Йежи Шчигел
Трънакът (22)

22

Заремба непрекъснато излизаше от своята кирпичена къщурка и ги гледаше как работят. Позволи им да откъснат и съберат всички ябълки, но при условие че няма да счупят нито едно клонче. Не бяха сигурни дали ще могат да изпълнят условието. Ябълката беше голяма и разклонена, а клончетата й като че напук — тънички и крехки. Всички ябълки бяха вече напълно узрели. Червенееха се сред бледозелените листа и ги съблазняваха с миризмата си така, че устата им се пълнеха със слюнка.

Заремба постави още едно условие, или по-точно още две: по време на брането не биваше да изядат нито една ябълка, а също така да не докосват десетината най-хубави, които се намираха на върха на дървото.

Отначало те счетоха за най-лесно условие това да не чупят клончетата, но по време на брането разбраха, че както първото, така и другите две условия не са лесни за изпълнение. Не можеха да тръскат дървото, тъй като ябълките, които бяха на върха щяха да изпопадат. Ето защо ги късаха внимателно с дълги прътове с чаталчета на върха, но и така всеки момент можеше да се счупи някое клонче. А Вешек зорко ги наблюдаваше. Откъснатите ябълки слагаха в коша, като лакомо ги поглъщаха с очи. Ядосваше ги чудачеството на Заремба. Като им е разрешил да берат, разрешил е и толкова — защо трябва да поставя такива условия? Но не смееха нищо да му кажат, само поглеждаха накриво към прозорчето и вратата на къщичката.

От всички най-умело с пръта си служеше Кажик, но въпреки това счупи едно клонче, на което висяха около шест ябълки. Бързо го откърши, а доказателството за престъплението скри в пазвата си, като през цялото време наблюдаваше прозорчето и вратата. Вешек обаче изглежда не забеляза нищо, иначе сигурно щеше веднага да довтаса и да каже: „Хайде стига толкова! Оставете ябълките!“. Само при мисълта за такова нещо момчето изтръпна. Вероятно всички щяха да кажат, че той е виновен.

Стефек му смигна иззад листата. „Тоя пък всичко забелязва!“ — помисли си Кажик и извърна глава. Бенек също видя как Кажик скри клончето, но се направи, че гледа към Тадек, който изсипваше ябълките в коша.

В това време Метек, незабелязан от никого, се промъкна към засенчения от ябълката ъгъл на къщата и тихо отмести тухлата, зад която някога беше скрит револверът на Заремба. Скривалището беше празно. Той се огледа, за да види дали някой не го следи и мушна вътре ръката си, като мислеше, че револверът може да е скрит по-дълбоко. Но в този момент нечии силни ръце го подхвърлиха нагоре и докато се опомни вече се намираше в жилището на Заремба.

Беше толкова смаян, и изненадан, че не можа да разбере по какъв начин Вешек го внесе тук. Не беше нито през прозореца, нито през вратата — това е ясно, но откъде тогава? Заремба не му даде време да мисли.

— Револвера ли търсеше, а? — попита го.

Метек наведе глава и с очи измерваше разстоянието до вратата. „Ами ако духна?“ — помисли си той, но веднага разбра колко наивно е това. Само да протегнеше ръка Вешек и щеше да го хване. Дори и да успее да избяга, пак ще го намери. Ако не днес — утре. Разберат ли Тадек и Бенек и те ще го осъдят. Изведнъж си даде сметка каква огромна власт имаше над тях Заремба.

— Щом не искаш да говориш, махай се оттук! — каза му Вешек рязко и му посочи вратата.

— Веднъж те видях — започна да заеква Метек — като вадеше оттам револвера. Исках само да го разгледам, а не да го взема.

— Казал ли си на някого?

— На Кажик.

— И още?

— На никой друг.

— Никога ли не си виждал револвер?

Метек заби поглед в ъгъла на стаята.

— Виждал съм — измърмори смутено той.

— Е, ами тогава?

На Метек му стана много срамно. Без да чака разрешение от Вешек, бавно тръгна към вратата. Онзи не го задържа нито с дума, нито с жест. Поне да беше го наругал или ударил. С крайчеца на окото си Метек видя само усмивката му — сурова и презрителна. След като излезе на двора, той се спря нерешително: какво да прави сега? Да си отиде или да остане?

— Кога влезе там? — попита го Бенек, като се приближи до него.

— Преди малко — прошепна Метек.

— Чудна работа, аз стоях тук през цялото време и нищо не забелязах. Той ли те извика?

— Да.

— Защо?

— А, нищо особено.

— Клонче ли счупи?

— Не.

— Е, тогава какво искаше от тебе?

Приближиха се и другите.

— Изчезна като дим — обади се Кажик. — Не забелязахме къде и как.

— Трябва да отида на едно място — заяви неочаквано Метек. Обърна се и побягна към улицата.

В този момент се показа Заремба. Момчетата погледнаха учудено първо него, а после отдалечаващия се Метек.

— Давам ви двадесет минути да оберете ябълките и се махайте оттук! Скоро ще излизам и нямам намерение да оставям в двора си крадци.

И той извади от пазвата на Кажик клончето и го хвърли в краката им. После влезе в къщичката си, без да ги погледне. Веднага разбраха, че виновникът за всичко това е Метек, но никой не посмя да се обади. Заремба сигурно нямаше да обърне внимание на въпросите им.

