Йежи Шчигел
Трънакът (45)

45

В Трънака настъпи необикновено оживление, предизвикано от две неочаквани вести: първата — писмото от бащата на Стефек, а втората — напускането на Абрам. Не им каза защо си отива, само обясни, че се налага и то колкото може по-бързо. На другия ден щеше да дойде да го вземе онзи непознат човек. Не го попитаха къде отива. Ясно беше, че в гората.

Целия следобед Абрам прекара с игла в ръка. Кърпеше старото си износено палто и панталоните. Стефек ходеше по скривалището и от радост не можеше място да си намери. Надничаше в мазето, в кухнята, сечеше дърва, белеше картофи, готвеше. Зимек, Бенек, Кажик и Юрек играеха на карти, но от време на време поглеждаха ту към Стефек, ту към Абрам.

— Като идвах насам, срещнах Рижия Мачек и Шушумигата — обади се изведнъж Кажик.

— Е, и какво? — заинтересуваха се другите.

— Ами нищо. Продават една раница.

— Колко искат за нея?

— Даже не ги попитах. Шушумигата като ме видя, за малко не офейка. Беше кротък като агънце. И двамата се заканваха на някакъв фолксдойч.

— За какво?

— Ами като минавал с колелото си край тях, ги наплюл, Рижия Мачек каза, че ако ги срещне, ще го направи на кайма.

— Нищо чудно, на него много не му трябва. Щом е казал, сигурно ще го направи — заяви убедено Тадек.

— Зимек, не крий картите! — извика Бенек.

— Не ги крия, какво се заяждаш? Падна ми една карта.

— Хайде, хайде, нещо много често взеха да ти падат! — обади се Тадек.

— Аз ще играя вместо него — премести се по-близо Гетек.

— Няма нужда — отстрани го Зимек.

— Какво си ме заблъскал бе! — избухна ядосано Гетек.

— Не си пъхай носа където не ти е работа! — издекламира Зимек с подигравателна усмивка.

Гетек се обърна и отиде при Метек.

— Е, как ти е кракът? Боли ли те още? — попита.

— Вече е по-добре — усмихна се той.

Абрам изохка. Погледнаха го.

— Убодох си пръста. Това палто е старо и няма да изкара много — добави.

— Да, но без палто в такова време не може дълго да се издържи в гората — измърмори Зимек.

— Вярно, че не може — съгласи се Абрам.

Кажик хвърли картите и скочи от мястото си.

— Бенек, ела да ти кажа нещо! — извика.

— Кажи го пред всички!

Зимек стана.

— Ела да видим какво ще ни каже!

Кажик беше много развълнуван и щом вратата се хлопна след него, разпалено заговори:

— Имам една идея. Знам какво да направим. Вчера минавах край горичката и видях, че танковете са още там. Ако искате да отидем и да донесем на Абрам кожух.

— Готово! — съгласи се веднага Зимек.

Бенек мълчеше.

— Ами добре — каза накрая той, — но ще трябва да отидем още днес, като се стъмни. Утре ще бъде късно.

Извикаха и другите. Никой не се противопостави. Предложението допадна на всички. Решиха нищо да не казват на Абрам, защото се страхуваха, че няма да им позволи да извършат това, което бяха решили. Но при избора кой да отиде избухна спор. Кажик трябваше да бъде там, понеже знаеше в кой танк има кожух. След дълги разправии решиха, че ще отидат Кажик, Зимек, Стефек и Бенек. Юрек обаче не искаше да даде обувките си на Кажик.

— Няма смисъл да ходят петима души — увещаваше го Бенек.

— Защо да няма? Петима души е по-добре. Двама ще пазят, а трима ще влязат в танка.

— А откъде ще вземем още един чифт обувки? — попита Стефек.

— Кажик може да вземе от Гетек. Неговите още се държат.

— Е, добре, хайде — отстъпи Кажик.

