Йежи Шчигел
Трънакът (7)

7

Работата не им спореше много. Появяваха се все нови и нови затруднения. Целите им ръце бяха изпободени и покрити с мехури от триона и лопатите. Вече трети ден копаеха в Трънака, а ги чакаше още толкова работа. Мисълта за бъдещото скривалище ги завладя напълно. Идваха тук не само нощем, но и през деня. Малко по малко тунелът се увеличаваше. Беше висок около метър и половина, широк — два метра и дълъг около шест метра. Вече можеха да се движат свободно в него. Е, не чак толкова свободно, колкото би им се искало, но все пак… През деня тук беше почти така тъмно, както и през нощта, затова си светеха с фенерчета или разпалваха малък огън. Най-неприятни от всичко бяха проклетите тръни. Едно невнимателно движение или по-рязко обръщане — и те раздираха кожата до кръв. Това доста ги измъчваше. Момчетата дълго обмисляха по какъв начин да се предпазват от тях. Накрая Зимек, който си изпати най-много от всички, защото и най-много работеше, заяви:

— Ще облицоваме тавана и стените с дъски. Немската дъскорезница е съвсем близо.

Момчетата радостно се разшумяха. Та нали неведнъж бяха измъквали дъски оттам. Трябваше само да се действа тихо и внимателно. Пазачът беше малко глух, но кучето, въпреки че не пазеше чак толкова ревностно, като нищо можеше да изкара акъла на човек. В това отношение Тадек имаше вече голям опит.

Стефек застана на пост, а Зимек, Бенек и Кажик направиха дупка в оградата и през нея изнасяха тънки, дълги дъски, които бяха малко понапукани от дъжда и студа, тъй като стояха тук от няколко години. На тях, обаче, щяха да им свършат добра работа. Известно време Зимек се беше учил на дърводелство у чичо си и умееше добре да борави с триона. Другите също се справяха не по-лошо от него. Пирони обаче не се намираха лесно. По цял ден ходеха и събираха гвоздеи из разрушените къщи и по площада, където някога бяха еврейските бордеи, а сега имаше само купища развалини. Вадеха ги от стените и дъските, след това ги изправяха. По този начин строежа на скривалището постепенно напредваше.

Не чувстваха умора. Бяха задружни като никога. Само веднъж Стефек яде бой от Зимек, защото една вечер, стоейки на пост до дъскорезницата, за да се пошегува беше вдигнал лъжлива тревога. Стефек дори не се обиди. Разбра, че си беше направил глупава шега, тъй като кучето чу шума по време на бъркотията и се разлая. Тази нощ не пренасяха повече дъски. Впрочем имаха вече достатъчно.

Вешек Заремба често се отбиваше при тях. Виждаха как всеки ден минава край Трънака и след известно време се връща. Без да ги поздрави, влизаше вътре, запалваше една клечка кибрит и почваше да прави забележки.

— Не те бива един пирон да забиеш! — казваше например той. После взимаше чука, заковаваше няколко, а след това поглеждайки нагоре, питаше с иронична усмивка: — А светлина? Или искате да живеете като къртици? Трябва да пробиете дупки на тавана и да поставите стъкла.

Отначало тези съвети ги дразнеха, но постепенно се убедиха, че са им от полза. И по-късно, когато имаха някакви съмнения, сами го питаха, но Вешек Заремба никога не отговаряше на въпросите им.

— Хич не ме интересува — казваше той. — За какво са ви тия глави на раменете? Нали за да мислите? Я си напрегнете малко мозъците! — И си тръгваше.

Накрая момчетата престанаха изобщо да го питат. За тях това беше вече въпрос на чест. Та нима не могат сами да се справят.

След две седмици къртовски труд скривалището, дълго дванадесет метра, бе готово. Разделиха го на три части, като всяка от тях се отделяше от другата с малка вратичка. Над прозорчетата изсякоха част от клоните, за да им бъде по-светло. Подът застлаха с чимове. От тях направиха и пейки, покрити с дебел слой мъх, на които можеше да се седи и спи. Тук прекарваха по цели дни, а повечето от тях оставаха да нощуват, тъй като и без това нямаше къде да отидат.

