Йежи Шчигел
Трънакът (18)

18

За Трънака отново настъпиха спокойни дни.

Мина август. Дните ставаха все по-къси, а утрините и вечерите — по-хладни. Времето пак се оправи и на небето не се виждаше нито едно облаче. Градините привличаха погледите с узрелите си ябълки.

Животът на момчетата течеше без особени промени. В началото на септември отвориха училищата. Стефек, след бурната разправия в къщи, се подчини на волята на баща си и се записа в училище. Над никой друг от приятелите му не висеше тази опасност. Зимек, Бенек и Метек от началото на войната изобщо не бяха ходили на училище. Юрек и Витек от време на време взимаха частни уроци при една позната учителка. Тадек миналата година завърши основното си образование. На Кажик никой не можеше да му заповядва в къщи. Гетек изпитваше отвращение към ученето и щом стигнеше до училището, свиваше по една странична уличка и се шляеше по време на учебните занятия. И тъй като от три години носеше в къщи едно и също свидетелство — с двойки отгоре до долу и с кратка бележка: „Не преминава в по-горен клас“, родителите му не настояваха особено да изпълнява ученическите си задължения, като считаха вероятно, че училището и без това няма да му помогне. Стефек беше най-нещастният от всички. Баща му категорично заяви:

— Само ако разбера, че бягаш от училище — тежко ти и горко! — и му посочи камшика.

Той не беше от кротките и Стефек разглеждаше от всички страни положението си, като се мъчеше да намери някакъв разумен изход. Първите дни ходеше редовно на училище. След занятията веднага се връщаше в къщи и започваше да учи. Баща му даваше вид, че не се интересува, но го гледаше изпод око. Често се приближаваше до масата, на която Стефек пишеше домашните си и поглеждаше в тетрадката. Мръщеше строго вежди и се отдалечаваше, без да каже дума.

Със своето усърдие Стефек реши да приспи бдителността на баща си. На улицата не поглеждаше приятелите си, които се подиграваха с нещастието му и вървеше с наведена глава, като примерно държеше в ръка кутията за моливи и тетрадките. В Трънака ходеше главно вечер, но беше мълчалив и навъсен. Щом се появеше в скривалището, веднага отиваше в мазето. Преглеждаше запасите, броеше консервите — с една дума проверяваше колко са намалели продуктите по време на неговото отсъствие. Момчетата му се смееха. Дори веднъж Зимек каза:

— Какво те интересува мазето бе, стипцо такава? Ти вече нямаш нищо общо с нас.

Класната бързо оцени неговото старание. Неведнъж го съжаляваше пред целия клас заради недъга му. Това го вбесяваше и просто му идеше да я пребие, но търпеше с надеждата, че с течение на времето ще намери в нейно лице добър съюзник. С удоволствие отиваше да й пазарува в близкия магазин, носеше й огромни букети цветя, които късаше от градината на един фолксдойч. Това явно я трогваше. Дори не попита откъде взима тези огромни букети, а си струваше да се позаинтересува. Та нали и той ходеше облечен бедно като другите деца, а цветята бяха от най-хубавите и най-скъпите.

Една сутрин донесе почти цял храст, обсипан с червени като кръв рози и й го връчи с радост и гордост пред целия клас. Всички му завидяха, а учителката поблагодари със сълзи на очите.

Но веднага след първия час Стефек изчезна от училище. Реши, че му стига толкова усърдие и най-после може да заживее като преди.

Целия предобед прекара в Трънака. Внимаваше само да не пропусне часа, в който обикновено се връщаше от училище. Зимек му се надсмиваше:

— Ще видиш — казваше той, — че днес такъв бой ще изядеш от баща си, какъвто никой от нас не е ял. Той е прекалено хитър, за да се остави да го излъже един такъв мърльо като тебе.

Колкото и да внимаваше, Стефек пропусна часа за връщане от училище. Това обаче не го разтревожи много. Какво пък толкова! Баща му сигурно няма да обърне внимание. Но когато наближи тяхната къща, се вцепени от ужас. В двора видя класната си, която вече си тръгваше. В ръката си държеше неговия разкошен букет от рози. Стефек се скри зад дървото. Гледаше я с омраза. „Ето как ми се отблагодарява за толкова много цветя“ — мислеше си. Когато учителката изчезна в далечината, той се прекръсти и тръгна към къщи. Чувстваше, че е настъпил решаващият ден. На прага се поколеба малко. Натисна дръжката на вратата и влезе. Веднага забеляза, че баща му още не беше се върнал. Майка му вероятно също бе излязла някъде, тъй като само баба му шеташе около печката.

— Кой идва тук? — попита той.

Баба му го погледна с насълзени очи.

— Баща ти ще те научи като си дойде! — заплаши го тя.

— За какво? — избухна Стефек. — Аз ли съм виновен, че ме заболя главата от това учене. Ходя всеки ден, трепя се и за какво ми е всичко това?

Баба му никога не беше ходила на училище. Считаше го за непотребна измислица, а дори и вредна за характера на нейния внук. Често пъти, като гледаше как се мъчи над учебника, казваше на баща му:

— За какъв дявол са му тези уроци? Само ще се поболее и никаква полза няма да има от това.

Вероятно аргументите на Стефек сега я убедиха, защото каза:

— Не бой се, няма да кажа на баща ти. Той и без това се ядосва за щяло и нещяло. Но при едно условие — повече да не бягаш! И да крадеш цветя от хорските градини също не е хубаво.

Стефек почервеня от яд.