Накрая и другите се съгласиха. Трябваше да тръгнат като се здрачи.

 

 

Надвечер стегна студ. Тънката като яйчена черупка ледена корица се пукаше под краката им. Зимек и Юрек вървяха първи.

— Ей, не бързайте толкова! — извика им Бенек.

Като наближиха пътечката, по която се разхождаше часовоят, тръгнаха по-бавно. Стефек се измъкна най-отпред. Приклекна зад храста и започна да се оглежда на всички страни. Снегът беше съвсем утъпкан, но докъдето стигаше погледът му, не се виждаше никой.

— Хайде! — прошепна той и пръв претича на другата страна.

След малко бяха в горичката. Като наближиха първия танк, Юрек и Стефек се спряха. Трябваше да наблюдават пътечката и в случай на опасност да предупредят. В това време Бенек, Зимек и Кажик изчезнаха между дърветата.

Гората беше потънала в синкав полумрак. Момчетата застанаха на няколко крачки един от друг, като внимателно се оглеждаха наоколо. В далечината нещо изскърца. „Сигурно са нашите“ — помисли си Стефек и погледна към Юрек, но той така се беше залепил за дървото, че не можа изобщо да го види в тъмното. „Тю, че студено!“ — потръпна Стефек. По небето се носеха сиви, кълбести облаци. „Интересно, какво ще бъде утре времето? — Той приклекна, взе една пръчица от земята и започна да я върти между пръстите си. — Много дълго се заседяха там. Да не би Кажик да е забравил в кой танк е кожухът?“ — обезпокои се изведнъж. Пак погледна към Юрек. Видя само очертанията на фигурата му.

Юрек беше решил да не се помръдва. За такова стоене на пост той бе чел в не една книга. Искаше да изпробва издръжливостта си и да не се помръдва през цялото време. Нито веднъж не пристъпи от крак на крак, само местеше погледа си от едно място на друго, наблюдавайки всяка пролука между дърветата. „Може би някога ще стоя така на пост в джунглите, за да предотвратя приближаващата се опасност? — помисли си. В същото време чу някакво изскърцване в далечината. — Сигурно вече са при танка. — С крайчеца на окото си погледна към Стефек, но веднага след това продължи да наблюдава пътечката. — Едно, две, три… Нещо много дълго време седят там. Интересно до колко ще успея да преброя?… Четири… пет… Там в джунглите ще имаме пушки и при опасност ще можем да се отбраняваме… двадесет и едно… двадесет и две… двадесет и три…“ Нервите му вече не издържаха. Преброи до сто и четиридесет. Изведнъж чу как зад гърба му нещо леко изпращя. Обърна се. В мрака забеляза три наведени сенки. „Това се те“ — зарадва се. Стефек също ги забеляза. Приближиха се и видяха, че Кажик държи под мишницата си кожух.

— Е, какво? — попита шепнешком Бенек.

— Нищо, няма никой — отговори Стефек.

— Да тръгваме тогава! — реши той.

Вървяха бавно, като се вслушваха дали няма да чуят някакъв шум откъм пътечката. Юрек и Стефек минаха най-отпред. Иззад дърветата оглеждаха местността. В тъмното всеки хвойнов храст, всяко дръвче им приличаше на човек.

— Няма никой — прошепна Кажик и претича на другата страна. След него минаха Зимек и Бенек.

Юрек и Стефек бяха стигнали до средата на пътечката, когато изведнъж ги освети силен сноп светлина. За миг се поколебаха. Чу се изстрел и някой извика. Наоколо закипя. Стефек, вместо да се хвърли между храстите, започна да бяга по пътечката. Докато се опомни, разнесе се нов изстрел. Нещо сякаш го подхвърли, но не падна. Скочи сред хвойновите храсти и приведен напред започна да бяга, като непрекъснато се спъваше. За миг видя някакви сенки. Позна ги. „Те са“, и направи опит да се затича по-бързо. Зад гърба си чуваше викове. Раздадоха се нови изстрели. Изведнъж разбра, че нещо става с него, тъй като краката вече не му се подчиняваха и той тичаше все по-бавно.