Дълго време обмисляха как да си направят кухнята. Най-накрая преодоляха и тази трудност. В гората намериха голям варел от бензин, отдавна захвърлен тук от войниците. От склада за старо желязо измъкнаха тръби за комина. Поставянето на печката се оказа най-трудно. Първо трябваше да изрежат дупки на варела — две, които да служат като колела на печката и една — за монтирането на комина. Той отиваше не нагоре, а хоризонтално в стената и излизаше на десетина крачки от землянката, сред хвойновите храсти. В средата на варела измайсториха скара от железни пръчки. Така че и кухнята беше вече готова. След това започнаха да запълват всички пролуки с мъх, замаскираха входа и запалиха за проба печката, която издържа изпита си донякъде, защото само една част от дима излизаше през комина, а останалата — навлизаше в скривалището. Но това не им пречеше особено — та нали беше дим от собствената им печка.

Дълго спориха кой да бъде готвачът, но тъй като всички искаха, решиха да въведат дежурство. На Стефек се падна да готви пръв. Момчетата му се присмиваха и не вярваха, че ще се справи, но той не им обръщаше внимание. Домъкна отнякъде един казан, изкопа картофи от нечия чужда нива, а след това донесе пълна кошница моркови, магданоз, лук — изобщо от всичко, което растеше в градините край градчето.

— Къде ще сложиш всичко това? — питаше го Зимек, тъй като казанът беше огромен, но и продуктите на Стефек не бяха малко.

Той не отговаряше на закачките им. Бързо и умело белеше картофите, чистеше зеленчуците и ги слагаше в казана.

Големи грижи им създаваше липсата на вода. Най-близкият кладенец се намираше на около един километър от Трънака. По този повод даже избухна кавга. Зимек твърдеше, че този, който готви, трябва и вода да си донесе.

Стефек се развика:

— Няма да отида! Ще сготвя, но вода няма да донеса!

Докато траеше разправията, Бенек, който се беше измъкнал незабелязано, донесе цяла кофа с вода. Настроението на Стефек веднага се оправи.

— Носенето на вода — започна той — не е работа на готвача, но готвачът ще раздава супата и тогава ще видим за кого ще бъде най-лошо — завърши заядливо Стефек, като поглеждаше към Зимек.

— Аз и без това няма да хапна, докато ти не се наядеш — отговори Зимек. — Наблъска в казана какви ли не боклуци и ще бъде цяло чудо, ако това изобщо може да се яде. Щом някой от нас трябва да се отрови, нека да е тоя, който е готвил.

В кухнята беше горещо като в пещ. Стефек непрекъснато слагаше дърва и нагретият до червено варел забумтя от разпаления огън.

На няколко пъти Стефек се измъкваше от скривалището, тичаше до къщи и носеше най-различни подправки. Когато по едно време надникнаха в кухнята, супата вече вреше. Стефек я бъркаше с една дълга пръчка и мачкаше плуващите на повърхността домати. Зимек вече не се заяждаше. Мътната вода порозовя, а парата, която излизаше от казана миришеше доста приятно. Стефек, целият червен като рак от огъня, облизваше пръчката и си подсвиркваше доволно.

Тадек, Кажик и Метек още не бяха дошли.

В последно време Кажик и Метек всяка сутрин ходеха заедно с Тадек за лимонада и му помагаха във всичко. Витек и Зимек, опънати на пейката, пушеха събраните на улицата фасове, а Юрек и Бенек изостряха с ножчетата си дълги пръчки, които щяха да им служат за копия. Денят беше хубав и горещ. Слънцето проникваше през малкото прозорче.

— Много умно направихме, че си построихме тази землянка. Вече не се изтрепваме от ходене из града и си живеем по-добре от каубоите и индианците — каза Зимек.

— Какво знаеш ти! — обади се Юрек малко ядосан. — Индианците живеят в колиби сред огромни гори и прерии, ходят често на лов, воюват с други племена, а ние какво?