Известно време стояха и се споглеждаха. Най-накрая Бенек извади от джоба си три хубави ябълки, които беше откъснал от дървото, сложи ги в коша и без да каже дума бавно си тръгна. Другите също изпразниха джобовете си и го последваха.

Момчетата тръгнаха към Трънака. Все още бяха изненадани и объркани от случилото се. До скривалището не размениха помежду си нито една дума. Чак когато се намериха пред входа, Бенек каза с тих, потиснат глас:

— Ако наистина е откраднал нещо, няма да му се размине!

— Добре де, щом Метек е откраднал, защо тогава нас ни наричат крадци? — попита ядосано Кажик.

И изведнъж отговорът дойде като гръм от ясно небе. Заремба беше прав като ги нарече крадци. Та нали Метек е един от тях! Ако е откраднал, все едно че всички са крали, тъй като го е правил пред очите им. Не им беше жал за ябълките. Да вървят по дяволите! Но почувстваха, че има опасност да се скъса тази невидима нишка на мъжкото приятелство, което ги свързваше със Заремба. Това ги болеше най-много, защото в трудните и тежки моменти той се появяваше при тях и сякаш им помагаше с присъствието си.

Тадек искаше да извика Метек, но другите запротестираха.

— Ако е виновен — каза Юрек, — няма да дойде и може да не идва вече. Но ако не е — сам ще дойде.

Тези думи убедиха Тадек. Другите също разбраха, че така ще бъде най-добре. Въртяха се неспокойно и място не можеха да си намерят. Чакаха Метек.

Витек и Стефек отидоха да донесат дърва за печката. Бенек тръгна след тях. От време на време се качваше на някоя височинка, засенчваше очи със здравата си ръка и се вглеждаше дали не идва Метек. По едно време кимна на Стефек да дойде при него. Той опря о коляното си един дълъг клон, счупи го на две, хвърли го на купчината и се приближи към вожда.

— Къде е двуцевката? — попита Бенек.

Стефек се дръпна назад, сякаш го бяха ударили.

— Откъде знаеш? — отговори на въпроса с въпрос, но изведнъж си спомни, че Бенек също знае за скривалището в мазето. Тогава той каза: — Там е, където си беше.

— Няма я — сопна се Бенек.

— На никого не съм казвал. Вчера вечерта си беше там — отвърна смаяно Стефек.

— Да, но тази сутрин вече я нямаше — настояваше Бенек.

— Хайде да отидем да видим!

Стефек искаше да отиде в Трънака, но Бенек му прегради пътя.

— Чакай! Кажи защо цяла седмица криеше от нас, че имаш тази пушка и кожената торба? Страхуваше ли се? Не ни вярваш ли?

Стефек вдигна глава и го погледна в очите.

— Не затова — обясни той. — Мълчах… мълчах, защото… — заекна — бях решил, че Зимек пръв ще вземе в ръцете си двуцевката.

Бенек известно време издържа погледа му, а после обърна глава и погледна към гората.

— Ела! — каза. — Ще се убедиш, че пушката я няма.

Витек чупеше клони и ги слагаше на купчината, като изобщо не поглеждаше към тях.

В скривалището нямаше никой. Всички бяха навън. Стефек вдигна капака на мазето и двамата скочиха вътре.

— Имаш ли кибрит? — попита Бенек.

— Ей сега, тук някъде ми е фенерчето — прошепна Стефек, като го търсеше пипнешком в тъмното.

Най-после го намери. Двамата донесоха един голям сандък, стъпиха на него и отместиха вратичката на резервното скривалище. Стефек светна вътре. Двуцевката беше на мястото си.

— Не си ли я взимал? — учуди се вождът.

— Не — отговори Стефек.

— Да, ама си я смазвал? — попита недоверчиво Бенек.

— Честна дума, че не съм аз! — закле се той.

— Тогава кой?

— Не знам. Наистина не знам.

— Това значи, че освен нас и друг знае за двуцевката.

Стефек кимна в знак на съгласие. Цевта и затвора на пушката бяха увити с бинт, а от скривалището се разнасяше тежката миризма на смазка. Ясно, че трети човек знаеше за тяхната тайна, но това не можеше да бъде враг, след като не беше я взел, а само смазал и сложил на мястото й. Излязоха от мазето, като всеки се мъчеше да се досети кой може да е бил това. Пред входа на землянката се сблъскаха с Метек. Бяха толкова заети със собствените си мисли, че като го видяха, се спряха изненадани и не знаеха как да се държат и какво да говорят. Бенек се правеше, че наблюдава Витек, който носеше на гърба си огромен вързоп съчки.

Метек наведе глава, объркан от държанието им. Другите също го забелязаха, но никой не се приближи. Гледаха го накриво и чакаха какво ще стане. Метек се досещаше, че Заремба им е казал всичко. Стоеше неподвижно и се мъчеше да разбере вината си. И изведнъж се сети — те мислят, че е искал да открадне револвера. Вдигна глава и погледна лицата им. Да, не се лъжеше — считаха го за крадец и то какъв. В него се надигна вълна на озлобление срещу тях и срещу Заремба. Понечи да си тръгне, но някаква невидима сила го задържа. За миг си даде сметка, че ако си отиде, то ще е завинаги. Никога няма да му простят и да му повярват, че не е искал да открадне. Без да се колебае, Метек се приближи към Бенек и Стефек.

— Не съм искал да го открадна, а само да го видя — каза тихо той.