— Зимек! — извика в прилив на отчаяние. Няколко куршума изсвириха край ушите му.

Зимек се спря.

— По-бързо! — извика той. Хвана го за ръка и го дръпна.

Стефек залитна и се опря на едно дърво.

— Не мога — простена отчаяно. — Нещо ми стана.

Дотича и Бенек. Хванаха го под мишниците.

— Опри се хубаво на нас! — каза Зимек.

Стефек, подкрепен от приятелите си тичаше с последни сили. Кажик, които бягаше най-отпред с кожуха, вече не се виждаше. Беше изчезнал в тъмнината. Когато излязоха на полето, Стефек изведнъж се спъна и приклекна. Вдигнаха го, но краката му отново се подгънаха.

— Беда, какво ти е бе? — изплаши се Зимек.

Хвана го през кръста и го метна на гърба си. Сега тичаха по мочурището. Виковете и изстрелите сякаш утихнаха и се отдалечиха. Като стигнаха до шосето, Стефек го помоли:

— Пусни ме вече, ще вървя сам! Сега ми е по-добре.

Зимек обаче не го пусна, въпреки че от усилие чак гърдите му свиреха.

— Дай аз да го понося! — настояваше Бенек.

Зимек мълчеше. Над горичката засвяткаха прожектори. Тук пътят беше по-равен и твърд и те започнаха да тичат малко по-бързо. Зимек чувстваше на лицето си дъха на Стефек. „Нима са го ранили?“ — помисли ужасен той.

— Стефек! — извика.

— Какво?

На края на гората ги чакаше Кажик.

— Всички ли са тук? — попита.

Огледаха се. Нямаше го само Юрек.

— Вие вървете — каза Бенек, — аз ще остана да го почакам. Сигурно е минал през дерето. Оттам пътят е по-дълъг.

Зимек веднага се съгласи. Вървеше бавно, като внимаваше да не се закачи в някое дърво. Силите вече го напускаха, а Стефек ставаше все по-тежък.

— Ти за какво стоиш сега? — обърна се Бенек към Кажик.

— Ще почакам.

— Няма какво да чакаш. Занеси кожуха!

— Бенек!

— Какво?

— Стефек ранен ли е?

— Не знам.

— Бенек!

— Кажи!

— Ти чу ли някой като извика?

— Занеси кожуха ти казах!

Кажик се помъкна след Зимек. Нощта беше тъмна. На небето се трупаха оловносиви облаци. Бенек ту тичаше покрай гората, ту отиваше по шосето до дерето. Няколко пъти дори се осмели да светне с фенерчето си, но Юрек го нямаше. Скоро дойдоха Витек и Тадек. Тримата се добраха до дерето и по него започнаха да се промъкват към горичката. Когато се приближиха, Бенек реши да се покатери горе и да тръгне към пътечката.

— Може Юрек да се е скрил там някъде? — прошепна той.

Тадек обаче не го пусна.

— Не бива да ходиш. Немците сега са нащрек.

Витек се суетеше около тях, тих и мълчалив като сянка. Държеше се както винаги, но те чувстваха, че това не е същият Витек. Мълчанието му беше по-друго, различно отпреди.

Обикаляха така четири или пет часа, а може би и повече. Накрая решиха да се върнат в Трънака. Близо до скривалището дори не забелязаха кога Витек се беше откъснал от тях. Впрочем, те често не го забелязваха. Пред Трънака стоеше Зимек. Не попита нищо.

— Какво му е? — отиде при него Бенек.

— Не знам, не знам, нищо не знам.

Бенек блъсна вратата и влезе вътре. Стефек лежеше на пейката. Абрам се беше навел над него.

— Какво му е? — попита.

Абрам вдигна глава.