— Че нашата гора да не е лоша? — скочи Зимек.

— Като свърши войната — намеси се Бенек, — тогава и ние ще заминем за Америка.

Зимек седна.

— Как така ще заминем?

— Ще си построим една огромна лодка и ще плуваме по Висла и Балтийско море.

Момчетата помислиха, че Зимек ще започне да се подиграва, но той се замисли. След дълго мълчание каза:

— Това не е толкова лесно. Трябва наистина да имаме солидна лодка, оръжие и провизии. Не можем да тръгнем с празни ръце за Дивия Запад, защото ще загинем още щом пристигнем в Америка.

— Ама вие сериозно ли говорите? — неочаквано се обади Витек, но не получи отговор.

Стефек се показа от кухнята.

— Абе ония още ли не са дошли? — попита недоволно той. — Супата е готова и вече можем да обядваме.

— Давай я тука! — извика Бенек.

— По-спокойно, по-спокойно — промърмори Стефек и се върна пак в кухнята.

След няколко минути се чу подсвирване. Кажик, Метек и Тадек се връщаха. Тогава Стефек започна да удря по една консервена кутия и да вика:

— Хайде на обяд!

Беше горещо. Те бършеха с мръсни ръце потта от челата си и се вмъкваха един след друг в хладното скривалище.

— Ех, че е хубаво тук! — възхищаваха се момчетата. — Хладничко, меко, удобно.

— Зимек, ела да вземеш казана! — заповядваше Стефек.

От нишата в стената извадиха лъжица, една алуминиева паница, донесена от Юрек, две войнишки канчета и нетърпеливо чакаха първия си обяд в землянката. От глад чак червата им куркаха.

— Ами сега с какво ще сипваме? — разтревожи се Стефек.

— Я се дръпни! — отмести го с ръка Зимек.

— Аз сам, остави ме! — опъна се Стефек.

— Гледай сега как си търси боя!

— Гладни сме! Гладни сме! — крещяха другите.

Сипваха в съдовете от казана, а Зимек и Стефек, за които не стигнаха чиниите, ядяха направо от него, като двама братя. Супата пареше устата им. Беше много солена, но независимо от това те гледаха готвача с все по-нарастващо уважение. Зимек го потупваше по рамото.

— Само за това те бива. От утре предлагам все ти да готвиш.

— Имаш много здраве! Да не съм балама! — промърмори Стефек. — Утре е твой ред.

След петнадесет минути от супата не остана и следа. Докато другите седяха и, доволни от обяда, си почиваха, Стефек миеше лъжиците и съдовете.

— Тук наистина е чудесно — заяви Бенек.

— Така е — потвърди Витек.

Погледнаха го с интерес. Обикновено той проговаряше най-много един път в седмицата, а днес вече два пъти се обади.

— Трябва да се запасим с храна — продължаваше той. — Предлагам да си направим мазе и да го натъпчем с картофи, с моркови…

— Това е умна идея, стига да можем да я осъществим — подхвана Бенек.

— Точно така — подкрепи го и Метек. — През зимата няма да има откъде да вадим картофи, сега му е времето.

— През зимата ще ловим зайци — каза Тадек.

— И аз съм съгласен — намеси се Юрек. — Само че едно нещо ме безпокои.

Всички го погледнаха.

— Днес видях Гетек. Стори ми се, че ме следи.

— И какво от това? — каза недоволно Зимек.

— Нищо — продължи Юрек. — Само да не открие нашия Трънак. Напоследък се е сприятелил с тези от Пяски и нищо чудно да им издрънка.

Разгневен, Зимек скочи от мястото си.

— Я не говори глупости! Гетек го е страх от гората като немец. Къде му стиска да дойде тук и то сам!

— Като нищо могат да дойдат — каза замислено Юрек. — Ще разрушат Трънака и тогава какво ще правим, а?

— Нека се опитат само! Тогава ще видим кой е по-силен. — И Зимек размаха заплашително юмрук.

— Все пак мисля, че трябва да бъдем готови на всичко — каза Тадек.