаква работа. Не го следяха, но се досещаха къде и защо ходи. Освен това, като останеха сами през деня, се чувстваха по-свободно. Тогава можеха да говорят и правят всичко, каквото си искат, а пред Абрам трябваше да се съобразяват. Той никога не им правеше забележки, но чувстваха, че е недоволен, когато някой от тях започнеше много да ругае.

Бенек непрекъснато трябваше да разрешава някакви спорове. Освен това ръководеше работата по подготовката на Трънака за зимата. Оглеждаше всяка цепнатинка, посочваше им всяка тяхна небрежност, а в свободното време поставяше нова, по-здрава вратичка. Старата беше вече съвсем счупена и не можеше да спре нито студа и вятъра, нито пък някой неканен гост.

Зимек и Вешек запасяваха Трънака с дърва. Решиха да не носят съчки, тъй като те бързо изгаряха и заемаха много място. Търсеха паднали борове, режеха ги с триона на големи парчета и ги носеха най-напред в скривалището, а по-късно, когато в кухнята вече нямаше място, ги слагаха в близките храсти. „През зимата — мислеха си — е трудно да търсиш дърва, затова добре е да имаш приготвени. После трябва само да ги насечеш и можеш да си гориш по цели дни и нощи.“

А зимата настъпваше много рано. Боровете бяха зелени, както обикновено, но на брезите и скорушата, които растяха недалеч от Трънака, почти всичките им листа бяха опадали. Времето стана студено и облачно.

След няколко дни землянката придоби съвсем друг вид. Вътре беше топло, удобно и дори през нощта не се чуваше шумът на вятъра — така дебело бяха уплътнили стените и покрива й.

Най-много грижи имаха с осветлението. Свещите бяха скъпи, бързо изгаряха и нямаше с какво да си купят, а газ все по-трудно се намираше. Блъскаха си главите по какъв начин могат да решат този въпрос. Носеха прахан, опитваха да си светят с фенерчета, но това не ги задоволяваше. В Трънака продължаваше да цари мрак.

Но не само те, а цялото градче срещаше трудности с осветлението. Някога, преди войната имаха ток, а сега само немските къщи и учреждения ползваха електростанцията. Всички други употребяваха свещи, карбидни или газени лампи, но и те бяха скъпи и не се намираха.

Момчетата знаеха, че на тяхната улица само в дома на Вешек Заремба имаше електричество. Няколко пъти се канеха да го попитат за съвет, но не посмяха. Твърде свеж беше още споменът за онова недоразумение с ябълките. Освен това Заремба никога и с нищо не искаше да им помага.

„Ще вземе на всичко отгоре да ни се присмее“ — мислеха си.

Една вечер в скривалището освен Абрам и Кажик нямаше никого. Всички се бяха пръснали някъде. Двамата седяха на тъмно. Абрам си свиреше нещо през зъби, а Кажик, опрял глава на ръцете си, обмисляше как да се прекара осветление в землянката. Това нещо отдавна се беше загнездило в главата му. Виждаше, че от известно време Бенек, Юрек и Стефек внимателно го наблюдават. Досещаше се какво си мислят. Тогава, когато Стефек си призна, че е подпалил киното ей така, от глупост, той се изпусна и каза, че също има намерение да направи нещо такова. Нямаше нищо предвид, но въпреки това съжаляваше за думите си. Те му повярваха и сега чакаха. Все си мислеше какво би могъл да направи, но нищо не му идваше наум. Същевременно не можеше да се освободи от чувството, че в онзи ден е поел някакво задължение, което трябва да се изпълни.

— Откъде Заремба има осветление? — попита той внезапно Абрам.

— Осветление ли? — замисли се онзи.

— Да, осветление — потвърди Кажик.

— Сам си го е направил. Имаше динамо и го е сложил на покрива на къщичката си. Може би си виждал едно такова вентилаторче, което се върти и дава ток.

— Знам — отвърна момчето. — Но откъде да взема такова динамо?

— Това не мога да ти кажа — отговори Абрам.

— Интересно дали немците имат в танковете си? — неочаквано попита Кажик.

— Къде? — учуди се Абрам, сякаш не бе чул въпроса му.

— В танковете.

Абрам помълча няколко секунди.