— Ш-ш-ш-т, тихо, нека спи! — каза той и доближи показалеца до устните си.

Стефек отвори очи.

— Къде е Зимек? Ами той излезе бос навън — прошепна.

Зимек сякаш почувства безпокойството на приятеля си и влезе в Трънака. Приклекна до главата му. Гетек седеше в ъгъла, закрил с ръце очите си. Лампата неспокойно мигаше. Бенек влезе в кухнята след Абрам.

— Какво му е?

Абрам отмести погледа си от него.

— Той умира. Ранили са го в корема. Не може да му се помогне — каза с някакъв далечен, тих глас.

— А в болницата?

Абрам поклати отрицателно глава.

Бенек се върна и застана до Зимек. Главата му бучеше, очите пареха.

— Къде е Юрек? — Стефек отвори очи.

— Тук е, тук е, сега ще дойде — отговори Бенек със стиснати от напрежение юмруци, като с мъка се владееше.

— Абрам каза, че ще се оправя — продължаваше Стефек, като гледаше Зимек. — Само трябва спокойно да лежа. Знаеш ли какво, като свърши войната, ще ми дадеш назаем връзката си, нали? Ще отида да посрещна татко с нея. Сега вече не се тревожа. Знам със сигурност, че ще се върне. Завийте ме с нещо, толкова ми е студено!

Зимек безпомощно се огледа. Бяха го завили с всичко, каквото имаха — юрган, кожух. Тогава той свали сакото си и му го хвърли отгоре. Бенек направи същото.

— Вече ми е по-топло — каза Стефек и затвори очи. — Кажик кога ще донесе тези лекарства? — попита след малко. — Чувствам се някак си особ… — спря той по средата на думата. Лицето му се изкриви от болка. Изстена.

Зимек обърна глава и заплака. Най-накрая дойде Кажик, но още от вратата момчетата разбраха, че не носи лекарството. Нямало го в аптеката. Часовете минаваха. Не смееха да се помръднат. Стефек лежеше неподвижно, със затворени очи. Вече не говореше. Абрам непрекъснато проверяваше пулса и навлажняваше челото и устните му.

— Извикайте майка му! — каза по едно време той.

Стефек сякаш чу и отвори очи.

— Юрек върна ли се? — прошепна. — Само да ми мине по-скоро. Бенек, той ще ти бъде заместник там, в Канада, нали?

Зимек стана и излезе навън.

— Какво му стана? Пак излезе бос — едва чуто прошепна Стефек и отново затвори очи.

Кажик се изправи.

— Ще отида да доведа майка му — каза.

Абрам, който точно в този момент проверяваше пулса, го задържа. Стефек раздвижи устни. Бенек се наведе над него.

— … Вешек ще го намери — прошепна Стефек.

Бенек закри с длани лицето си. Вратата изскърца и се появи Витек. Очите му бяха хлътнали, угаснали.

Абрам се канеше да им направи знак да пазят тишина, но изведнъж ръката му застина във въздуха. От устата на Стефек бликна кръв. Той внимателно сложи ръката му на постелката, наведе се и го целуна по челото. На лицето на Стефек падна една голяма сълза.

— Това е заради моя кожух — едва промълви Абрам и съкрушен се опря на стената.

В този момент влезе Зимек. Разбра, че всичко е свършило. Приближи се, отметна юргана и кожуха и без да погледне никого, взе Стефек на ръце като малко дете и излезе от скривалището. Тръгнаха след него. Само мълчаливият Витек остана с Абрам и с болния Метек. Вървяха един след друг с наведени глави. Чак когато наближиха къщичката на Заремба, Зимек се обърна и погледна към Трънака.

Небето се проясни. Изгревът беше кървавочервен. Ей там, някъде над Трънака плуваше едно самотно дрипаво облаче.

— Кажик, донеси ми обувките! Трябва да се върна в скривалището преди да си е отишъл Абрам. Аз ще тръгна с тях — каза тихо Зимек.