— Аз не съм бягал! — извика възмутено. — Наистина ме заболя главата. А на училище не ми се ходи. За какво ми е? Ти, бабо, никога не си ходила, а ето, живееш вече седемдесет и осем години.

— Така си е — усмихна се тя. — Доживях до седемдесет и осем години. А с баща ти ще поговоря като се върне. Нека те изпрати да учиш някакъв занаят.

— Ами да, точно така — съгласи се Стефек.

— Добре, а сега сядай! Ето ти супата. Яж, а после иди да поиграеш и ще видиш как ще ти мине главата.

Сияещ, Стефек седна на масата. Беше щастлив, че всичко му се размина така леко, а последната си победа дължеше на своята дипломация. Баба му ставаше изключително чувствителна, когато се заговореше за нейните седемдесет и осем години. Много се ядосваше, ако някой по погрешка или на шега й намалеше няколко от годините. Стефек много добре знаеше за тази нейна слабост и умееше навреме да я използва. И сега баба му, с грейнала усмивка на своето мило, покрито с бръчки лице, се въртеше около него и го питаше дали супата не е безсолна и ще яде ли още хляб. Стефек хвалеше супата, взимаше си хляб и също се усмихваше.

След десетина минути вече куцукаше по улицата като си подсвиркваше весело. „Животът не е толкова страшен“ — мислеше си философски.

Реши да се отбие при Тадек. По това време той ходеше с Кажик за лимонада. „Ще ида с тях“ — каза си. Но не завари Тадек в къщи. Преди няколко минути беше отишъл до фабриката за лимонада. Стефек се поколеба за момент: да ги догони или да отиде в Трънака? Тръгна обаче към фабриката. Отмина новопостроеното немско кино, бензиностанцията и вече се канеше да завие по главната улица, когато чу, че някой го вика. Обърна се. Изведнъж, като изпод земята, пред него се появи едно от вестникарчетата. Наричаха го Галка Мравкояда. Беше известен с това, че за една цигара изяждаше десет живи мравки, две мухи или една стоножка.

— Ти какво си се надул толкова бе? — нахвърли се той.

— Я се разкарай! — процеди през зъби Стефек.

Много добре му беше известен този стар номер, когато искаш да се заядеш с някого. Реши да продължи по-нататък, но Мравкояда му препречи пътя.

— Ти какво си се надул толкова бе? — упорстваше Галка.

Стефек се огледа наоколо. Мравкояда не беше от най-смелите. Сам никога не би посмял да се закачи. Вероятно тук наблизо са се скрили другите, а него са го пратили да предизвика сбиването.

— Дръпни се — каза му тихо Стефек, — че като ти фрасна един ще има да си събираш зъбите после.

— Хайде де, опитай се само!

Мравкояда се нахвърли върху него. Стефек се дръпна назад, а после изведнъж, без да гледа къде удря, му стовари един по главата. В този момент се разнесоха викове и свирене. Иззад дърветата, оградите и бензиностанцията се изсипаха около десетина вестникарчета. Пътят към фабриката и към къщи беше отрязан. В това време се приближи една каручка. Без много да му мисли, Сефек с два скока се намери на стъпалото.

— Къде се качваш бе? — изръмжа каруцарят и камшикът изсвистя над главата на момчето.

Онези вече го догонваха. Имаше само един изход и Стефек веднага се възползва от него. Премина през каручката и скочи от другата й страна. Точно пред него се издигаше невисока телена ограда, обрасла с жив плет, зад която се простираше градската градина. Вестникарчетата разбраха намеренията му. Стефек бързо се покатери на оградата и се прехвърли от другата страна. Край ухото му прелетя един камък. Но едва беше стъпил на земята, когато чу зад гърба си вик и ругатни. Огледа се. На пейката под живия плет седеше някакъв немец с дамата си. Той скочи. Вероятно Стефек здравата го беше изплашил. В това време на оградата се показаха няколко от вестникарчетата и почти едновременно се прехвърлиха в градината. Настъпи бъркотия. Отново се разнесоха викове и ругатни. Стефек се възползва от този момент и се шмугна в гъстите храсти. Като луд премина през тях и излезе на някаква алея. Тичаше колкото има сили. Отминаваше пейки, криволичеше между дърветата, без да намалява нито за миг темпото. Чак когато стигна до другия край на градината, малко се посъвзе. Сърцето му биеше до пръсване, но вече знаеше, че опасността е минала.

По страничните улички се понесе към фабриката. „Трябва да ги предупредя — мислеше си. — По-добре е сега да не се показват на главната улица. След такава разправия ще се съберат още повече вестникари.“

Отмина сградата на пожарната команда и вече се канеше да влезе през портата на фабриката, когато забеляза Кажик и Тадек. Зарадва се. До тях вървяха Зимек и Бенек. Приближи се задъхан.

— Какво си се запъхтял така? — попита Кажик.

— Аз нали ви казах, че днес ще яде бой от баща си — обади се Зимек.

— Вестникарите ме подгониха.

— Кой? Къде? — заинтересува се Зимек, развълнуван от новината.

— На ъгъла, при бензиностанцията. Нападна ме цяла банда.

— И какво? Какво стана после? — разпитваха го.

— Нищо. Избягах.

— А онези?

— Май още ме гонят.

Зимек потри доволно ръце.

— Води ни! — извика. — Ще им дадем да се разберат.

— А лимонадата? — напомни му Тадек.

— Вие с Кажик я занесете и се върнете — каза Бенек, на когото също му се прииска някакво приключение.

— Отиваме! Отиваме! — викаше Зимек, като се оглеждаше наоколо за камъни.