— Не, нямат. Танковете се осветяват с помощта на акумулатори.

— А скривалището може ли да се освети с акумулатор?

Абрам пак замълча.

— А? — настояваше Кажик.

— Не може, а освен това няма смисъл — отговори той с тон, в който се долавяше упрек.

Кажик не разпитва повече. Стана и тръгна към изхода. Беше вече при вратата, когато Абрам го спря.

— Остани тук! — каза му той. — Аз трябва да изляза, а ти ще попазиш скривалището.

Кажик се върна и се настани удобно на пейката. В Трънака миришеше на гора и затвореше ли очи, струваше му се, че е на някаква поляна дълбоко в гората, а не в тъмната и празна землянка.

Преди десетина дни беше пристигнала цяла колона немски танкове, която се бе разположила в горичката зад градчето. От известно време на Кажик много му се искаше да се промъкне там, да влезе в един от танковете и да види как изглежда отвътре. Това не беше толкова трудно. Около горичката растяха много храсти и висока трева. Можеше спокойно да стигне до тях. А ако случайно намереше там акумулатори, нямаше да имат повече грижи с осветлението.

Обмисляше дали да каже за това на приятелите си, или поне на един от тях. Но на кого? Бенек няма да се съгласи. Тадек — също. Може би Зимек? Не, с него се страхуваше да отиде. Беше прекалено смел. Най-подходящ би бил Стефек, но дали ще иска? За сега реши да си мълчи. „Ще отида някой ден сам, ще проверя и ако успея, след това ще кажа на Стефек или на Метек. Сигурно ще се съгласят.“

Тези размисли бяха прекъснати от идването на момчетата. Стефек донесе парче свещ, сложи я на специална поставка и я запали. Гетек разпалваше огъня в кухнята, а другите, уморени от целодневното тичане, насядаха по пейките и се обаждаха от време на време.

— Гетек днес трябва да яде бой — извика Метек.

— И то хубав — подкрепи го Зимек.

— Вече трябваше да е сварил картофите, а той едва сега разпалва огъня. Докато станат, ще измрем от глад — продължаваше Метек.

— Не го закачайте! През цялото време копахме ряпа — намеси се Бенек.

— Ряпа ли? — скочи Зимек. — Къде е?

— Няма я.

— Как така я няма? Тогава за какво сте я копали?

— Напълнихме половин чувал, но трябваше да я хвърлим. Подгониха ни — обясни Бенек.

— Тю, ама че сте загубени! — ядоса се Зимек. — Така щях да си хапна!

Гетек се показа от кухнята.

— Дръж! — подаде му той една огромна ряпа. — Само тази успях да грабна, най-голямата. Но да ми оставиш едно парченце, чуваш ли?

Зимек я взе, премести се по-близо до светлината, извади ножчето си и започна да я бели.

На другите устата им се напълниха със слюнка.

— Ти какво, само на Зимек ли даваш? — попита Кажик.

— Той ще я обели, а всички ще я ядем — отговори Юрек вместо Гетек.

— Имаш много здраве! От къде на къде трябва и на вас да давам? — измърмори Зимек, като сръчно белеше ряпата.

— Не бъди толкова лаком — каза Метек.

— На тебе със сигурност няма да ти дам, хич не си прави устата.

— Чудо голямо! — измърмори Метек. — Само ако поискам и ще отида да си взема.

— Ами отивай, кой те спира!

— Я се успокойте! — скара им се Бенек. — Какво ви прихвана пак?

Послушаха го. Гледаха накриво Зимек, но повече не се обаждаха. Никой досега не беше го надговорил. Ако почнеха да се разправят, те щяха да се ядосат, а на него да му стане весело. Само Стефек единствен умееше да го подхване, но сега седеше на мястото си до вратата на мазето и не се обаждаше.

Пламъкът на свещта трепкаше на всички страни. Независимо от глада и кратката разправия, дълбоко в душата си бяха доволни. Навън духаше силен и студен вятър, а тук бе толкова уютно.

— През зимата — неочаквано се обади Тадек — ще отидем на лов за зайци.

Зимек чак подскочи.

— Ако ни се удаде случай, може и за глигани да отидем. — После заби ножчето в обелената ряпа и я подаде на Юрек. — Дели, само че поравно!