Йежи Шчигел
Трънакът (41)

41

Вестта, че през нощта партизаните са вдигнали във въздуха моста и влака с боеприпаси, се разнесе още на сутринта по цялото градче. Това беше четвъртият случай през тази зима. Хората бяха чули далечни взривове. Някои смелчаци решиха лично да проверят дали този слух е верен. Момчетата също тръгнаха натам. Взривеният мост се намираше на три километра от градчето. Вървяха през гората. Оттук пътят беше по-къс и нямаше опасност да срещнат немци.

— Кой знае сега колко са кисели швабите и как ги е бъз? — разсъждаваше на глас Зимек.

— Рано сутринта при нас в магазина дойде Южо Фест. Обеща ми, че ако му дам една злота, ще ми каже нещо. Дадох му две цигари. Зарадва се и започна да разправя, че около моста има много оръжие, пушки, оръдия, боеприпаси.

— Ей, този Южо е голям тарикат — прекъсна го Бенек. — Уж побъркан, а пък винаги знае как да си изкара някоя цигара.

— Вижте, сърни! — извика Стефек.

Погледнаха. И наистина, на около петдесетина метра, на пътечката, обърнали глави към тях, бяха застанали две малки, измършавели сърнички.

Зимек бръкна в джоба за прашката си.

— Остави ги! — каза Бенек. — Виж колко са красиви! Защо трябва да ги плашиш?

Няколко секунди сърните внимателно ги гледаха, но изведнъж се обърнаха като по команда и с леки подскоци изчезнаха между дърветата.

— Какви са малки и стройни само! — продължаваше да се възхищава Бенек.

— Много са слаби. Сигурно са гладни. Такава тежка зима — съчувствено каза Стефек.

— Не им бери грижа толкова, те и изпод снега си изравят храна — обади се Тадек.

— Не се знае. Отгоре е твърд като камък, а освен това е и дълбок, не е лесно да стигнеш до земята — добави Юрек, като се опитваше да пробие с токчето си ледената кора.

Бавно се приближаваха до целта. Тук пътят беше чист и неотъпкан. Когато по малката горска пътечка излязоха на брега и погледнаха към моста, сърцата им замряха от вълнение. Висящият доскоро мост беше изчезнал, а земята наоколо — почерняла и изровена. Навсякъде, докъдето стигаше погледът, се виждаха оръдия, вагони, някакви коли — всичко беше объркано, смачкано, преобърнато настрани или нагоре с колелата и представляваше една грозна и мрачна гледка.

Момчетата побързаха да се оттеглят навътре в гората, тъй като около обърнатия влак и по железопътния насип се мотаеха трийсетина немци. По държанието им се виждаше, че са побеснели от яд и готови на всякакво отмъщение. Скрити зад дърветата и хвойновите храсти, те гледаха с интерес какво става наоколо, но бяха разочаровани, защото не очакваха да срещнат тук немци. Очите им светеха при мисълта, че можеха да се снабдят с оръжие, боеприпаси — изобщо с всичко, което им беше необходимо, и то от един път. Изведнъж няколко немци се затичаха по насипа и с готово за стрелба оръжие тръгнаха към гората, като внимателно се вглеждаха в някакви следи.

— Да изчезваме! — даде команда Бенек.

Беше крайно време. Немците вървяха право към тях. Момчетата разбраха, че това не е шега. Отначало бавно, а след това все по-бързо започнаха да бягат. Така тичаха, без да спрат, до самия Трънак.

Този следобед Бенек и Стефек излязоха в града, за да купят няколко батерии за фенерчетата. От продажбата на цигаретата им бяха останали малко пари и тъй като лампата понякога светеше много слабо, фенерчетата им бяха необходими. Вървяха по главната улица, като се заглеждаха с интерес в минувачите и по-рядко в преминаващите коли. Като минаваха край стълба, на който лепяха съобщения и афиши, се спряха. До него беше застанал с кутия лепило в ръка и хартия, навита на руло, под мишницата, известният в града разносвач на съобщения, по прякор Змиорката. Момчетата се приближиха.

— Какво ново има? — попита го приятелски Бенек.

Змиорката не отговори.

— Кажи де! — настояваше Стефек.

Онзи дори не ги погледна. Нервно натопи четката си в лепилото, прокара я няколко пъти по стария филмов афиш, взе едно от съобщенията и го залепи. Бенек го погледна и се вцепени. Най-отгоре с големи черни букви беше написано: „Списък на заложниците, които на втори февруари ще бъдат обесени…“. Разтърка с длан очите си. Просто не можеше да повярва. Прочете го веднъж, два, три, четири пъти. Приближи се още една крачка напред. Почти всички имена му бяха познати. Най-отдолу видя: Веслав Заремба.

— Господи, Вешек! — прошепна той.

— Къде? — смая се Стефек.

Бенек протегна ръка и докосна с пръст името на Вешек.

— Rauss^[1] — чуха зад гърба си.

Огледаха се. На няколко крачки от тях стоеше един немски офицер, размахваше заплашително юмрук и крещеше. Сигурно си беше помислил, че Бенек иска да скъса съобщението. Като се озъртаха на всички страни, те започнаха да се отдалечават. Немецът тръгна след тях, като ги викаше с ръка. Момчетата започнаха да се отдалечават все по-бързо и по-бързо. Онзи ускори крачка. На няколко метра от тях имаше желязна порта. Изведнъж вбесеният офицер посегна към пистолета си. С два-три скока те се озоваха при портата. Завиха. Чуха зад гърба си тропот и викове. Отминаха една барака, прескочиха оградата и наведени тичаха край нея към следващата къща. Чу се изстрел, след него втори. Най-после стигнаха до градинската портичка. Сега от немеца ги отделяше висок зид. Криволичеха между къщите и плетищата, докато най-накрая Бенек се спря.

Погледнаха назад.

— Успяхме да офейкаме — отдъхна си Бенек.

— Швабата влезе след нас през портата, ама май не ни видя — говореше Стефек, като дишаше бързо.

— Няма какво да стоим повече тук. Хайде да тръгваме! — каза Бенек и хукна пръв.